МАШИНАТА В СЛУЖБА НА ЧОВЕКА: НАДМОЩИЕ И ПОДЧИНЯВАНЕ

МАШИНАТА В СЛУЖБА НА ЧОВЕКА: НАДМОЩИЕ И ПОДЧИНЯВАНЕ

(наблюдения върху пътеписа „Три дни с миноносец „Дръзки” на Кирил Христов)

Владимир Игнатов

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Abstract:This article investigates the complex image of the battle machine – the minelayer – in a travel notes by Kiril Hristov – „Three days on the minelayer “Drazki“. All the specific features of this „small but powerful maritime unit,“ which serves to exert supremacy and subordination – its device, its functions, its missions, are examined. The image of the narrator – homo viator, – as part of the described events, impressed and inspired by “Drazki”, is also analyzed.

Key words: Minelayer – supremacy – subordination – homo viator – travel notes

            В годините между двете световни войни фокусирането на литературно-художествения поглед върху образа на машината – в неговите различни превъплъщения: бит, ежедневие, наука, времеви и пространствени овладявания – се превръща в предпоставка за преосмислянето и знаковото смислово нюансиране на екзистенциалните проективи на човека и света, на диалога и отношенията между тях. А в резултат – и за конструирането на нови такива. Проективи с особено значение за облика на българската модерност.

Сред споменатите превъплъщения на образа на машината има едно, което безусловно се свързва с радикалното преосмисляне на жизнените определители на отделния индивид, с търсенето и прилагането от негова страна на други, нови стратегии за пребиваване и оцеляване в положението на неимоверна застрашеност на живота, с пренареждането на местата на влияние в света – оръжието.

Второто десетилетие на XX век в конкретно български условия минава почти изцяло под знака на войната, а оттам – и на кризата – морална, духовна – в обществения живот, на все по-смътните представи за национален интегритет. Но това е и времето на внушителна изява на българския войнски дух, на високите достижения на съ-битийна посветеност на идеала, на безкористната проява и съхраняване на честта и достойнството на отделния човек, поставен в екстремалната ситуация на преразпределение на силите.

В края на 1912 г. изходът от Балканската война е решен и вследствие силата и храбростта на българските моряци[1]. В опитите за надмощие по вода българският миноносец „Дръзки” нанася тежко поражение на турския крайцер „Хамидие”, след което единият се връща невредим във Варненското пристанище, а другият – със сериозна пробойна над носовата мачта – се отправя за Цариград с големи усилия (Зафиров 2007: 433). По повод този сблъсък командирът на „Дръзки” – мичман Георги Купов – свидетелства:

В 0,46 часа, когато на траверса на торпедния апарат се открива носът на „Хамидие”, мичман Минков дръпва ударника и пуска торпедото. А горе на палубата всички следят сребърната фосфоресцираща струя, която показва пътя на торпедото. Изминават 4 – 5 секунди, струята се изгубва в черния силует. Грамаден стълб вода, дим и пламък покриват „Хамидие”. (Зафиров 2007: 432)

Шест години по-късно един български поет ще се върне към тези кулминационни моменти в развоя на Балканската война, с документално-достоверна точност ще открои стореното от мичман Минков и от останалия екипаж на „Дръзки”, ще се възхищава непосредствено от вида и устройството на тази славна бойна машина по време на свое пътуване от Созопол до Резово. Неговото име е Кирил Христов, преминал вече през крайностите по отношение на читателското и критическото възприемане на творческото си присъствие, а жанрът на произведението не е сред най-привичните за него като натюрел и художествена нагласа. Присъщо обаче за своя автор, появилият се под издателския знак на печатница „Военен журнал” пътепис „Три дни с миноносец „Дръзки” (1918) не остава незабелязан, провокира, участва в доизграждането на определен творчески профил на възпелия краевековните трепети поет, в което острите, негативните извайвания са преимуществено изявени[2]. Тук трепетите на пътеписеца са от по-различен порядък, но интересни и важни със значенията и изразността си.

