Симеон Андреев, “Сандю Машиниста”

Предсказания на Едисон
03.05.2018
Симеон Андреев, “Звездобройци”
07.05.2018

Сандю Машиниста[1]

 

 

Напролет, когато нивите поникнаха и цъфна кукурякът, у чичови Сърпанкови стовариха първата вършачка в село. Сума свят се струпа да погледа машината.

Чичо Сърпанко, гологлав и запотен, опипваше колелата, опъваше каишите и думаше, всеки да го чуе:

– Отсега нататък няма дикани и хармани вече. Като се завърти ей тази ми ти машина, за сто души работа ще отхвърли!

И пак се залавяше да опипва, да се завира, да чисти.

Сегиз-тогиз чичо Сърпанко усещаше, че някой го бутва по ръката, мушка се из краката му, подвира се под него. Дори веднъж се покатери по гърба му и бързешком слезе. Улисан в работа, той помисли, че навалицата го притиска, та викна:

– Чакайте, бе хора! Стига сте ме душили! Като дойде вършитба, тогава зяпайте и се чудете!

– Души те твой Сандю – обади се Галенко Поляка. – Я го виж как снове край тебе като лястовица около гнезнодо си.

Хората прихнаха да се смеят. Чичо Сърпанко се изправи, па се засмя и той.

Сандю, седемгодишният син на чича Сърпанка, висок, колкото тяхното старо овчарско куче Атманджа, беше се заврял под вършачката. Той подаваше главата си през спиците на едно колело, току в краката на баща си.

Но чичо Сърпанко изведнъж се начумери, изгледа сърдито Сандя и го сгълча:

– Тичай вкъщи да те измият! Оплескал си се като куминджия!

Към обед хората се разпръснаха. В двора останаха само чичо Сърпанко и двоица работници, които прехвърляха голяма, тежка мушама върху вършачката.

 

От сутрин до вечер не се мярваше жива душа из селото. Мало и голямо работеха по полето.

У чичови Сърпанкови останаха само двама души: полусляпата баба Санда, майката на чичо Сърпанко, и Сандю, който наглеждаше кокошките и гъските.

Първите два-три дена всичко беше наред.

– Много ме слуша Сандю – хвалеше се вечер баба Санда на чича Сърпанка. – И водица ми подава кога ожаднея, и чисти из къщи като момиче.

Но минала не минала седмица, Сандю почна да се губи нейде.

Всеки ден той спохождаше вършачката, подигаше мушамата ту тук, ту там, отбурмяваше с един намерен ключ в долапчето на машината разни бурми, чукаше, пилеше…

Някои части на вършачката се разхлабиха. Други попадаха на земята. Но тежката мушама покриваше всичко.

А чичо Сърпанко чакаше с четири очи времето за вършитба.

 

III.

Времето за вършитба дойде. Тежки снопи и кръстци покриха полето. В един от тези усилни и работни дни у чичови Сърпанкова дойдоха двама души с каскети и със сини ризи.

– Тука е, майсторе – поведе ги чичо Сърпанко към вършачката. – Да я сгласим и да почнем вече…

Машинистите и чичо Сърпанко снеха мушамата и се запретнаха за работа.

Но изведнъж по-старият машинист извика учуден:

– Чичо Сърпанко, бурмите са отбурмени! Сума бурми няма!

Тримата зашариха насам-натам и току се чуваше:

– И тук няма бурма!

– И там взета бурма!

– И тук трябва бурма!

По тук време Сандю се завтече от къщи и се озова при вършачката. Никой не забеляза дохождането му. В залисията си машинистите и чичо Сърпанко не усетиха кога се подвря той при тях.

– Тази, тази не може да се извади! – извика ненадейно той.

Тримата опулиха очи в него и зяпнаха от учудване.

Но чичо Сърпанко подуши работата. Той пипна Сандя за врата, извлече го и викна:

– Скоро казвай къде дяна бурмите!

Сандю се разтрепера, заплака и избъбра:

– Те са в плевника, под сламата! Щях да си направя една машина като нашата…

Бурмите се намериха до една и машинистите занагласяха вършачката.

А когато всичко беше готово, старият изгледа усмихнато чича Сърпанка и каза:

– Вий сте имали по-майстор машинист, пък търсите други. Не е шега да разглобиш цяла машина.

Откъм чардака долиташе високият плач на Сандя. Чуваше се как той повтаря и потретя през сълзи:

– Още една бурма ми трябваше за машината! … Искам си бурмите!… Искам си бурмите!…

 

Текста подбра и обработи за публикация: Надежда Стоянова

[1] Разказът е публикуван в книгата на Симеон Андреев „Звездобройци”, София, изд. Хемус, 1925, 45-49.