Мая Горчева, „Най-нов ускорител“: наука, утопия и дрога

„Най-нов ускорител“: наука, утопия и дрога

Мая Горчева

УниБИТ – София, България

The New Accelerator: Science, Utopia, Drugs

Maya Gorcheva

UniBIT – Sofia, Bulgaria

Abstract. Contrary to the strict rationalism of utopias, not one of them prescribes the use of alcohol or drugs. Necessary for the “release of tension” or, conversely, for the over-concentration of some human ability, these drugs have been made with the help of the most in-depth scientific research. The paper presents two Bulgarian “contributions”: Svetoslav Minkov’s “lunatin” (1932) and “utopin” from “Roman na Edno Otkritie” (A Novel on a Discovery) by Zdravko Srebrov .

Keywords: science, utopia, drugs, “Lunatin!… Lunatin!… Lunatin!…” by Svetoslav Minkov, “A Novel of a Discovery” by Zdravko Srebrov (1942).

Наука и дрога в литературата на ХIХ век

В европейската култура от ХIХ в. насетне опиатите си намират поръчител в лицето на поетите романтици, които откриват чрез тях ново вдъхновение и изразни средства. Освен това и Колридж, и Де Куинси гледат на опита си с наркотични вещества като научно значим (срв. Colman 2019: 16, 83 и др.). В края на същия ХIХ в. се появява образ на учения откривател, заредил се с вълшебна сила от особен препарат. В пресечната точка на журнализъм, социални теории и приключенска литература краевековието ражда многобройни утопични проекти. В утопичното общество алкохолът може да намери място, но в една оптимизирана версия, очистен от всякакво вредно действие с нарочни научни подобрения. Според една от тези утопични блошури, Prophetic Romance, след повсеместното алкохолизиране и деградиране от „тъмната епоха на ХIХ век“ алкохолът не е изхвърлен, но най-добрите химици го очистват от всякакви отровни съставки и го предоставят за масова употреба (McCoy 1896: 125). В знаменитата утопия на Олдъс Хъксли учените също предлагат такава щастлива дрога без главоболие или махмурлук, наречена сома като ведическото дърво на живота. Благодарение на науката в новото общество се запазват всички предимства на християнството и алкохола, но нито едно от следствията им (Хъксли 2006: 64).

За Хърбърт Уелс такива вълшебни и незаменими средства са „сиропите“ на проф. „Хиберн“ (така изглежда името Gibbern в първия превод на разказа „Новият ускорител“ на български от 1911 г., направен от руски, Уелс 1911), или силна доза стрихнин – „чудесно стимулиращо средство“ за Невидимия (Уелс 1980б: 113). Ако първото действа абсолютно в синхрон с организма, то като че ли ефектите на второто са разрушителни. Но това, което откривателите правят, след като са се сдобили с чудодейни способности, е ни повече, ни по-малко от детинщини – професорът изхвърля някакво досадно кученце; Невидимият пък крои планове за безнаказани кражби и власт – оказва се, че не е толкова лесно, пък и трябва да ходи без дрехи през януари.

Ускорителят, който по състав е хипофосфат, т.е. соли на фосфорната киселина, забързва времето и действията на погълналия го, така че спрямо него обичайното време в околния свят тече много бавно и вместо движения вижда застинали като картина фигури, за които пък бързите му жестове стават невидими. Чудотворният препарат затваря този, който го е изпил, в една капсула на много по-ускорено време и го скрива. Очевидно той може да помогне за откъсване от всевъзможните делнични тегоби за нещо по-полезно, например под негово въздействие разказвачът написва разказа за шест минути. Колкото до използването му за укриване на престъпници, изобретателят оставя с такива злоупотреби да се занимава съдебната медицина. Вместо това той отдалеч обмисля в каква опаковка да пусне препарата на пазара и за десет години да държи монопола над него.

Освен това в чертите на тези своите откриватели Уелс оставя знак за нещо демонично и заплашително, например „проф. Гибърн“, който се занимава с всевъзможни средства, въздействащи върху нервната система: „възбудителни“, анестетични, сънотворни или просто укрепителни, е с високо чело и дълги черни вежди, които придават на лицето му „мефистофелска осанка“ (Уелс 1980а: 115).

Печалбата от откритието: „Лунатин!… Лунатин!… Лунатин!…“ от Светослав Минков (1932)

Шеметният път от откритието до главозамайващата печалба показва разказът на Светослав Минков „Лунатин!… Лунатин!… Лунатин!…“, публикуван в сборника „Автомати“ (1932), на чието име е озаглавен сборник хумористични разкази от 1945 г.

Фиг. 1. Лунатин. София: печатница Право, 1945.

Демоничното се хвърля в очи и при моделирането на типажа при Светослав Минков: Хераклит Галилеев, изобретателят на лунатина, е „малко, гърбаво човече с живи, черни очи“. Видът му, въпреки философското име, по-скоро възпроизвежда романтически клишета, но кръстосани с актуални емблеми и лесно разпознаваемия „дрес-код“ на анархиста, защото: „бледното му лице се криеше в сянката на черна широкопола шапка“. Живее усамотено, мисли само за наука, и то интересуват го физика и астрономия, но дори случайно да попадне в театъра, там изпълняват арията на Мефистофел (Минков 1982: 84).