Настоящият текст си поставя за цел да посочи и анализира техниките на повествователно изграждане на образа на машината (миноносеца), който в разглежданата творба придобива статут на водещ обект на художествения изказ, имащ подчертано сюжетопораждаща и сюжетоорганизираща роля. Наблюденията се спират и върху фигурата на героя разказвач – homo viator, – (само)положен в сложната ситуация на засрещане, успоредяване на две различни, но взаимодопълващи се конципиращи гледни точки към изобразяваното – екстериорните позовавания с оглед спецификите на заобикалящото и интериорните фокусирания върху устройството на онази „малка, но могъща морска единица”, служеща за упражняване на надмощие и подчиняване. Спрямо тези два подхода на идейно-естетическо послание и внушение „Дръзки” има своеобразна обединителна функция, заради което се допуска твърдението, че, условно казано, военният кораб се превръща в равноправен, пълноценен герой в съзерцателно-дескриптивната оптика на разказваното.

В хода на художественото изображение посредством образа на „Дръзки” се проектира един особен свят – друг, различен от познатия, усвоения, свят вълнуващ, привличащ, но и опасен.

Нека да го проследим.

Известно е, че с пътеписния жанр – заради документално-достоверната точност и прецизност на изображението и внушението в него – се постига конкретно усещане за непосредственост, автентичност на претворяваните събития, явления, картини. Пътните бележки максимално приближават до първообраза, приобщават, пряко ангажират съзнанието. Засиленият в тях интроспективен подход, изразен чрез присъствието и позициите на разказващия и описващия герой, позволява по-близкото съпреживяване на изведените дескриптивни разгръщания, размисли, впечатления. Така и в настоящия случай читателят става съпричастен на провеждането на едно тридневно пътуване в средата на февруари 1918 г., което има своя точно поставена цел.

Началото на Кирил-Христовия пътепис е лишено от дадени предварителни експликативни позовавания. Разказът описание се съсредоточава върху съвсем частни времепространствени определители, служещи за ориентири в представяната обстановка, с което още в тези ранни образни и смислови означения се превръща в центростремителен спрямо обекта на изображение:

Днес, 14 февруари 918 г., разхождайки се из крайбрежната градина в Бургас, узнах от един морски офицер, че миноносец „Дръзки” бил в пристанището; възложено му било да провери дали русите не поставили мини по морския път от Созопол до Резово, на новата турска граница. Издействувах си тутакси разрешение от началника на укрепения пункт да взема участие в тоя опасен поход и преди един часа, когато миноносецът трябваше да замине, аз бях на борда.

С приведените съвсем целенасочени фиксирания върху обекта на повествователния изказ започва постепенното функциониране на плътна, наситена документално-фактологична изобразителна мрежа, в която се наблюдава сближаване, успоредяване на различни подходи към пресъздаваното. Тези подходи, от своя страна, изискват и налагат задействането на нееднакви смислотворни механизми, които включват и съответно изразяват неизбежното (авто)биографично начало – интересно е да се отбележи, че тук то се проявява, но не е самоцелно, преимуществено бива потиснато, като акцентът се отмества върху непосредствено заобикалящото, най-често – машината (миноносеца); освен него (посоченото автобиографично начало) обаче споменатите последователно разгръщащи се смислотворни механизми подчертават още историческите основания на основния предмет на представяне и изображение, неговото съвременно състояние (т.е. полагането му в един синхронен план на градене на представи за него), както и генеративната му, силно изявяваща се роля, що се отнася до екстериорните конкретизирания на пряко видимото (атмосферата в Созопол, природните красоти в открито море, изпитанията на морската буря) и интериорното детайлизиране на същия този миноносец (каюткомпанията, служеща за отмора, но и за убежище; барометъра, предвещаващ опасностите; радиотелеграфа, по който се предават берлинският и парижкият бюлетин; часовника, който всъщност не отмерва изтичащото време, а тревогата на застрашеното битие).

