Соларната метафорика и обезсмъртяването на комунистическия вожд

СОЛАРНАТА МЕТАФОРИКА И ОБЕЗСМЪРТЯВАНЕТО НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ВОЖД

Огняна Георгиева-Тенева

Нов български университет, България

THE SOLAR METAPHOR AND THE IMMORTALITY OF THE COMMUNIST LEADER

Ognyana Georgieva-Teneva

New Bulgarian University, Bulgaria

The subject of the present study is the lyrical response to the death of Georgi Dimitrov and Stalin. The focus of attention is the image of the sun as a metaphor for immortality of the communist leader from the years of Stalinism. Common techniques used by poets and their transformation into an ideological tool with clear political pragmatics are analyzed. It is argued that the association of communist leader with the sun contributes to the integration of poetry with propaganda and to so social inclusion of the readership which is convenient for government.

Keywords: sun, poetry, metaphor, communist leader, Stalinism, propaganda

Въпросът Какво може литературата е получавал различни отговори: тя ни обогатява представите за света, прави ни пътешественици, среща ни с нови хора, снабдява ни с по-богат живот, помага ни да вникнем по-добре в нещата, да се почувстваме по-свободни и пр., и пр. Но литературата може и друго – да служи като идеологически инструмент и при една от подчертано прагматичните си функции да внушава идеи с политически референции. В повечето случаи идеологическият дискурс в литературата маскира своята истинска мотивация – неговото конструиране става по общите принципи на художествената комуникация или най-малкото се стреми да ги имитира, работейки със знаци, които уж са лишени от „обективно“ означаемо – знаци, които предполагат свободна интерпретация. В същото време обаче идеологическият дискурс търси репрезентативни стратегии, които осигуряват близост между индивидуалните интерпретации, а чрез тях и приближаване към желаната социална хомогенност, уеднаквяване на мненията и постигане на външен – на властови – контрол над съзнанието.

Настоящата разработка представя соларната метафора като идеологически знак с широка популярност в култовския период на българската поезия. Обяснение за неговата честа употреба намирам в убеждението на автора, че думата слънце има удоволствени конотативни значения, от една страна, а от друга – че нейният метафоричeн план е лесен за декодиране. Свързването на слънцето с комунистическия вожд съдейства за интегрирането на поезията в предварително разчертаното идеологическо пространство и спомага за такова социално включване на читателската аудитория, каквото е удобно за властта.

Обект на моите наблюдения тук е непосредствената лирическа рефлексия на смъртта на Георги Димитров и Сталин, запечатана в тогавашните периодични издания, а конкретният фокус на вниманието ми е соларната метафорика, която носи внушението за поправимост на смъртта, за намиране на изход в безизходицата, за непроменимост на установената обществена подредба. Наблюдаваните художествени текстове се отличават с ясна приложност в сферата на пропагандата. Тяхната прагматична насоченост е за сметка на възможната „самоцелност“, на свободната игра с образния знак – за да може той да изпълни предварително определената си функция на идеологически инструмент, на рупор, внушаващ  чувство  за спокойствие и ред – въпреки кончината на великия демиург. Соларната метафорика в култовската поезия спомага за изобразяване на мирозданието като организирано пространство – като космос, ако използвам древната опозиция хаос – космос, като зона на закономерностите, в която всички тела се движат по своите строго очертани траектории, подчинявайки се на гравитационните сили на слънцето.

Въпреки че са налице множество употреби на соларната метафора, те не са трудни за типологизиране, тъй като са близки по строеж и смисъл. В контекста на тоталитарното управление, наложило строги правила и ясни граници, оригиналният почерк не е желан, нито е възможен. Пишещият се придържа към т. нар. „референтен код“, ако използвам термина на Ролан Барт, който приобщава към възприетото виждане, към стандартното „всезнание“, към съществуващите популярни представи.

Соларната метафорика в разглежданата поезия най-често се предхожда от образите на смълчано вцепенение след смъртта на вожда, на потрес и дълбока скръб, съпроводена от чувство на осиротяване. Следващите твърди  компоненти на лирическата композиция са химническата прослава на комунистическата икона и клетвеният обет за вярност към нейния идеал. Накрая е поантата с обезсмъртяване на вожда, където идва честото пряко или косвено уподобяване на слънце. Впрочем трансформирането на траурната емоция в тържествено прокламиране на победата над смъртта отговаря на нормативното изискване на соцреализма за наличие на оптимистична перспектива.

Метафората слънце има важна роля при създаването на тази оптимистична перспектива. Нейната същност е в преобръщането на култа към слънцето в култ към личността. Както знаем, метаморфозите в култа към слънцето имат дълголетна история, която тръгва от езическите времена, минава към християнството, но и към други митологични системи, включително идеологическите, красноречив пример за което е именуването на Луи XIV като Крал Слънце. С обявяването на религията за опиум на народите и с развенчаването на монархическата власт обожественото слънце се „приземява“, и вместо да „замъглява“ съзнанието с внушения за свръхестествени, отвъдни сили или с монархическата институция, го „прояснява“, също казано в кавички, като го идентифицира със съвсем конкретните тукашни вождове на комунизма.