Научното му откритие се ражда след шестмесечна командировка в Америка, уредена от Рокфелеровата фондация, откъдето се връща с каскет на главата, а дебелите му книги и карти изчезват. Променя се и „ускорителят“, който съпътства заниманията му: след завръщането си вместо малцови бонбони преживя мичиганска дъвка.

Застанал в ролята на хроникьор, разказвачът обяснява, че откритието на лунатина не е от материалната сфера и помпозно го нарича „благодатна сол за духовния живот на новото човечество“. Разказът показва пътя на „най-абсурдното и същевременно най-великото откритие“ от замисъла със сантименталните картинки от панорамата, която някога е показвал на децата, през научното дестилиране на пилюли за сантименталност до търговския бум, с други думи, панорамата с газеното сандъче се възпроизвежда в модернизирания и по-удобен вид на малките желатинови пилюли с лунни лъчи, за да насити неизтребимия сантиментализъм и на модерните динамични хора. Разбира се, след научната намеса „лунните пилюли бяха съвсем безопасни, защото тяхното действие траеше само два часа“, само че „приличаха много на пилюлите с рициново масло“. Научното откритие става достъпна масова стока, търговски артикул; науката захранва пазара: „Лунатин се продаваше  по всички аптеки, дрогерии и санитарни магазини наред с одеколона, със самобръсначните ножчета, със специалитетите против мазоли и с козметичните еликсири за растене на коса“ (Минков 1982: 91).

Какви са съпътстващите, все благотворни, ефекти на този превърнал се в хит на пазара стимулант? Първият ефект е превръщането на родината на откривателя в „същинска райска градина“. Ето че любимото за патриотичните въжделения клише се е сбъднало – обаче след като идват „предприемчивите американци“ и техните компании.

Вторият е повсеместното осантиментализиране, контрапункт на „практическия дух на модерния човек“ – и също тъй обезсърчително. Издевателски подробно разказвачът изброява възродените сантиментални клишета, но в актуализираните си версии в индустриалния свят като нови проспериращи производства:

Цялото земно кълбо ехтеше от нощни серенади.

Фабриките за китари и мандолини работеха трескаво.

Класическият реверанс се яви отново в салоните.

Кражбите на жени зачестиха.

Самопожертвуването стана на мода.

Старите сантиментални романи се препечатваха в милиони екземпляри.

(Минков 1982: 92)

Третото събитие е спихването на Луната. Астрономическите лаборатории по цял свят наблюдават, че дискът ѝ започва да съхне, но целия катаклизъм хроникьорът изчерпва по добрия опит на таблоидната преса с раздуването на страничен сензационен факт: влюбеният в небесното светило професор Тамбуко Бъйдерчилд и неговите помощници „се обесиха на грамадния телескоп на обсерваторията“. Разбира се, проектирано е продължение на научното откривателство и на доходоносната сантиментална еуфория, като се премине към експлоатацията на нов вдъхновител за „галантни приключения и рицарски подвизи“ – и това ще е изпомпването на Венера.

Светослав Минков предлага още „ускорители“ в други свои разкази: на хомеопатичния принцип, че отровата лекува в малки количества, прочутият институт за разхубавяване „Козметикум Амулет“ и неговият „гениален“ маестро Чезаре Галфоне приготвят „серум от патешки мозък за опресняване умствените способности на ония жени, които се занимават с благотворителни чайове, благотворителни коктейли, благотворителни пазари и изобщо с всякакъв вид благотворителна дейност“ (Минков 1982: 127). „Разказ с витамини“ пък е похвала за лечебната сила на книгите, натъпкани с „витаминозна“ селска тематика.

С изящно-ироничния си стил и бутафорните сюжети за медийно и пазарно тиражирани научни открития Светослав Минков създава образци на космополитна проза. Постоянна тема в тях е осмиването на медийно огласения образ на родното като живописна реликва, което се явява абсурдно вградено в модерното световно откритие. Изобретателят на лунатина инсталира своята лаборатория в бяло варосаната си къщица, строго охранявана от „три реда вечно будна стража“, единствената оцеляла, заобиколена от новопостроените футуристични сгради – „кълбовидни и кубически вили, родени из геометрическата фантазия на новата архитектура“ (Минков 1982: 90). Драстичната съпоставка на емблемата на родното с авангардното и модерното дава на сатиричното внушение и второ ниво на дебат: естетическите и културно-философските концепции. В предходното десетилетие разказвачът е бил в кръга „Стрелец“, който търси адекватно на модерното светоусещане и философия пресъздаване на родното именно през култивираните чрез най-новата световна образованост и мисловност сетива. В разказа отзвучава и познатата теза от популярната книга на Освалд Шпенглер „Залезът на Европа“, въведена в български контекст тъкмо от кръга „Стрелец“, за упадъка на европейската цивилизация, както и пророкуването за въздигането на славянските народи, буквализирано – и пародирано – с разцвета на родния край на откривателя: „С една реч, нашата бедна земя цъфна като приказен оазис сред пустинната залязваща шир на европейския континент […]“ (Минков 1982: 90). През абсурдното откритие разказвачът изважда на показ прастария неизтребим сантиментализъм, спотайващ се под лъскавите одежди на новата архитектура, рекламата или полицейщината на световните тръстове, позиращ пред изкривеното огледало на родното, засмукано от медийните и туристическите клишета. Титуловайки потребителите на лунатинови пилюли с клишето за „новото човечество“, този разказвач не пести сарказма си и за утопичните социални проекти. Това, което е нужно на човечеството, ново или старо, се изчерпва с „възкресената романтика“.