Така пътеписът на К. Христов се оказва наситено идейно-тематично поле на преплитане, засрещане, взаимно допълване на различни поетологични стратегии на внушение и послание.

А тяхното прилагане и системното им разгръщане започват с първото по-цялостно вглеждане във вида, устройството, историческото значение на миноносеца, което има контекстуализираща функция с оглед следхождащите образотворчески принципи в текста:

„Дръзки” е една малка, но могъща морска единица. Стоманената му броня не му пречи да лети като чайка над водите. Машините му са силна и в същото време крайно деликатна работа. Те се движат с дестилирана вода. През стотина тънки тръбици 1500 килограма вода в три минути се превръща на пара и пак на вода. Тоя миноносец е свързан с най-славните борби на българския народ. Историята на българската флота почва, може да се каже, с негов подвиг. Преданият му комин и сега носи една двойна дупка от граната, минала през него от ляво на дясно. Отвътре коминът е, разбира се, закърпен, но отвън тая благородна рана е запазена. Над изходното отвърстие е поставено бронзово отличие, на което се чете: „Получена на 8 ноември 1912 г. от 47 мм снаряд при атаката на турския крейсер „Хамидие”. Върху единия от апаратите за хвърляне мини е приковано тоже бронзово отличие, на което пише: „На 8 ноември 1912 г. от тоя апарат е стрелял мичман Минков с мина N 3893, която удари турския крейсер „Хамидие”. Тоя герой мичман Минков свърши своя млад живот при експедиция тъкмо като тази, на която ние днес сме тръгнали. Той бил пратен в края на ноември 1916 г. да чисти руски мини между Варна и Балчик. Изпълнявайки възложената му работа, той заедно с няколко войника бил хвърлен във въздуха от една мина.

Този по-пространен цитат ясно показва условното сюжетопораждащо и сюжетоорганизиращо значение, което придобива бойната машина в посочените ранни подстъпи към същинското първолично изложение на събития, факти, особености от по-общ или по-частен характер, свързани с пътуването с „Дръзки”. Системно и категорично очертаният военновременен контекст на направените тук идейно-естетически послания – контекст, който остава актуален и към момента на разказа описание – настоява за едно знаково – двойствено, противоречиво в основата си – отношение към гордостта на българския военноморски флот. Победата на славния миноносец над „Хамидие” е еманация на българските войнски добродетели, на постигнатото преимущество по вода и респективно – на извоюваната възможност и право на упражнаване на надмощие в неотменимото преразпределение на силите. Но, от друга страна, главната цел на машината в своята служба на човека е безалтернативното подчиняване на другия, неговото премахване, отстраняване дори с цената на неизбежното застрашаване на собствените екзистенциални проективи, т.е. – хаосът, разрухата, смъртта. Ала такива са неумолимите закони на войнското битие. Това вътрешно противоречие, разединение – между подтика към живота и нагона към деструктивност – има своята закономерна предпоставка в обективните социални условия на съществуване и пребиваване, които създават препятствия за тях. Това пряко води до провокирането на конкретни разрушителни страсти, подхранващи – по теоретичните построения на един от изтъкнатите изследователи на човешката деструктивност – Ерих Фром – определени враждебни тенденции (Фром 2005: 189).

В тази изведена идейно-тематична линия образът на „Дръзки” не прави изключение, нещо повече – той е превърнат в средство за обуславянето и разгръщането им. И това се отнася както особено за историческия порядък на послание и внушение, така, с някои контекстуални уговори, и за актуалния за пътеписното конструиране на свят момент на разказване и описване.

