Лъчезар Станчев, „Кола 105“

Кола 105[1]

Лъчезар Станчев
Пред тоя хубав дом се спирам често:
край сенчестия двор,
пред входа на едно и също место
стои автомобил и чака.

Тъй лъскави са калниците и стените,
та минувачите във тях се отразяват.
И в мене се поражда мисъл скрита:
— Да беше мой, как славно би било тогава!

Да седна и кормилото да хвана,
да полетя с нетърпелив мотор,
да стигна пред познатия ми двор
и със сигнал
девойката си на разходка да поканя.

Или по работа с колата да поема,
да полетя сто километра в час;
да тръгна по земята ни голема,
навред да мина, вред да бъда аз!

Но ето от домът излизат двама,
жена и мъж
рамо до рамо,
и влизат във колата.

Моторът оживява изведнъж,
и по паважа чист,
напред,
със лъскавата броня като бръмбар
безшум пое колата 105.

Изгуби се от погледа, отмина.
Вървя, вървя и мълком сторвам път
на бързите коли,
които като ластовици
от вси страни прелитат с всички сили.

Автомобили, автомобили,
нима все тъй безсилни
и завистливи погледи ще ви следят?

[1] Стихотворението е публикувано в стихосбирката на Лъчезар Станчев „Хора по стрехите”, 1933, с. 34-35.