Пантелей Матеев, „Шлепове“

Шлепове[1]

Пристанището днес е шумно.
Реката, блеснала, слепи.
Един работен ден е лумнал –
трудът на хората кипи.

Два тежки шлепа са на кея
и всеки чака своя дял.
Това са: „Жени“ и до нея –
моторният гигант „Марсел“.

Потънал е „Марсел“ дълбоко
от многотонния товар:
със царевица – златна стока,
е пълен ширният хамбар.

На „Жени“ пък товарят жито.
Със бяла къщица е тя –
прилича на момиче сито,
което чака любовта.

„Марсел“ и „Жени“ по човешки
се смеят с чисти цветове.
Водата ги люлее тежко,
денят ги гали с тих повей.

Усмихнат, гледам ги, тъгувам –
сърдечно махам им с ръка:
Вий утре вече ще отплувате
далеч по ширната река!

По Дунава, разлян надолу,
край плодната пшенична степ,
която праща топъл полъх
на всеки натоварен шлеп.

Вървете с мир, в земята чужда
носете слънчевия плод,
що зрей в труда и нуждата
на нашия корав народ.

Да бъде вкусван всеки залък
с усмивка и със благослов:
работната ръка е вляла
във него сълзи и любов!

Тъй шепне ви и ви целува
въздишката на таз земя –
моторни шлепове по Дунава
с добри човешки имена.

1938

[1] Стихотворението е публикувано в стихосбирката на Пантелей Матеев „Шлепове“ (1939), 9-11.