Съобразно някои водещи тенденции в конкретизирането на обективната картина на случващото се, както и начините на функциониране на т.нар. авторов коментар (специфични за Кирил-Христовия творчески натюрел) вероятно напълно допустимо е да се твърди, че това пресичане на избраните и прилаганите гледни точки към предмета на документално претворяване води до неговото митологизиране. Подробното, съзнателно фрагментаризирано сякаш представяне на бойния кораб (споменатата му броня, тънките тръбици, повреденият комин) разлага образа му, стриктно показва съставните, изграждащите го части. Така непосредственият реалистичен рисунък придобива конкретика, яснота и автентичност.

В случая подобен подход обаче се ангажира с изпълняването и на друга една цел: редом с подчертаното историзирано говорене за миноносеца да се изгради устойчива представа за него през националноприпознаващите и националноутвърждаващите (а оттук съответно и апологетичните) измерения на изявяваните идейно-естетически и тематични линии в творбата през настоящето (а нека в същия порядък се допълни и това, че подобни нагласи биха могли да бъдат проследени и сетне при насищаното на факти и впечатления първолично описание – например пристигането на „Дръзки” и лодките на брега на Созопол, което се превръща в цяло събитие за местното население, – както и при развитието и обогатяването на същото това описание при някои епизоди от действието в следващите два дни, за които ще стане дума – фигурата на артилерийския офицер Борис Станев, „рядко съчетание на моряшки добродетели”, и чувството на „гордост за българина”, което той пробужда; тръгването на „Дръзки” в условия, при които никога не е плувал, и дързостта, достойна само за него, и др.).

Ден първи от това пътуване завършва с акостирането на созополския бряг, кратко пребиваване из града и подготовка за изпълняването на същинската мисия на предприятието: „утре по тъмно ще потеглим надолу към турската граница, да издирим и възпламеним мините, които би се попаднали по морския път”. Дескриптивните позовавания се разгръщат по посока на съзерцателно-рефлексивното възприемане на пряко зримото. Образът на бойната машина бива временно изместен като център на пътеписното изображение от съсредоточаванията над атмосферата в „градеца” и хората, които живеят там. Смяната на повествователната оптика налага и свободното изразяване на не твърде утешителни мисли, чувства, преживявания с оглед повелите и характера на общностното живеене в крайморското селище:

След като върнахме визитата на коменданта, ние направихме една разходка из градеца. Тесни, криви улички, ужасни калдъръми, вехти дървени къщи. Общият вид ми напомня малките крайморски италиански градчета. Разликата е тая, че вместо от камък тука всички постройки отвън са обковани с дъски; строено е не за векове, а от днес за утре. Където се спре погледът, следи от занемареност, запустение, някаква ориенталска умора от живота. Това тъй малко хармонира с хубавото благосъстояние, на което, както уверяват, се радвал тоя градец.

(…)

Това са такива „елини”, каквито са почти всички български гърци: т.е. изгубени не преди много поколения българи. (…) Тъга свива сърцето, като мисли човек, че държавата ни не е имала до днес време да се погрижи за тия хора да бъдат те върнати към совето същинско отечество, а ги оставя да живеят с враждебни към него чувства или най-малко с безучастие към съдбините му.

Тези спонтанно изразени разсъждения съвсем закономерно могат да се възприемат като повествователно отклонение, което илюстрира, допълва, разкрива нови аспекти на доминиращата изобразително-поетологична схема в пътеписа. Така двете метонимични репрезентирания на българското (през славните достижения на „Дръзки” и проблематичната картина на съществуване в градчето) влизат в своего рода противопоставяне, в конфронтиране на идеи и представи, до които военновременната ситуация неотвратимо води.

В сходен смислов порядък нека не пропуснем да отбележим и нещо друго – ясно изявената декларативност, публицистичност в изказа, макар и на места функционираща като не съвсем органична част от основното, същинското сюжетиране, води до напълно конкретно заявяване (възможно е да се възприеме дори като налагане) на категорични нагласи и безусловни разбирания („Оттука България изглежда много по-голяма и по-могъща. На такива места в земята ни трябва да живеят българи и само българи.”). Така дескриптивно-неутралното и идейно ангажираното като елементи с различна степен на проявеност в повествованието се намират в особен синтез, бележейки някои от спецификите в поетиката на пътеписа.