Загубеното известие за бъдещето: „Утопин. Роман на едно откритие“ от Здравко Сребров (I изд. 1942, II изд. 1956)

За социалните ефекти от откриването на всесилен ускорител разказва и Здравко Сребров в своя „Роман на едно откритие“. Първото издание от 1942 г. излиза с корица от Александър Жендов със заглавие по името на стимуланта „Утопин“ (Сребров 1942).

Фиг. 2. Утопин. Роман на едно откритие. София: печатница Родопи, 1942. (изд.авт.)

Романът се появява отново след основна редакция през 1956 г. (Сребров 1956) със заглавието „Роман на едно откритие“, но първото заглавие се появява след пролога като начало на същинския роман. Следват четири преиздания (Сребров 1961; Сребров 1967; Сребров 1979; Сребров 1982[1]). Новата редакция се явява с едно знаменателно допълнение, за което ще стане дума по-долу, но е запазена рамкиращата композиция и сюжетът за утопина е представен като „намерен ръкопис“, който четат трима представители от бъдещето „петдесет години по-късно“, седнали на тераса край брега на морето. Жители на сбъдналия се утопичен свят „на разумна свобода, на изобилие, на доброта“, те разгръщат намерен роман от писател от миналото, който разказва за първите вестители на бъдещото щастливо общество. Романът разказва за утопина като чудодейно и изпреварващо откритие, родено насред „ония преходни времена“, когато старият свят се руши, „осъден да загине, за да даде „свободен път на великата човешка еволюция…“ (Сребров 1982: 9-10). В тези заклинателни фрази в първото издание от 1942 г. сякаш отеква съвременността на войната и бомбите над София. Те остават и при следващите преиздания, но въобразената перспектива на бъдещето се изпълва със съвсем конкретни смисли при преизданието от 1956 г., когато книгата вече е част от напълно различен идеологически контекст. Тук ще следваме текста на последното издание приживе на автора си от „Събрани съчинения“, т. 1 (Сребров 1982) – по-долу ще даваме страниците на цитатите по това издание, като при случай ще сверяваме с първото издание от 1942 г.

Наред с редица стилистични вариации голямата промяна е с вмъкването на микросюжета за Георг, появяващ се със своята широкопола шапка, и цяла група млади лаборанти и учени, които водят „класова борба“ в Института за експериментална физиология и са помощници на откривателя в схватката му с продажните учени и тръста, който иска да обсеби откритието и да печели от него. Тази добавка има важната цел да покаже генезиса на утопичното бъдеще във връзка с носителите на анархистични идеи. Една от младите героини е наречена Елена Баргазова, преводачка и редакторка в Института, живяла преди да замине да следва в Германия в комуната край Русе (204-205). Дословно е преразказан епизодът за русенската гимназистка Мара Баргазова и нейните връстнички (срв. 225, 229), който възпроизвежда Христо Карастоянов с разказа си „Нейните деветнайсет години“ (Карастоянов 2018). Георг – конспираторът оратор, появил се и в амплоато и дегизировката на франт, лично се заема да помогне на откривателя, което обаче смята да направи чрез партийни и идеологически застъпници от страна на предстоящата да стане единствено управляваща партия – комунистическата: Георг търси за съвет „Станкѐ“ (263) – очевидно става дума за Станке Димитров (емигрирал в СССР комунистически лидер, завърнал се нелегално през 1936 г. и избран за председател на комунистическата партия). През десетилетията на взаимна неприязън анархисти и комунисти влизат в съюз само в кратък отрязък след деветоюнския преврат от 1923 г. Ако наложим смесицата от фикция и реалност в сюжета към историческата хронология, то разказът за откритието в изданието от 1956 г. актуализира политическата ситуация след Първата световна война и я проектира през следващото десетилетие сякаш смъртта е отминала Георги Шейтанов, както спасена е удавницата Баргазова. Така с преиздаването на романа през времето на соца писателят отдава нужното на доминиращата партия, но пък темата за науката идва от политическите идеи, които изповядва, и така успява да вклини анархизма, макар той да е неприет и дори преследван от официалната идеология.

Здравко Сребров (1902-1988), чието име впрочем отсъства от Речника по нова литература от 1994 г., е известен с книгата си „Момчил слиза от планината“ (1940, издадена от Т. Ф. Чипев) и последвалите през социалистическия период юношески пропартийни романи или книги за деца. В ранните си години обаче е активен публицист, който се появява с поредица псевдоними^[2] из многобройни издания: някои откровено анархистични (като „Начало“, „Свободно общество“ или „Новис“), други – популярни левичарски („Компас“) или идеологически партийни („Кормило“). За Ламаровото списание „Новис“ той готви редовно оперативни критически материали, но и по-пространната статия „Писатели и общественост“, подписана като Ст. Севливанов, в която откроява като примери фигурата на Георги Василев (Шейтанов) и Гео Милев (Сребров 1929). Името му отсъства и от днешната литературна критика. Скорошен опит да се свърже творчеството му с литературния контекст и да се актуализират текстовете му прави Надежда Стоянова, която представя фрагменти от романа по първото му издание в рамките на темата „Машината и времето“ (срв. Стоянова 2015: 147, 162, 164).

