Войници и/или интелектуалци. 1918: българският случай

Войници и/или интелектуалци. 1918: българският случай

Владимир Игнатов, Мария Русева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Abstract: Soldiers and /vs. Intellectuals. 1918: The Bulgarian case

The paper presents the Bulgarian context within the European one during and after the First World War through the figures of the soldier and the intellectual. At 1918 a strongly polarized Bulgarian society was formed, with its moral values lost and the end of the war made this problem obvious. The War resulted in lasting psycho-physical damages due to the manifestation of the „instrumental aggression“ (Erich Fromm, The Anatomy of Human Destructiveness). Seen in a cultural-historical aspect, the individual is reduced to an instrument in the space of the War. The paper will present the opposed figures of the Bulgarian soldier and Bulgarian intellectual, linked with the images of the machine and the marionette.

Годината 1918 за европейския континент е преломна по своя характер не само за отделната човешка присъственост, но преди всичко – в порядъка на колективното съ-битие, изправено пред угрозата от последователното себепогубване. Конкретният социалнополитически контекст в края на Великата война в Европа, както и в частност – в България, предопределя задълго напред угнетителната обективна жизнена ситуация, лишена от устойчиви нравствени определители и eкзистенциални ориентири в света. Стремителното преразпределение на силите и безмилостното прекрояване на жизненото пространство водят до най-крайното и отблъскващо в проявленията си обезстойностяване и унижаване на човешкото – като категория: етична, аксиологична, естетическа.

1918 г. бележи края на искрената, изпълнена с детска самозабрава «хуманистична религия» (ако си послужим с терминологията на Франц Верфел – вж. Константинов 1985, 8), разколебава се вярата в превъзходството на Европа и хуманизма. Властват други светогледни представи, подчертано различни проекции за събитийна посветеност, за нейното утвърждаване и съхраняване, която изцяло е печално следствие от «най-ужасното поражение на разума» и от «най-зверския триумф на бруталността» (Цвайг 1989, 8). 1918 г. подлага на преоценка взаимната привързаност, доверието, предаността в колективистичните представи за живота и света – конструкти, които биха могли да се обособят като основополагащи за една общност (вж. Тьонис 1998, 133). 1918 г. за българската държава донася всеобщо усещане за криза, формира силно поляризирано българско общество, което е изгубило своя ценностен фокус. С окончателното излизане на България от Войната и подписването на Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 г. отредените държавни граници не съответстват на по-мащабните реални територии, населявани от българи. Неосъщественият национален идеал за обединение на българите в Македония и Беломорска Тракия се явява предпоставка за вътрешната психологическа травма в колективистичното мислене, в механизмите на себепризнаване чрез общността. Това е още и водеща причина българските поети, писатели и критици от междувоенното двадесетилетие да обръщат поглед към годината 1918 г. в опит на равносметка на отминалите травматични събития.

Изхождайки от трактовката на Ерих Фром за «инструментализираната агресия», настоящият текст ще се опира върху тезата за българския случай, според която Първата световна война от 1914-1918 г. (както и предхождащите я в българския контекст Балканска и Междусъюзническа война от периода 1912-1913 г.) в културноисторически аспект се явява такъв тип репресивно пространство, в което и пътуващият войник, и пълноценно съпреживяващият интелектуалец се превръщат в своеобразни сдвоени образи – с тези на марионетката и машината. Войникът и интелектуалецът, водени от чужда воля, са прекият инструмент в ръцете на злото, като се оказват парадоксално в една и съща роля на марионетки, дирижирани от властта. Човекът, в сигурния си поход към смъртта, бива припознаван още като неотменима част от машините – като функция на бойното оръжие, като компонент от неговите механизми на изтребление. По този начин войникът и интелектуалецът придобиват особен статут – на герои, разкриващи необикновената човешка екзистенция, разкъсвана между непостижимостта на бляна и обречеността на пряко видимото.

Интелектуалци и войници: кризата и дългът през войната

Войната е състояние на неимоверно повишено жизнено напрежение, на потискаща постоянна застрашеност, която поразява вътрешната организираност на обреклия се/обречения на оръжието и дълга. В ситуация на война особена роля заема образът на интелигенцията, която следва да задава водещите нравствени ориентири и морални императиви, да възприеме функцията на водач на народа. В българската следвоенна действителност обаче се утвърждава тезата на критиците Боян Пенев, Гео Милев, Иван Мешеков и др., че българската интелигенция се е провалила в така поставената отговорна роля. В статията Нашата интелигенция (1924) Боян Пенев я определя като разнородна, неединна и неукрепнала – българската интелигенция «не се е оформила още и няма история» (Пенев 2003, 311). Българската интелигенция следва да се разглежда не като хомогенна институция, а като набор от интелектуалци, които притежават различни темпераменти, способности и нагласи; поддават се на «частични и случайни явления» (Пенев 2003, 333). Като предпоставка за кризата на българската интелигенция в книгата Ляво поколение (1934) Иван Мешеков изтъква идейната безпътица и лутане при израстването на интелектуалците, както и оттеглянето от обществената действителност преди войните (Мешеков 2013, 28-29).

