Симеон Андреев, „Звездобройци“

Звездобройци[1]

I.

Ванката излезе от зимника. Той се спря на най-горното стъпало и гузно се услуша. Нямаше никого по двора. Само две врабчета подскачаха и се боричкаха.

– Готово!

Ванката се наведе, взе нещо от земята и го сложи под мишница. И дорде прочетеш до пет, той пак се озова в градината. Там го чакаше Скоклю, приятелят му.

– Тази е най-дългата – рече запъхтян Ванката. – Тя най-добре ще стане…

Той сложи на тревата една стара тръба от печка и седна до нея.

– Дай да я нагласим!

Скокю приклекна и почука с пръсти по тръбата. А след това каза замислено:

– Дали ще се виждат звездите през нея?

– Ще се виждат, кой ти каза, че няма да се виждат?

– Хайде да опитаме!

Двамата помъкнаха тръбата и я закрепиха в чатала на една ниска ябълка.

– Гледай!

Скоклю надзърна през тръбата. Едно синьо кръгче от небето се показа на другия край.

– Вижда се! Вижда се! – скокна Скоклю от радост и се отмести настрана. – На, погледни!

Ванката го изгледа от високо, па надзърна и той. Пак същото кръгче небе се показа.

– Дай да я овържем: тъй да си остане до довечера! – шушнеше Ванката.

Скоклю извади из джеба си една почерняла връвчица. Те обвързаха тръбата, нагласиха я малко полегато, да се опира на клона, и Ванката рече:

– Сега да ни няма! Довечера, като се мръкне, тук сме. Какви чудеса ще видим, а, Скокльо?

– Двама ще дойдем, да не ме изпревариш! – заканваше му се Скоклю.

Звездобройците се промъкнаха тихо между лехите и се изгубиха.

II.

Подир малко под ябълката, където те бях обвързали тръбата, мина черният котарак Тропчо.

Той се покатери леко на ябълката. От няколко дни беше забелязал, че там кацат врабци.

– Ще почакам! – мислеше си той. – Все ще прехвръхне някой тъдява.

И той се сви в чатала, току до тръбата и чака до мръкване. Напук нито едно врабче не кацна на ябълката.

– Може да дойдат за нощуване! – реши Тропчо и видя отвора на тръбата.

И тутакси му дойде наум да се скрие. Той се мушна в тръбата, впери очи и зачака.

III.

Мръкна. Небето се запъстри от звезди. Месечината още не беше изгряла. Ванката и Скоклю се подадоха измежду лехите. Те вървяха дебнешком и се шушнаха.

– Гледай, гледай, колко са едри звездите! – шепнеше Ванката.

– Ами през тръбата какви ли ще ги видим! – обаждаше се Скоклю.

– Колкото една къща!

– Колкото една черква!

Те стигнаха до ябълката и се сбутаха.

– Ванка, чакай аз първи!

– Аз, аз, тръбата е моя!

Ванката отмести Скокля и загледа през отвора на тръбата. Но изведнъж отскочи, писна и тътри да бяга. Две зелени, остри очи го стрелнаха. След това се чу едно страшно: „ф-ф-ф-фуф!”

Скоклю не разбра какво става, но щом чу страшното пуфтене, тътри след Ванката.

Шапките на двамата звездобройци останаха край ябълката.

Из тръбата се подаде птицеловът Тропчо. Колкото чер влезе, дваж по-чер излезе. Той се озърна натам-нататък, прозина се и се облиза:

– Днес ги няма врабците – запреде той – трябва да са под стрехите.

И Тропчо задебна към къщи.

Пълноликата месечина се подаде, усмихна се и заплува между звездите.

Текста подбра и обработи за публикация: Надежда Стоянова

[1] Разказът е публикуван в едноименната книга на Симеон Андреев от 1925 г., изд. „Хемус”, 3-7.