Възстановяването на контекста на публицистиката на автора не оставя и сянка от съмнение за тясната му връзка с безвластнически и „свободняшки“, по употребявания в тогавашния печат израз, идеи. Тъкмо тази среда, дискусиите и реториката на анархистичните кръжоци намира израз в „Романа на едно откритие“ с микросюжета за младите сътрудници на института на ретроградния професор Биловен. Така авторът успява да подпъхне идеологически подривен пласт под сянката на приемливата за официалната идеология тема за научния прогрес и борбата на откривателя с комерсиалното империалистическо общество.

Забраненият анархизъм и свободнячество се промъкват „под носа“ на победилата партийна линия, скрити под един нов идеал, различен и отклоняващ се от строго идеологическите догми – този на науката, която ще даде чудодейно средство, за да спаси от оварваряване надигащото се масово общество, като трансформира масовия човек в уникален творец. Чрез научно синтезирания хормон ще се прескочи бавният ход на еволюцията и ще се създаде човекът на бъдещето. Технологията за направата и действието на облагородяващия стимулант са подробно изложени в началото на романа с лекция на откривателя частен доцент Белинов, която започва с пространен преглед на еволюцията на човешкия дух от времената на египетските пирамиди. Та като венец на тази многовековна история идва откритието, което може да превърне „по чудо“ един обикновен човек в „световна знаменитост“, тъй като отключва в него някаква неподозирана дарба: „Няколко последователни впръсквания могат да превърнат здравия и млад човек в творец на нови светове“; „хормонът утопин при определени условия може да стимулира до неограничени възможности творческите дарби на човека“ (28). В духа на актуалните за 1930-те научни моди откритието идва от химията и култа към всесилните хормони, осмени в разказа „Маймунска младост“ на Светослав Минков, загатнати и в романа, явно за да се оттласне от познатия образец. Вместо това откритието на утопина се представя в тясна връзка с редица научни авторитети. На нова сметка са припомнени имената на пионерите в изследването на хормоните: Николо Пенде, Ойген Щайнах и Серж Воронов, споменат е предходникът им Шарл-Едуар Броун-Секар.

Към тях се добавя и името на Фройд – откривателят Белинов е бил на специализация във Виена, където пътят му се кръстосва с набиращата скорост психоаналитична мода. От Виена пък попада на конгреса на биолозите в Рим, където се запознава с възгледите на И. П. Павлов – и това става „изходна точка към новите му изследвания във физиологията на така наречената вътрешна среда и взаимодействието ѝ с висшата нервна система“ (60). Този авторитет за откриването на утопина липсва при първото издание от 1942 г. и е допълнен при редакцията от 1956 г. Но след първото издание и по-късните възпроизвеждат първото цитирано име – Николо Пенде – италиански ендокринолог, който смята да впрегне науката за жлезите с вътрешна секреция за създаването на „новия човек“. Паралелно ученият разработва „биотипология“ за класификация на човешки типове. Научните му разработки обаче преливат в тесни връзки с италианския фашистки режим и водят до дискредитираните проекти за евгеника.

Същият афинитет към откриването на расовия тип личи в портретните характеристики на отделните герои в романа, наред с подробното описание на произхода им. По същия аршин откритието на биосока утопин е проект, който трябва да доведе до социално преображение, да еманципира индивидите в безличната тълпа и да събуди за социална и творческа активност огромни маси. Ала социалният патос, прицелен в съвремеността, се кръстосва с атавизма на расата. И ето че заден фон на научното откритие става прастарото египетско знание, отпечатано в чертите на героите: Елена, слушателка от бъдещето, има очи с „онази тънка удълженост на линията, характерна за египетските фрески“ (8). Към местата на гностическото знание тръгва и подмладената героиня в „Маймунска младост“, сякаш да направи поклонение на пирамидите, водейки демончето маймунче на верижка. В експозицията на романа се появяват още двама герои от бъдещето, които носят обаче типа на родното: „Кожата на плещите, шиите и лицата им бе мургава, с цвета на старобългарска печена глина“ (8) (Първото, честно казано, не е много ясно, тъй като са облечени в тъмносини морски костюми). Представянето на родното в романа през Шпенглеровите идеи или като вложен в чертите расов тип явно трябва да бъде възприето като осъвременяване на идеята за родното по нови научни стандарти. Явно само така може да се тушира неприязънта към официално тиражирания култ към родното, който той коментира и изобличава в статията „Писатели и общественост“ от 1929 г., публикувана в сп. „Новис“ под псевдонима Ст. Севливанов: „Формулите за родно изкуство, историческите сюжети, връщането към земята и овехтелия бит, това са психични диверсии, зад които се притулва низката спекула, която от постиженията на духа направи един търговски гешефт“ (Сребров 1929: 196).

