Лампата и кибритя[1]
(Волен превод)
В гостната стая на генерала на една от масите стоеше разкошна лапма с абажур. Близко до нея, притиснати една до друга, във фарфороа кибритница, стояха клечки кибрит.
В един горещ юлски ден генералът с генералшата почиваха в спалнята си, децата бяха отишли на езерото да ловят риба с въдица, а аз бях се разположил в едно от меките канапета на гостната и четях Брешко Брешковски, с намерение да заспя.
И изведнъж сред тишината на гостната, ставам неволен слушател на един разговор между лампата и кибритените клечки, който ме удиви, понеже ставаше между неодушевени предмети.
Лампата се понаду и с глас, в който личеше силно развито съзнание на собствено достойнство, се обърна към кибритницата, из която се подаваха мършавите жълти главици на кибритените клечки, със следните думи:
– Нещастници, не ви ли дотегна да се душите една в друга, затворени в тази тюрма! Нямате ли поне капка достойнство! Я, погледнете какви сте жалки, слаби, охтичави! Натуй отгоре ви турили наред с мен! Каква гадна компания! Аз не мога да ви гледам! Просто оскърбявате в мен вроденото чувство към хубавото.
И много дързости още високомерната лампа наговори на нещастните кибритени клечки. Но най-накрая една от клечките, на която главата беше по-особена, изскочи из кибритницата, изпречи се пред лампата и без злоба, но с решително спокойствие й отговори:
– Мълчи, госпожо! По-добре погледни себе си! Труфилата ти не могат никого заблуди. Може би тая ти надменност се дължи на това, че ти издаваш голяма светлина?
– Да, да! Нищожество! – отвърна лампата.
– Да? Нима дотолкова си глупава, че да не разбираш, че ти гориш и светиш, но след като те другите запалят? А ний, госпожа, макар и слаби, но ний в миг се възпламеняваме горим, със свой собствен огън и палим другите като тебе…
Нещастнице, поне да бе мълчала!..
Текста подбра и обработи за публикация: Надежда Стоянова
[1] Сп. „Българан“, 1917 (год. 2), бр. 13, с. 2. Преводачът се е подписал като Дядя Костя Миховой, Южен фронт.