Сологуб, „Лампата и кибритя“

Телефони и фотоапарати в „Българан“
26.03.2018
Христо Смирненски, „Аеропланни разговори“
04.04.2018

Лампата и кибритя[1]

 

(Волен превод)

 

В гостната стая на генерала на една от масите стоеше разкошна лапма с абажур. Близко до нея, притиснати една до друга, във фарфороа кибритница, стояха клечки кибрит.

В един горещ юлски ден генералът с генералшата почиваха в спалнята си, децата бяха отишли на езерото да ловят риба с въдица, а аз бях се разположил в едно от меките канапета на гостната и четях Брешко Брешковски, с намерение да заспя.

И изведнъж сред тишината на гостната, ставам неволен слушател на един разговор между лампата и кибритените клечки, който ме удиви, понеже ставаше между неодушевени предмети.

Лампата се понаду и с глас, в който личеше силно развито съзнание на собствено достойнство, се обърна към кибритницата, из която се подаваха мършавите жълти главици на кибритените клечки, със следните думи:

– Нещастници, не ви ли дотегна да се душите една в друга, затворени в тази тюрма! Нямате ли поне капка достойнство! Я, погледнете какви сте жалки, слаби, охтичави! Натуй отгоре ви турили наред с мен! Каква гадна компания! Аз не мога да ви гледам! Просто оскърбявате в мен вроденото чувство към хубавото.

И много дързости още високомерната лампа наговори на нещастните кибритени клечки. Но най-накрая една от клечките, на която главата беше по-особена, изскочи из кибритницата, изпречи се пред лампата и без злоба, но с решително спокойствие й отговори:

– Мълчи, госпожо! По-добре погледни себе си! Труфилата ти не могат никого заблуди. Може би тая ти надменност се дължи на това, че ти издаваш голяма светлина?

– Да, да! Нищожество! – отвърна лампата.

– Да? Нима дотолкова си глупава, че да не разбираш, че ти гориш и светиш, но след като те другите запалят? А ний, госпожа, макар и слаби, но ний в миг се възпламеняваме горим, със свой собствен огън и палим другите като тебе…

Нещастнице, поне да бе мълчала!..

 

Текста подбра и обработи за публикация: Надежда Стоянова

[1] Сп. „Българан“, 1917 (год. 2), бр. 13, с. 2. Преводачът се е подписал като Дядя Костя Миховой, Южен фронт.