Отново в този код на родното, при първия, който прави демонстрация за действието на утопина, творческата дарба се изразява в това, че запява народна песен, избликнала от недрата на Родопите. Редом с модерната наука, която Белинов попива във Виена, тук открива и Шпенглер и неговото предсказание за бъдещото възмогване на славянските народи (60). През специализацията си пътува и се запознава с новото в изкуството, доколкото то също ще е нужно за откритието му. Ала реакцията му към догарящия експресионизъм или последните работи на Паул Клее не излиза от Шпенглеровата рамка на упадъка. Нещо повече – на модерното изкуство е противопоставен аргументът на расата с лаконичното обобщение: „но Белинов с инстинкта на една здрава раса долови у всички умората на залеза“ (59). Също както разказвачът на разказа „Лунатин!… Лунатин!… Лунатин!…“ се дистанцира от авангардното изкуство, забавлявайки се с приумиците на новата архитектура, и този роман за откритие не крие неприязънта си и уверено раздава естетически присъди. Обратно на Светослав-Минковия сарказъм, изследователят Белинов съвсем сериозно прегръща идеята за родното като завръщане на първичното: той „[м]ечтаеше за една разцъфваща, нова, свежа култура, която смита всички прегради, която се утвърждава върху жива енергия, събудена, извикана на живот от суровите пластове на народа“ (169). Научното откритие се оказва своеобразно ново преформулиране на идеята за родното, съзвучно с модерната наука, като развитие на идея, почерпана от 1920-те, но пречупваща всичко през култа към научното знание и идеологията на безвластието.

Името на утопина, наречен „биосок“, покрива няколко метафорични нива: утопинът носи прадревните сокове на родната земя, но и соковете на младата нация; той е дестилат на творческия дух. Магичната сила на стимуланта отключва творческия потенциал, каквато е била мечтата на поетите романтици. Възстановявайки тези контексти, можем да очертаем параметрите на идеологията под научния проект, в който родното се сдвоява със свободняшкия идеал за развитие на индивида и за еманципиране на масите – чудодейно извършено по силата на прастарата магия. Модерната наука и гнозис контаминират и се наслагват в идеологическата матрица, иначе спазвана строго от приетия за „наш“ и „заслужил“ писател левичар Здравко Сребров.

Впрочем, различните персонажи от лагера на „добрите“ дават различни оценки за силата на новия стимулант. Колкото откривателят Белинов иска да го дари за всеобща полза, толкова нарастват съмненията на приятеля му Радионов, че утопинът е „нова упойка“, която носи лъжи и миражи, че носи изкуствено „естетско-декадентско блаженство“. Вместо това той смята, че истинските устои и сила на народния дух лежат в „суровия, но здрав труд“ (43).

Романът представя с много перипетии какво се случва с откритието в реалното социално време и разиграва конфликта между идеалния замисъл и хуманни цели, от една страна, и неизбежната комерсиализация. Първо, препаратът трябва да получи разрешение за разпространение от Фармо-медицинска камара. Както може да се предположи, откривателят е обсаден от примамливи предложения за откупуването на откритието и пускането му в серийно производство, като се почне от „чичото от Америка“, агент на корпорация Голдман, която в своя коварен план да саботира учения и да открадне откритието впряга и учените колеги. На акционерите името „утопин“ (като търговска марка) им изглежда неподходящо (49), поредната проява на безнадеждния „утопизъм на интелектуалците“ и го бъркат с „фантазин“ (106, 107). Разказвачът се надсмива над невежите хора на парите, които не разбират името, нито идеята, която стои зад откритието, име, предназначено за „посветените“.^[3] Утопинът получава няколко определения: „ново разковниче за откриване на човешки дарби“ (80), „ваксина за гениалност“ (106), до римушката „Утопин, фантазин, пароксилин“, уподобен на адска машина. Главният акционер Ивар Голдман си повтаря: „Утопин „Голдман и кº“: алитерато, стакато, легато – прилича ми, сякаш аз съм го родил!“ (Сребров 1982: 106).

Ако през утопичния модел утопинът е идея и откритие, то романът го показва и като стока, залог в плетеница от социални отношения. Безскрупулните монополисти, които искат да обсебят откритието, печелят от индустрията на добавките и препаратите, които трябва да съчетаят полезността на медицината с примамливите ефекти на козметиката. „Чичото от Америка“ е „акционер в световно реномирана фирма за производство на серуми, специалитети с най-различни назначения, козметични вещества, тонически и наркотически препарати. Ние имаме еликсири за подмладяване, за засилване на паметта, за тонизиране на нервната система, против полово безсилие, безсъние, косопад, профилактически, предпазни медикаменти, коняци, ликьори, вина и прочие“ (50). Този асортимент малко се различава от ефектите на „леката“ дрога, но е поставен бранша на фармацията, разчитайки както на най-модерните научни лаборатории, така и на рекламата. При тази съпоставка новият научно синтезиран биосок дори превъзхожда старите опиати: „Кокаинът, опиумът, тютюнът, алкохолът – всички тия средства за лъжливо блаженство ще бъдат хвърлени в сянка. На човека ще му бъде дадена една нова илюзия“ (72).