Героят разказвач съзерцава, съпоставя, обобщава. Прекият досег до заобикалящата действителност, непосредствените впечатления, които тя поражда, увлекателните разговори с местните (например с учителите), наблюдаването на естествените природни пейзажи пораждат у него склонността към рефлексивното вглеждане отвъд, към философското осмисляне на късовете осезаем свят в тяхната пълнота на значенията, на скритите послания („Няма нищо по-велико и по-възвишаващо духа от простата черта на морския хоризонт. На морския бряг умът не е зает с дребнавости; тука и на най-примитивната душа се приобщават големите въпроси на битието и благороднейшата от страстите: страстта към скритите зад далечините неща.”). Подобни нагласи ще се открият и сетне, при описанията на случващото се в следващите два дни от пътуването – вследствие на въздействията от пряко видимото да се прави своеобразна екзистенциална равносметка на изживяното. По тази причина тук, в края на първия ден с миноносеца „Дръзки”, това не е самоцелно поставен щрих върху общата картина на пресъздаваното, а превърнал се в устойчив, вътрешно присъщ модел на възприемане и себеизяваване.

Парадоксално, макар и краткотраен, съвместният живот на „Дръзки”, изявяващ се в непривични условия, разкрива форми на присъствие, които ежедневното, познатото, добре усвоеното по-трудно допуска (знаково в това отношение е позоваването на насядалите край кораба неколцина моряци – стражите, които ще бдят през цялата нощ: „Те не се препираха, не се заяждаха, не се ругаеха, както обикновено правят нашите хора, щом се съберат неколцина заедно, а си приказваха като най-добри приятели. Не е ли това великата сила на далечните хоризонти, които свързват хората по-здраво дори от афинитета на кръвта.”). Общата цел, съвместната посветеност, колективната отдаденост ще са онези фактори, които ще обуславят това поетично пресъздаване на принудителната свързаност между предприелите дръзкото, опасното начинание. А то на свой ред обаче има значение отвъд конкретно частните колективни проектирания. Гореизложеното в дадената ситуация се оказва невъзможно без определящата роля на бойния кораб – мястото на възторга и покрусата, на радостта и тревогата, на опиянението и трезвата равносметка на случващото се във военновременната обстановка, на което в миговете на отмора от грамофона ще звучи гласът на Карузо от “Pescatori di perli”, а само малко по-късно из каюткомпанията ще се разнесат от радиотелеграфа берлинският и парижкият бюлетин, за да сменят общото настроение с неспокойно очакване.

Макар и кратковременно, „Дръзки” се е превърнал в средоточието на амбивалентното разбиране и изживяване на пряко зримото, но и в предпоставка за вглеждането, прозирането отвъд непосредствено сетивната възприемаемост.

Изведените в настоящия текст екстериорни позовавания като същностна черта на използваната в пътеписа дескриптивна матрица на идейно-естетически послания продължават да се развиват в пълнота и в следващата част на творбата, пресъздаваща особеностите от втория ден от мисията с миноносеца. А тези особености, от своя страна, намират два плана на реализация, в които бойната машина пряко изпълнява ролята си на оказваща надмощие и подчинение, но и на предлагаща и осигуряваща прибежище. И в двете линии на изображение водещ е преходът в нагласите на екипажа от нетърпение и възбуждение през страх и отчаяние до възторг и гордост. Става дума съответно за изпълняването на поставената задача, заради което е и предприето това пътуване, от една страна, и попадането в изпитанията на морската буря, от друга, при което драматичната ситуация на рязко повишено жизнено напрежение придобива нови измерения.