Стихотворенията с разглежданата тук соларна метафорика започват с образи на вцепенение от смъртта на вожда и на плътен мрак: „Залезе той във земните си дни“, се казва в стихотворението „Безсмъртният“ от Никола Фурнаджиев, посветено на Сталин. „Защо са помръкнали в сивото мартенско утро дърветата, къщите“, се казва в стихотворението „Шести март“ от Вътьо Раковски, също посветено на Сталин. Тук е възможно да се приведат още десетки примери за гъстата тъма, която обгръща обикновените хора след кончината на вожда, но вместо това ще премина към следващата лирическа картина, която сменя застиналостта в  мрака с просветляване, а сетне и с обилна светлина, символизираща пребъдването на скъпия покойник. Така веднага след Фурнаджиевия стих „Залезе той във земните си дни“ идват противопоставителният съюз „но“ и контрапунктът „грей могъщо в нашата епоха“. Смъртта е „поправена“. Подобно вълшебно връщане към живота, символизирано от тържеството на светлината, наблюдаваме и в цитираното произведение на Вътьо Раковски, където черната завеса се вдига и започва да „Пламти осветен хоризонтът, огромно и ярко от светлото утро запален“. Смисълът на цитирания стих се усилва чрез последвалата дълга номинативна верига, която разгъва лирическата идея за победения мрак чрез изразите „светлини“, „човек-светлина, озарил векове и народи“, „осветени … простори“, „бляскат“, „светлеят“, „бялото утро“, „простори ясни“. След този безалтернативен триумф на светлината логично идва реторичният въпрос „Кой казва, че Сталин го няма?“.

„Той носи слънцето, простора“ – подхваща познатия напев и Мария Грубешлиева в стихотворението „Сталин е между нас“, за да заключи със заклинателно-възкресителното „Не е той мъртъв“. Опозицията нощ – ден е тривиална, срещаме я често и у Блага Димитрова, например в стихотворението „Нашият въздух“, също посветено на Сталин.

Въпросите Какво да каже поетическият текст и Как да го каже получават близки отговори в десетки стихотворения. Те изковават лирически дискурс на подобието – една нова нормативна поетика, създадена не толкова в творческите, колкото в идеологическите кабинети. Както е известно, годината, в която отечественофронтовската имитация на политически плурализъм преминава към откровено еднопартийно управление, е 1947-а. Смъртта на Георги Димитров през 1949 г. идва в контекста на установен тоталитаризъм, който диктува написването на стотици поетически жалейки със съответния задължителен просветлен финал. В поемата на Божидар Божилов „Димитров“ слънчевите изгреви са три – раждането на Георги Димитров, създаването на партията на връх Бузлуджа и следсмъртната слава на героя от Лайпциг. Повторителността на изгревите излъчва внушението за непроменима устойчивост на комунистическия идеал, за бодра вяра в избора на правилен път и даже в поправимостта на физическата кончина – тъй както е вечна слънчевата светлина, олицетворяваща живота. Някогашният авангардист Ламар също извайва слънчева скулптура на вожда, поставя я на Витоша като на пиедестал, за да може над нея да са само висините (в стихотворението „На родна земя“). Изненадваща образна близост откриваме в стихотворението „Жив е той“ от Блага Димитрова, където четем:

… И снажен,

виден отдалече

до слънчевия небосвод,

Димитров жив е,

жив и вечен,

защото той е

цял народ.

„Димитров е разграничен от останалите, защото е идентифициран с природата – реалност, с която човекът няма много общо, най-малкото, защото е по-дълготрайна от него“, отбелязва Морис Фадел в статията си „Конкретен и безчислен“ (Фадел 2012: 124).

Представените примери са малка част от внушителния корпус стихотворения, утвърждаващи идеята, че на българския небосклон греят две слънца –  истинското и вождът.

По-различна лирическа интерпретация откриваме в стихотворението „Светлина от мавзолея“ от Младен Исаев – още на равнище заглавие то търси аналогия с християнската сакрализация, според която от мястото с тленните останки на светците струи светлина. Чудото на мавзолейната светлина допринася за внушението, че тук (ще) се стичат хиляди. „Мавзолеят е и свято място за поклонение на вярващите, в него светостта се пази и се разгръща по един достъпен за непосредствената сетивност начин“, изтъква Валери Стефанов (Стефанов 2003: 396).

