Никола Вапцаров, “Спомени от миноносците”
18.10.2017
“Изнамервание на компаса” от Петко Р. Славейков
18.10.2017

По небето и на земята[1]

Заруменя изток над Родопите, нощните тъми се загониха към Бяло море и се закриха девствените лесове по Места.„Момино чело”, изгубено в небето, се проведри. И под него, сред аеродрома до спящия град запъпри криле „Албатрос”.

Пилотът и наблюдателят заеха местата си. После „Албатрос” разпери криле и напусна земята.

Пилотът е снажен и мургав, с големи еленови очи, – той е от Елена. Наблюдателят – голобрад отпръск на балканска бука – рус, румен, с янтарно-кристални очи – той е от бреговете на Янтра.

„Албатрос” проряза високо утринната синевина, огледа с тържествени кръгове Родопския лабиринт и се насочи към Бяло море. Скоро гиганстката птица цареше над планините и над утрото, изгубена в небесата. Но пилотът изви кормилото и птицата се насочи високо над Места. После тая сякаш затаи дъх.

Наблюдателят, сияещ в лебедовата си колесница, хвърли поглед над земята. Но мургавият пилот, който не виждаше нищо, даде на „Албатрос” орлов полет и пред тях скоро се разкриха долините на Драма и Правище.

Морският бряг хвърли назад колоса на Тасос и разкри далеч крокодилския гръб на Атон. Пилотът устреми поглед натам: помисли, че вижда точката на зададената му за днес цел и полетя равно като жерав; трябваше и наблюдателят да почне работата си…

Наблюдателят се зае с фотографическия апарат. „Албатрос” сега пореше синевата над Пърнар. Долу, в пазвите на тъмнозелената планина, се разкри снежна чайка – руският манастир. После се очертаха като гълъби сградите на минералните бани и назад блесна девственицата на беломорския бряг – Елевтерския залив.

Наблюдателят се надвеси над морския венец и фотографическият апарат заработи.

Но изневидело засвяткаха мълнии: занизаха се клъбца от високия морски бряг и полетяха към „Албатрос” бели петна, които се губеха в ослепителните лъчи на зората, а после изпущаха мълниеви стрели.

Наблюдателят насочи апарата към клъбцата: занимателен е образът на смъртта, който иде като сапунено мехурче, но фучи… фучи с безсилна злоба в небесните простори.

Но внезапно ръката на дръзкия воин трепна: „Албатрос” се удари сякаш в скала, затресе се и зафуча като фурия. Пилотът се обърна към наблюдателя с усмивка на тих ужас:

– Няма следа от повреди – викаше наблюдателят, като се озърташе по настръхналата птица.

Те не се чуваха, но се разбираха. Пилотът сви рамене:

– Въздушното течение, навярно – отговори той.

След малко обаче „Албатрос” пак се сътресе, направи завой като дива птица, зафуча наново и изведнъж полетяха връху пилота части от перките му.

Мургавият еленчанин позеленя, по ъглите на устните му бликна пяна, той угаси мотора и викна на другаря си:

– Нашата се свърши. Де сме?

Те се уплашиха: тихо беше около тях като в гроб. А хубавецът от бреговете на Янтра още се усмихваше. Той отговори:

– Ако можем кацна, не сме зле; намираме се западно от Елевтро, има и поле.

„Албатрос” зави лениви кръгове: той беше безмълвен, не дишаше, но и не падаше – ще успее да кацне, може би…

Земята почна да разкрива своите гънки: разрастваха се нейните страшни урви и долища, очертаваха се човешките селища и разстилаха се около тях губерите на гори и полета. Синеокият наблюдател заследи човешкия мравуняк долу: той си сипна от селото да посрещне небесните гости.

Но мургавият пилот управляваше настръхнал кормилото на ранения си лебед и се къпеше в ледени струи под.

Най-после „Албатрос” стигна земята и легна на лявата си страна. Затичалите се от селото люде го загърлиха и екна полето; те поздравиха гостите, вземаха ги за свои.Наблюдателят възпря тълпата с властен жест, а пилотът се надвеси над птицата си; тя може би е поправима… О, как би хвръкнал той пак!

Но „Албатрос” лежеше на земята смъртоносно ранен.

Пилотът сви пръстите на лявата ръка в дясната – ще ги строши. А наблюдателят разби фотографическия апарат, разруши картечницата и викна на другаря си:

– Залягай да го запалим! Нямам време: аз трябва да занеса наблюденията си в България!

Лесно е да се каже – в България! То са 150 клм. през блата, реки, пущинаци… сред неприятелски лагери и постове.