Вторият ден на борда на миноносеца „Дръзки” се свързва с продължаването на мисията – проверката на морския път за минни нахождения – до Резово. И тук разказът описание се оттласква от своята центростремителност и гради цялостни картини, представящи една естествена пейзажистика, що се отнася до постигането на близост и правдоподобност на внушението („Ние плавахме почти на изток по обагрените от утрото води. В края на морето се бе изпречил един дълъг, тесен пояс от облак и отделяше двата засилващи се пожара – в небето и във водите. На едно място в горния крайчец на облака взе да блика ослепителна светлина, която изведнъж се изля в морето на огнен път от края на хоризонта до миноносеца. Слънцето бавно изгряваше над облака. Водите едвам трепкаха на утренния ветрец.”). Така двата изобразителни принципа – на водещите дескриптивни конкретизирания и разгръщания и на съпътстващите експликативни отклонения – ще бъдат не просто успоредени, те непрекъснато ще се допълват взаимно при последователното претворяване на опасното предприятие.

В тази условна втора част на пътеписа особено впечатление прави дословното подробно представяне на техниките, начините, възможностите за откриване и деактивиране на мините. Документално-достоверната точност при обясненията на механизмите на работа създава усещане за макар и косвена споделеност, съпреживяност на изпитанията в открито море. Бойният кораб е сюжетният и смисловият център, спрямо който се гради разнопосочната концептуална схема на кулминиращата образна и събитийна изразеност. Тук в конкретика и пълнота „Дръзки” се явява средството за преодоляването на опасността (а с това и се уплътняват представите за него като цел на пътеписното изображение), която с доближаването до българското погранично село (Резово) все повече се засилва. Приключенско-реалистичният рисунък последователно разгръща отделните страни на неотложната мисия:

Лодките, които до Агатопол пътуваха закачени една зад друга за миноносеца, сега минаха на около 70 метра пред нас. Те се изравниха напряко на по 75 метра една от друга. Уредите за издирване на мини се пуснаха във водата, закачени за плаващи зад всяка лодка кухи металически тела. На известна дълбочина, паралелно с повърхността на морето, между трите лодки се движи едно въже. Мините се поставят обикновено на 2-2 и половина метра под водата. Те могат да бъдат засегнати и възпламенени от миноносеца, но не и от моторните лодки, които плават на 30 сантиметра дълбочина. Обаче въжето между тях непременно ще кръстоса връзката на мината с пуснатата на морското дъно тежест, която я държи на едно място и на една и съща дълбочина от повърхността. В такъв случай тутакси един апарат, наречен грайфер (хващач), улавя тая връзка, а на повърхността плаващите тела в двата края на въжето се отделят от лодката и отбелязват мястото на мината. След това възпламеняването й е лесно. То става по една жица, дълга няколкостотин метра. За миноносеца и лодките, застанали на такава далечина, няма никаква опасност от взрива, който хвърля на възбог грамаден стълб вода и убива по 80 до 100 килограма риба.

Пространното описание на предприетите действия по откриването на мините и на евентуалните последици от това съвсем целенасочено подчертава невъзможното положение на съ-битийна посветеност (тенденция в приведените изобразителни механизми, която бива подета още в първата част на пътеписа, за да получи при представянето на третия ден нови измерения). Но ето че застрашеността отминава („…оня път от 150 метра ширина, по който ние приближавахме границата, бе чист от мини. (…) Мнозина изглеждат разочаровани.”). Долавящият се експресивен тон на повествуването постепенно затихва, самото пътуване на героя се обезпредметява („Моето участие в тая работа съвсем губи смисъл.”). Подробното разкриване на едно само действие от трудната и разнородна работа на българската флота, дори то да не достига до очакваните същински, крайни свои проявления, бива натоварено с важни конотативни означения по отношение използваните образотворчески принципи спрямо миноносеца.

Принципи, категорично изявявани вече в други, нови условия на несигурност, на съпротива – този път не военностратегически и военнооперативни, а чисто природни, неподвластни на човешка намеса.

