Параходът „Монте Паскоал“[1]
Цели две денонощия и половина пътуваме в открито море докато се видят бреговете на Норвегия. Седемстотин и петдесет морски мили неуморно работят мощните турбини на „Монте Паскоал“.
[…]
Машините на „Монте Паскоал“ са една забележителност, която заслужава внимание. Понеже паскоалци са много, по план и на групи ни водят в корема на парахода, където след лабиринт от коридори и врати ни показват вътрешните органи на този гигантски организъм. И жените, и мъжете, и тези, които нямат понятие от техника, и тези, които знаят да зададат някой по-специален въпрос на механика и офицера, които ни водят, са в захлас, като деца пред някоя чудна играчка.
Не само човешката душа е интересна; и бездушната стомана и системата от хилядите колела, лостове и механизми, които пеят в равния ритъм на едно движение, което не знаем от къде идва и как се предава.
От средата на парахода до края на корпуса, т.е. приблизително 50 м., блести голямата стоманена ос, която върти витлото. Целият механизъм е открит. Простото въртене на тая ос движи тежкия корпус на парахода. Хилядите тона се преодоляват ежеминутно; хилядите тона се придвижват на хиляди километри само чрез простото въртене на тая ос. На пръв поглед, като че ли няма тайна в механичното на машината. Но когато се вслушате и вживеете в ритъма й, във въздишките й, като че ли започвате да долавяте настроението, и умората й. В това сглобление на мъртви стомани има нещо и по-друго, което не може да се улови от законите на механиката.
Текста подбра и подготви за публикация Мария Русева.
[1] Откъс от книгата на Стефан Грудев „До Норвегия и Шпицберген. Едно пътуване“, 1937, София: Книпеграф, с. 168-170.