Мургавият пилот сътресе голямата си глава и, решен на нещо страшно, пристъпи към птицата си. Еленовите му очи потъмняха, ръцете му трепереха – той заливаше своя лебед с бензин. Наблюдателят защрака запалката си. Младият човек е захапал цигара, той ще запуши, но запалката му не гори. А селската навалица е зинала, тя се любува и не разбира. Един отърча с кибрит при наблюдателя. Той си запали цигарата и хвърли кибрита върху „Албатрос”.

Гигантската птица пламна. Едвам сега стеклият се човешки мравуняк подозря нещо и зашумя. Но беше вече късно: усойно запищяха по всички посоки подпалените картечни патрони. Полето се уплаши; като подгонени яребици хукна ужасеното човешко стадо в безреден бяг. А разтърси се и цялата долина – експлодира бензинът от главния резервоар на „Албатрос” и полетяха далеч части от чугунения лебед, който преди малко плуваше в утрото.

Когато делото на разрушение се свърши, сипнаха се от всички страни конници. Но двамата летци бяха безследно изчезнали.

 

*

Преследвани по петите от неприятелите, те прекосяват полета и долини, промъкват се през вражи лагери, прехвърлят планини и най-после изгладнели, прилични на мъртъвци, се отзовават в клисурата на Места.

В подножието на Червената скала, до самите струи на Места, се повалиха два трупа. Те бяха с хлътнали гърди и едвам дишаха. Ръцете им се гърчеха… Широката река плискаше струите си до нозете им, но те не я виждаха и не я чувстваха, лежаха неподвижни.

А изпищя кукумявка и разби се мракът в бездната; превиха се двата трупа, единият пропълзя до водите.

– Не пий още – прошепна със сипкав глас другият, но и сам пропълзя, защото първият вече беше си потопил лицето в крайбрежния блясък на реката.

После двамата изтощени момци се простнаха неми до водата. А трептяха звездите високо над скалите.

Единият промълви:

– Отпаднахме… Не можахме преплава Места.

– Ще я преплаваме – изохка другият.

– Да бързаме тогава… предстоят ни постовете по границата…

– Ще издебнем часовоя.

Слепите им очи биеха и огнени клъбца замрежваха погледите им. Но младите гърди вече дишаха уверено. И скоро незнайните бродници израстнаха в мрака край реката:

– Тук ще може – продума единият, хванал другаря си за ръката – Хайде.

И хлътнаха в тъмнозелените води. Нощта настръхна, забуха бухалът.

Високо над Места стои нова гранична пирамида. Тези, които са я издигнали, нарекли я „Велика България”.

Наруши се нощното безмълвие край пирамидата. Зачупи се долу тъмният блясък на водите. Чуждите часовои по съседния хълм плахо се смъкнаха към постовете си, а българският часовой до пирамидата глухо почука с пръсти о своята пушка. Секретът – група войници – подадоха глави.

Отдолу по хълма пъплеха две сенки. Старшият на секрета пръсна момчетата си на засада, а сам остана при пирамидата да дебне. Скитниците ще се отбият на страна, щом забележат граничната пирамида, а там секретът – той ще ги залови.

Но сянките вървяха право към пирамидата. Това беше странно: те сами се даваха в ръце. Старшият отдръпна с вълчи стъпки настрани и следеше. А след малко той се дълбоко смути: нощните сенки се изпревиха пред пирамидата като сковани, после паднаха ничком, прегръщаха я и целуваха. А като се възправиха наново, прегърнаха се един другиго…

Мравки попълзяха по снагата на суровия старши. Не са ли това видения… души на мъртъвци, напуснали безкръстни гробове някъде далеч и дошли да търсят оставеното мило на земята? Натам, далеч на запад, загинаха толкова българи, толкова много…

След малко обаче, когато виденията отминаха пирамидата, затракаха около тях пушки, чу се отсечено:

– Стой! Кои сте вие?

– Български офицери! – отговориха сенките.

Сложиха се няколко тежки ръце на тях и пак се отдръпнаха: от тези хора струеше вода, те се бяха сякаш давили.

През тази нощ се разнесе като мълния вест далеч в планините, че оплаканите летци се върнали… И граничните постове посрещнаха зората с възторжено „ура”, което се отекваше по урви и скали. А надвечер над Ксанти се надвеси шествие. Напред яздеха двамата старопланинци. Те бяха неузнаваеми: лицата черни, устата напукани и хлътналите очи гледат като из гроб. Долу гарнизонът беше в шпалир, а полето бе почерняло от… народ. И когато екнаха музиките, очите на двамата старопланинци пак се замрежиха от червени клъбца: тях обсипваха с цветя, с много цветя.

1] Това вероятно е един от последните текстове на Антон Страшимиров. Неговата първа публикация е посмъртно, в сп. „Летец”, год. VI (1937), кн. 3-4, 9-11.