„Няма червена ракета, няма мини. Но затова пък има нещо друго, може би по-страшно.” Така се осъществява смисловият преход от едната потенциална опасност към другата, реалната. Попадането сред морската буря е не просто отделен сюжетен детайл, щрих от общата наситена картина на драматичното няколкодневно пребиваване в стихийността на отвъдмирновременния живот. То е екстремална ситуация на кризис, която налага по-особеното вглеждане в себе си при опитите за откриване и привеждане на определени стратегии за оцеляване в това положение на рязка жизнена застрашеност. Съдбовният жребий отрежда екипажът да премине и през това препятствие, но да остане невредим, с което ясно се поставя въпросът за неизбежния сблъсък между цивилизацията и природата с преимуществено значение на втория член на тази оформила се своеобразна дихотомия.

Безуспешните опити на човека да се противопостави на обективно случващото се като плашеща, но и впечатляваща зрелищност, да го подчини, да го владее намират израз в неотвратимата примиреност и неспокойното очакване („Аз отново излязох на покрива. Зрелището бе зловещо. Побеснели вълни се хвърляха от всички страни върху миноносеца и лодките, в които се виждаха посинелите и вцепенени от студ моряци. (…) След дълга и изтощителна борба със стихията, движейки се едва с три-четири мили, за да запазим лодките, ние минахме за повече от шест часа едно разстояние, което, ако миноносецът бе сам, би го взел най-много за два.”). В този рязък обрат на събитията бойната машина бива натоварена с друго значение, започва да изпълнява нова роля в това кратко, но богато нюансирано пътуване по море – на убежище, на последен пристан на надеждата за оцеляване, за съхраняване на човешките живот не само от злото на цивилизацията, на техниката, но и от премеждията на неконтролируемия природен свят.

Ала подобна неимоверно напрегната жизнена обстановка е и възможност за себеизява в най-положителните регистри на засвидетелствания висок боен, но преди всичко човешки дух и морал, на неизменно следвания устойчив, непроменяем ценностен ред, който обуславя поетите рискове, взетите решения, формите на присъственост всред превратностите на заобикалящото. В този порядък от важно значение е образът на капитана на „Дръзки” – артилерийския офицер Борис Станев, -който най-цялостно се вписва в парадигмата на гореизложеното. Неслучайно и привличането му в хода на разказваното служи не просто като своего рода повествователно отклонение, но най-вече като начин, а и потребност да се открои, подчертае и възвеличи това „рядко съчетание на моряшки добродетели”. Себеотдадеността, спокойната, безтрепетна храброст, откритата като самото море душа на командира на миноносеца са особеният пример, неотменимият ориентир в служението, но и неформалният повод за нескривано чувство на гордост за българина: „Ако можем да бъдем такива моряци, България заслужава да има три морета и най-силната флота на полуострова.” В този смисъл посветеността на мисия с „Дръзки” задължава, изисква и налага.

Модели на поведение.

Форми на изява.

Стратегии за себеутвърждаване.

Представянето на събитията от третия ден на борда на бойния кораб продължава вече познатата линия на прецизно вглеждане в ценностните основания на човешкото битие, (пре)осмисляни в контекста на изострената сетивност при ясното осъзнаване на опасността, но и при спонтанното наслаждаване на ужаса в категоричното следване на предприетото и неговото довеждане докрай. Вилнеещата буря е изпитание за физическата издръжливост и нервите на екипажа, но и за неговия дух, за измеренията на вътрешния му потенциал, който тъкмо в такива случаи се проявява най-силно. Както става и сега. Субективната оптика към изобразяваното не служи ограничаващо спрямо определени рецептивни представи или нагласи. Напротив – разширява идейно-естетическия хоризонт, тъй като избраният подход на послание и внушение го позволява: от преобладаващите конкретно-частни фокусирания върху човека и неговата подчинена и на външните, обективните обстоятелства съдба се правят универсално значими наблюдения и обобщения. Смисловата и проблемно-тематичната перспектива, разкриваща властната сила на природната стихия и неспособността за противостоене (дори с преимуществата на военната мощ), позната от преходната част на пътеписа, тук се разгръща цялостно („Щом островите останаха зад нас, миноносецът заподскача по водата като книжна ладийка. Великански вълни, каквито има само в океаните и в Черно море, се спущаха на групи, улавяха стоманения параход и го хвърляха зад себе си, за да го грабнат пък други. Когато миноносецът се спущаше от върха на една вълна по отвъдния й склон, той се друсаше и трещеше като талига по камънак.”). Неслучайно зловещо наситената визуално-акустична обстановка провокира в съзнанието на централния персонаж разказвач съвсем конкретни асоциации, пречупени през също непосредствено преживяното – с „аеропланните нападения на София” и „неотколешните земетресения”, като ставащото на борда на „Дръзки” е оценено в много по-висока степен като „проба” на духовните устои на личността.