Каквото и да е името, акционерите подушват печалбата, защото тя е гарантирана от сигурната потребителска маса на ония, които чрез синтетичния биосок ще удовлетворят амбициите и честолюбието си. „Чичото от Америка“ разучава „таргет групата“ на продуктите на демонстрация в психиатрично отделение на случаи с „мания за величие“. Пациентът „цар Янко“ го вдъхновява за маркетингов слоган в рима: „Поданиците на незнайния цар Янко и на царица Яна от село Бояна – ето нашата универсална клиентела!“ (69). Ако първата поява на игрослосвицата е плод на хрумване, подчиняване на римата (или може би отразяване на неизвестен реален прототип?), то странно е запазването при редактираните по-късни издания. Името, появило се още в първото издание на романа от 1942 г., тиражирано при преизданията, е всеизвестното нелегално име на първия партиен и държавен ръководител на страната по това време. През десетилетията на соцрежима обаче римушката добива вид на саркастично обобщение за масата послушни граждани на идеологическия режим, макар това да е непреднамерено. Дали със случайното съвпадение в имената писателят не си отмъщава за преследването на близките до сърцето му свободняшки идеи? Изненадваща прозорливост – и за маниакалния водител, и за верните му поданици.

Независимо от идеалния си замисъл, откритието е обречено, тъй като производителите от големите компании ще го превърнат в „една нова илюзия“. След срещата със социалните фактори за разпространението на откритието, изправен пред безскрупулните търговци, а само те могат да направят откритието вседостъпно, в съмнения изпада и самият изобретател. Ето по-пълно изложение на хода на размислите му:

Белинов се чувстваше разколебан. Идваше най-мъчното. Той не бе преценил дали ще има сила тъкмо за тези неща, които идваха след науката.

От биографиите на големи изобретатели той беше поразен от един факт, който му изглеждаше твърде необикновен. Изобретателите предлагаха откритията си с най-добри намерения, за да ги видят след това използвани за най-ужасни цели. Той беше видял науката в плен на сляп и неотговорен егоизъм, изнамерванията в услуга на злото.

„С тази искра от прометеевски огън не бих искал да подпаля някоя нова клада за човечеството“ – размишляваше Белинов.

Вместо да даде подтици на творческия дух, утопинът не би ли тласнал хората в бъркотията на излъганите надежди, празни мании, идеи-фикс, налудничави и безполезни усилия, които ще ги отдалечат от здравите интереси на живота и ще ги превърнат в негодници?“ (Сребров 1982: 81)

Откривателят констатира добре познатата участ на научните усъвършенствания: всяко човешко дело може да се употреби и да се инструментализира за цели, далеч от абстрактно идеалните. За разлика от идеалната цел за развитие на творческия потенциал, на която сляпо са служили и поетите романтици, увеличаващи дозите лауданум, модерният утопин ще се комерсиализира, за да експлоатира всекидневните мании. Затова ако има обект на изобличение, то това ще са колкото алчните монополисти и подкупните коварни лекари, толкова и доброволните жертви. Пред жадната за нови преживявания маса утопизмът рухва. Утопичният проект за превръщане на човека в творец се оказва антиутопия на маниакалните амбиции за слава, от които печелят единствено производителите. Казано с думите на циничния д-р Синилов: „Светът се движи не от идеи, а от интереси“ (254). Тържеството на утопиите, както „свободният път на човешката еволюция“ са отпратени към бъдещето…

Романът, който излага една неприсъща за българския литературен опит социална рефлексия, не се ползва с популярност, нито с литературно-критически коментари. Всъщност повествоваванието се разпилява в стремежа да обхване много теми и да даде формулировки по различни въпроси, или да развива фабули или топоси, неразпознаваеми в контекста на социалистическото общество, тъй като коренът им е в дебатите в анархистичните общности, където се обсъждат къде дилетантски, къде повърхностно, но винаги пристрастно различни социални и философски модели или новините за развитието на науката.

Освен като утопична концепция романът е интересен за анализ и като жанров синтез, тъй като съчетава няколко модела, подобно на романа „Синият залез“ от Павел Вежинов (1946), отразяващ също манталитета на поколението. На първо място, и в двата случая имаме романи на идеите, с дълги интелектуални диалози и каламбури на светски събирания, на които се слуша джаз, или в средата на младите сътрудници на Института. В хода на тези разговори могат да се дочуят доста стряскащи за господстващите партийни догми реплики, срв. „Не „Утопията“ на Томас Мор, но „Декларацията на човешките права“ е най-великата утопия, измислена от човешкия гений…“ (156).

В основата на двата романови сюжета е положена остро събитийна криминална интрига: при „Роман на едно откритие“ големите корпорации в лицето на Ивар Голдман се опитват да откраднат откритието, като дискредитират откривателя и фалшифицират резултатите. В криминалния сюжет с ролс-ройси, пури и акционери доказва конспиративните си умения и Георг. Както подобава на жанровото клише, много се пуши: мултимилионерите ръсят пепел от пури, продажният д-р Синилов пали цигара, а лесничеят Радионов дими с лула. Финалът е низ от случайности: след като се отказва от самоубийство с инжекция, изненадан пред нощния прозорец в стаята си, откривателят полита от петия етаж на своя съжителски дом.