Слънцето и неговият хипоним светлината са акцентирани образи и в поезията, създавана четири години по-късно, когато умира Сталин. Николай Зидаров пише патетично за аленото знаме, „дето като слънцето сияй“ („Мечтата на московското дете“). Стихотворението „Паметник“ от Крум Пенев търси реторичен ефект от възходящата градация в разгръщането на соларната метафорика:

Със слънцето сравняваха певците Сталин

и слънце пак е той – и сила – и живот!…

Слънцето, което поначало се асоциира с необятното пространство, символизира повсеместното следсмъртно присъствие на вожда – една нова митология, която използва стари смислови структури, свързани с пръскането на топлина и светлина, с даряването на живот по цялата земя. Стиховете за вожда усвояват познатото от предходни словесни модели, където обожествяваното слънце олицетворява могъщество и благодат. Оптимистичният патос на „Легенда за орела богатир“ от Николай Марангозов се дължи преди всичко на соларната метафорика. Нейната гъсто изплетена мрежа включва както множество разновидности на слънчевата светлина, така и самото слънце. В първия случай имаме диференциране на лъчението според неговия интензитет, място върху небесната карта и време на проявлението му – зрителното въображение на читателя е буквално бомбардирано от поредица светлинни експлозиви: „огнен дъх“, запален простор, „лазур разискрен“, сияещ небосвод, „победно зарево“, лъчезарие и пр. – всички те се отнасят до подстатуси на слънцето, до негови проекции върху екрана на мирозданието. Във втория случай слънцето и Сталин са представени като синоними: неумиращият вожд „като слънце огрял…“ и облъхнал с „огнен дъх“ безкрайна шир, маркирана чрез топонимите Каспийско море, Сибир, Волга, Нева, Днепър и т.н. – една пространствена необятност, снемаща идеята за повсеместното следсмъртно битие на властелина.  

В същото време множество творби се стремят да внушат, че лъчите на вожда слънце озаряват и скритите, интимно-съкровените кътчета в душата на отделния човек. Петолъчната звезда от едноименното стихотворение на Лъчезар Станчев символизира личната вяра на лирическия герой в Червената армия, в могъществото на Сталин и в близкото световно тържество на комунистическия идеал. Първоличната форма на изказ в стихотворението „Димитров“ на Дора Габе също убеждава в сливането на индивидуалното и общото  преживяване: „Познавам те във всяко светло дело“, се казва в творбата.

Животворната слънчева енергия има и друг модус – на топлината, проектирана в образи на ласкав полъх или бащина прегръдка, която влива сила и дава целеустременост. Образът на слънчевата топлина контаминира с образа на сърцето и пулсиращата кръв – все синоними на пълноценния живот. Един пример за символната обобщителност на посоченото стихотворно клише:

… той своята кръв във огромните вени на нашата нова епоха прелял.

(„Шести март“ от Вътьо Раковски)

Поетическото величаене на вожда чрез хелиоцентричната метафорика достига върховата си точка в два държавни химна – съветския, създаден през 1943 г. по текст на Сергей Михалков, и българския, приет през 1950 г. и просъществувал до 1964 г., по текст на Никола Фурнаджиев, Младен Исаев и Елисавета Багряна. Според съветския химн слънцето на свободата грее през бурите, а Ленин осветява великия път. Според българския химн – именно според българския химн – „великото слънце на Ленин и Сталин / с лъчите си нашия път освети“. Тук няма да отварям дума за наличието на плагиатство, тъй като става дума за нещо още по-срамно – за доброволен отказ от собствени ценности, което – за разлика от плагиатството – не само не е срещнало осъдителност, а е получило официално одобрение от най-висшия тогава орган в Народната република – Министерския съвет. Великото слънце над България е съветско, твърди въпросният български национален химн – официален символ на държавата.

През периода 1949 – 1953 г. едва ли има автор, който – желаейки да публикува, да не е писал стихове за възхвала на Димитров или Сталин. Внушителен е и броят на творците, които в стремежа си да намерят по-бляскав изказ стигат до символиката на слънцето. Така соларната образност става репрезентативна за едно от най-разработваните тематични полета от култовските години – това за комунистическия вожд. В орбита около него кръжи персонажна система, която се състои от партийни функционери, работници, трудово селячество, бивши партизани и комунистическа младеж. Това са герои – спътници, протагонисти на политическия режим, които служат като пример за подражание. Ще завърша с позоваване на Никола Фурнаджиев, чиито стихове определят Сталин като „светлината на света“.        

БИБЛИОГРАФИЯ

Стефанов, Валери. 2003. Българска литература ХХ век. София: Анубис.

Фадел, Морис. 2012. Конкретен и безчислен. В: НРБ – литературата: история, понятия, подходи. София: Кралица Маб, Силуети / LiterNet, Департамент „Нова българистика“ на Нов български университет.

Огняна Георгиева-Тенева е преподавател в НБУ – департамент „Нова българистика“. Автор е на шест монографии и множество статии по въпроси на българската литература и литературното образование. Участва в изследователски проекти, посветени на българската детска литература.