По отношение разгръщането образа на миноносеца и последните щрихи, които се нанасят върху него, краят на пътеписа е с особено значение. „Неподвижната земя” не е вече смътна заради природната стихия цел, а напълно реална, осезаема, постигната крайна точка на пътуването. Бургаското пристанище е спокойно и приветливо, а грамадната бяла дантела – високите стълбове вода – е останала далеч назад. И въпреки това героят не бърза да напуска „Дръзки”. „Могъщата морска единица” се е превърнала в обект на дълбоко (съ-)преживявана, емоционална въобразеност („…аз слязох в каюткомпанията и останах там няколко часа. За тия три дена така бях се сродил с миноносеца, с всяко нещице в него, както и с хората му, че не ми се излизаше.”). Така бойната машина постепенно излиза от очертанията си на пряко възприемаема реалия и започва да функционира като идея, представа, а и мяра.

„Три дни с миноносец „Дръзки” на К. Христов е разнопосочен в значенията и посланията си текст, който без големи контекстуални уговорки може да бъде причислен към българската маринистична литература, претворявайки описателно и детайлно отделните страни на морската стихия. Но той е важна в своя жанр на непосредните пътеписни улавяния на света творба и по друга една причина – превръщането на машината в равноправен герой в разказваните събития, с което отчетливо, недвусмислено се поставят знакови акценти върху свързаността, „диалога” между нея и човека – още повече що се отнася до преразпределенията на жизнените територии, до упражняването на надмощие и съпротива, но и до утвърждаването на ценностни възприятия за пряко зримото и за мястото на индивида в него.

Цитирана литература

Зафиров 2007: Зафиров, Д. и колектив. История на българите. Том V. Военна история на българите от древността до наши дни. София, Книгоиздателска къща „Труд”, Издателство „Знание” ЕООД, 2007.

Фром 2003: Фром, Е. Анатомия на човешката деструктивност. София, Захарий Стоянов, 2003.

Фром 2005: Фром, Е. Бягство от свободата. София, Захарий Стоянов, 2005.

Христов 1967: Христов, К. Съчинения в пет тома. Том 4. Спомени, пътеписи, разкази, статии. София, Български писател, 1967.

Янев 2005: Янев, С. и колектив. Атлас на българската литература (1915-1944). Пловдив, Жанет 45, 2005.

Текстът е четен в рамките на кръгла маса „Литература и техника“ на Международна научна конференция „Надмощие и приспособяване“, 24-25 април 2017 г., София, България.

Статията е подготвена в рамките на проект за млади учени „Литература и техника. Изобретяване на модерността в българската литература“, ДМ 10/1 от 13.12.2016 г., финансиран от Фонд „Научни изследвания“ към Министерството на образованието и науката.

[1] Има се предвид конкретно торпилирането на крайцера „Хамидие”. – Вж. Зафиров, Д. и колектив. История на българите. Том V. Военна история на българите от древността до наши дни. С., 2007, с. 432.

[2] Вж. рецензията на В. Добринов във „Всеобщ преглед”, г. II, 1918, кн. 4-5.