Любопитен детайл от повествованието е етническото разнообразие на персонажите, подчинено донейде на модела на Николо Пенде за биотипологиите, но освен това те пътуват из цял свят (за разлика от затворените граници през соцепохата): Ернестина Грациани и Елена Баргазова учат в Германия, но се връщат, за да работят в Института в София, чийто директор е избягалият от болшевиките професор Отокар Биловен, произхождащ от стари скандинавски преселници; българо-украинецът Овес Рудко, млад учен от Института, помага да се научи повече за новата съветска наука (детайлът е добавен при изданието от 1956 г.); колегата му д-р Емил Бекриев, който владее три езика, е командирован в Австрия, а четвъртият колега – доц. Ладженко е руски емигрант и също в лагера на лъжеучените; първият експериментирал с утопина е Борис Радионов, учил агрономство в Загреб и станал лесовъд в Родопите; откривателят Белинов учи в Австрия и там среща любимата, която довежда в София и др.под.

Наркотиците в утопичните светове

Двата „ускорителя“, произведени в българската литература, идват с изграждането на утопичен проект, който се проваля и в двата разказа: саркастично разнищен от Светослав Минков, докато романът на Здравко Сребров констатира неминуемата му гибел в съвременното общество и го препраща към бъдещето. В рамките на българската литература са редки подобни примери на утопични светове и пренареждане на социалното настояще. И в двата случая утопичният проект е удавен в комерсиализацията и се превръща в нов източник за печалба. Понесена на крилете на порива да отключи творческия потенциал и да бъде възможност за творчески растеж, утопията подхранва неудържимото „комерческо вдъхновение“ да се пакетира и продаде „една духовна лъжа“, „една нова илюзия“, „наркозана на духовната измама“ (72). Утопичните проекти, както и чудодейните открития се обезсмислят. Трудът – „суровия, но здрав труд“ се оказва единственото сигурно средство.

Двоен е и смисълът на наркотиците в утопичните светове. Всъщност колективните опиати, познати на примитивни общества – като мескалина на индианците или или арвата на полинезийците, са част от хармоничното им битие, но са знак и за застиването на еволюцията им. След странстванията на Хърман Мелвил и неговото пленничество („Тайпи“) век по-късно тропическата островна хармония преразказва Олдъс Хъксли, за да я лансира като утопичен модел за хармонично социално битие в есето-новела „Островът“ (1962) и да го пусне в обращение сред хипи революцията. В по-ранната утопия от „Прекрасният нов свят“ опиатът сома има регламентирана употреба като универсално средство в няколко случая: да разпръсква негативните емоции, да измъква от всякакво двоумение, да притъпява недоволството – лично или социално. Удобен е, за да прикрие отвращение и нежелание (да припомня, че Ленина взима четворна доза, преди да влезе в леглото на скудоумния Архипеснивец) или да вдъхне смелост и непукизъм. Първият бунт на Дивака е да спре „робите“ делти да вземат дневната си дажба сома. Никой от делтите, разбира се, не обръща внимание на призивите му да отхвърлят лъжите: „робите“ се превръщат в „чудовища“ (Хъксли 2006: 210). Със сома полицията „вапоризира“ тези, които недоволстват и нарушават реда. Впрочем, яхусите на Джонатан Суифт, изглежда, също познават психоделични средства, както можем да съдим от този детайл: „Също така имало друг вид сочен корен, рядък и труден за намиране, за който яхусите се биели много ожесточено и който смучели с голяма наслада – той имал същото въздействие, което виното има върху нас. Този корен ги карал понякога да се прегръщат, а друг път да се дерат; ревели, хилели се, дърдорели, търкаляли се, най-после падали и заспивали в калта“ (Суифт 1977: 256).

Психоделичните обещания на утопиите, така вдъхновяващи за бунтарите от 1960-те, в края на същия век обаче предизвикват презрение към „грохналия и полусляп Хъксли“ в романа „Елементарните частици“ на също тъй влиятелния в своето време Мишел Уелбек. Но пък припомнят също, че в комуните на това бунтарско поколение са се разработвали средства за отключване на творческата енергия, важен ресурс за което са давали наркотичните средства. Наркотиците са били вдъхновението и за изобретяването на новия култ на бъдещето, както признава в Уелбековия роман „Възможност за остров“ един от участниците: „[…] Само шега на  надрусани хлапаци. Бяхме яли гъби, отидохме да се разходим сред вулканите и съчинихме цялата тая измишльотина […]“ (Уелбек 2006: 266-267), а водачът му поддържа високия си дух с допинг пантестон и MDMA.

Същевременно животът на героите, населяващи световете на Уелбек, е непосилен без някакъв стимулант: дозата ксанакс за изобретателя Мишел Джерзински („Елементарните частици“), а „хормонът за щастие“ серотонин се поддържа от „малка, бяла, овална таблетка, която се дели наполовина“. Романът „Серотонин“ започва с отчупването на първата и завършва с изпиването на втората половинка, превръщайки вземането на таблетката в рамка на битието на човека. Утопинът от българския „Роман на едно откритие“ също е обявен за „нов хорман“, синтезиран химично. Както в „Елементарните частици“, и романът на българския автор има за рамка бъдещето, когато се създават легенди за „славните предци“ и за „гениалния родоначалник“. Мишел от „Елементарните частици“ е изобретил възпроизводството на човешкия род в стерилната научна хармония на инкубатора от „Прекрасния нов свят“, само че с ресурсите на новата всесилна научна мода за края на ХХ век – биогенетиката, кръстосана с квантовата механика, колаж на интердисциплинарността, добил невъобразимия смисъл на спасение от самотата и провалените човешки съществования. Има ли обаче избор вън от утопичното уповаване в чудодейни изобретения или полезните наркотични препарати? Наистина ли след научното им дестилиране те са безвредни? За ползващия ги навярно да, но за социалното цяло няма проведени тестове.

Цитирана литература

Богданов, Иван. 1989. Речник на българските псевдоними. София: Д-р Петър Берон.

Карастоянов, Христо. 2018. Нейните деветнайсет години. – Разкази, вдъхновени от картини = Stories inspired by paintings. Русе: Абагар.

Минков, Светослав. 1982. Съчинения в два тома. Том Първи. София: Български писател.

Нетлау, Макс. 1935. Етюд върху историята на утопиите. – Мисъл и воля“ V, бр. 10, 24 февруари.

Сребров, Здравко (Ст. Севливанов). 1929. Писатели и общественост. – Новис I, кн. 6–7, с. 193–199.

Сребров, Здравко. 1942. Утопин. Роман на едно откритие. Худ. Александър Жендов. София: изд. авт.

Сребров, Здравко. 1956. Роман на едно откритие. [2. попр. и доп. издание]. София:

Сребров, Здравко. 1961. Роман на едно откритие. София: Профиздат.

Сребров, Здравко. 1967. Роман на едно откритие. София: Профиздат.

Сребров, Здравко. 1979. Роман на едно откритие. София: Български писател.

Сребров, Здравко. 1982. Роман на едно откритие. – Избрани произведения. 1. София: Български писател, с. 7-290.

Стоянова, Надежда. 2015. Машината и времето (върху поезия и белетристика от 30-те години на ХХ век) – Възходът на слънчогледите. Българската литература от 20-те и 30-те години на ХХ век: опити с времето. София: Унив. Изд. „Св. Климент Охридски“, с. 145-174.

Суифт, Джонатан. 1977. Пътешествията на Гъливер. Прев. Теодора и Боян Атанасови. София: Народна култура.

Уелбек, Мишел. 2010. Елементарните частици (1998). Прев. Красимир Петров. София: Факел експрес.

Уелбек, Мишел. 2006. Възможност за остров (2005). Прев. Галина Меламед. София: Факел експрес.

Уелбек, Мишел. 2019. Серотонин (2019). Прев. Александра Велева. София: Факел експрес.

Уелс, Хърбърт (Х. Д. Уелс). 1911. Най-нов ускорител (1901). Превел от руски Ив. Странски. Пловдив: Централна печатница.

Уелс, Хърбърт. 1980а. Новият ускорител. – Кристалното яйце. Прев. Юлия Бучкова-Малеева. Библ. Галактика № 12. Варна: Георги Бакалов, с. 115–132. Електр. публикация: https://chitanka.info/text/17651-novijat-uskoritel (прегледан 22. 11. 2020)

Уелс, Хърбърт. 1980б. Невидимият. – Избрани творби. Прев. Христо Кънев. София: Народна култура, с. 15-168.

Хъксли, Олдъс. 2006. Прекрасният нов свят (1932, 1946). Прев. Виолета Чушкова. София: Фама.

Colman, Adam. 2019. Drugs and the Addiction Aesthetics in Nineteenth-Century Literature. Springer Palgrave Macmillan.

McCoy, John. 1896. A Prophetic Romance: Mars to Earth. Boston: Arena Publishing Company < https://babel.hathitrust.org/cgi/pt?id=uc1.31822038204954&view=1up&seq=7> (прегледан 29. 08. 2022)

[1] В библиографската справка, с която завършва т. 2 от Избрани съчинения на Здравко Сребров (София: Български писател, 1982, с. 421) романът е даден с пълното заглавие „Утопин. Роман на едно откритие“, но е датиран 1956 г.

[2] Разкритието на тези псевдоними е достъпно благодарение на лични сведения на автора в „Речник на българските псевдоними“ на Иван Богданов (Богданов 1989: 510)

[3] Утопията e тема, обсъждана в анархистичните среди, например по страниците на в. „Мисъл и воля“. В „Етюд върху историята на утопиите“ от Макс Нетлау е коментирана утопия на Уилям Морис „Новини от никъде“ (Нетлау 1935). Този утопичен роман вече отдавна присъства в българското пространство, преведен (от руски, но сверен с френския и немския превод) още през 1907 г. („Новини от никъде“. Утопичен роман. Прев. Ст. Богданов, Г. Базаров (псевд. на Г. Бакалов).

В „Романа на едно откритие“ ще открием препратка към артистичния кръг на прерафаелитите, в който е родена тази утопия: Радионов се влюбва в жената на изобретателя, тъй като я сравнява с картината „Благовест“ на Росети (90).

Изследванията на Мая Горчева са посветени на слабо познати творби на едни от най-блестящите автори в новата българска литература – Йордан Йовков, Гео Милев, Борис Априлов и др. Областите на интересите й са история на новата българската литература, теория на превода и компаративистика, тексткритика, модерна култура и медии. Доцент в УниБИТ.