Няколко години по-късно призоваването в дълг от страна на българския интелектуалец към воюващия на фронта войник подчертава/задълбочава усещането за криза: интелектуалецът препоръчва подчинение на войника в законите на войната и в нейните съмнителни каузи, диктувани от властта. Интелектуалци и войници се изравняват в своите позиции на марионетки в невидимите ръце на злото, където тепърва «опитът в окопите» ще възпитава в ежедневието на войната.

Такава същностна полюсна детерминираност на съществуването изпод войнишкия шинел е в основата на активизирането на характерни отношения и проявления на взаимозависимост. Те могат да бъдат изразени чрез две смислоопределящи емоционалноизразителни и действени доминанти – подтика към живот и нагона към разрушаване (по Фром), които се активизират у войника.

Зловещият действен императив на фронта Или ти него, или той тебе, натоварен с подчертано отрицателни, антихуманистични смислови конотации, но и неизбежен в привеждането си предвид специфичността на разразилия се конфликт, най-точно представя посочената закономерност.

Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война в българския случай съвсем закономерно рязко променят идейно-естетическите доминанти в литературните текстове от периода, разкривайки в тях полюсността в чувствата и вътрешните нагласи на интелектуалци и войници – от възторга и надеждата за освобождението и обединението на всички български земи до отчаянието и покрусата след настъпилите национални катастрофи. Поети и прозаици като Димчо Дебелянов, Иван Йончев, Стамен Панчев, Владимир Мусаков, Стефан Руневски, Добри Немиров, Йордан Йовков и много други непосредствено изживяват краха на идеята за човека като свръхценност, на представата за неотменимото право на всеки един на… живот.

Трите последователни войни са време на всевладеещата, необузданата екстатичност, която бързо се превръща в аксиологичен, но и в нравствено-психологически инструмент – за изпитване, за проверка на възможностите.

Така по време и след войните човекът усилено търси себе си, съпоставя се с другото, несвоето. Това би могло да се тълкува като някакъв опит за реагиране срещу повсеместното онемяване на света (Бенямин 2000, 362), срещу отказа от думите като средство за решаване на създалата се ситуация, срещу заявяването и репрезентирането на идентичност не чрез езика, а посредством неконтролируемата действеност и стихийност. Или инак погледнато – това е реакция срещу настъпилия антропологичен кризис.[1]

Общата колективна хипноза на войници и интелектуалци, амбивалентността на войната, в която тя се проявява – между животинския егоизъм и висшата самопожертвователност, и съпътстващата ги неизбежна преоценка на случващото се поражда определени нагласи, които са пряко свързани с кризата на ценностния светоглед, с преустройството и заличаването на нравствените граници на човешката природа (Бердяев 1992, 87). «Разгром на своя свят дочаках» – свят, в който великите надежди са вече в съсипни, бляновете златни – в праха на пепелището, а мечтите – в траурни одежди. Това е тъжно-неутешителната равносметка на българската интелигенция в лицето на хроникьора на националните ни изпитания – Иван Вазов, – направена непосредствено след края на Първата световна война.

Машини и марионетки: „Опитът в окопите“

Във втората си част настоящата статия ще се съсредоточи върху „опита в окопите“ (ако си послужим с умело подбрания израз на критика Иван Мешеков), който бива репрезентиран в редица художествени текстове от 20-те и 30-те години на XX век, посветени на събитията от Великата война. Ще спрем вниманието, без претенцията за изчерпателност, върху някои знакови произведения за механизиращото се битие на пътуващия войник – марионетка на фронта. На първо място, творбата При Дойранското езеро на поета Гео Милев и, на второ, цикъла разкази Походи и сражения от Йордан Йовков, поместени в книгата Разкази. Том 2. Край Места (1918).

Такава непривична житейска ситуация на неимоверно жизнено напрежение, на трагична равносметка, на реорганизирания ценностен ред в света, обуславяща болезнената изтерзаност на човека, който неотменимо припознава себе си през безсилието и свръхчовешката тежест на самотното съзнание се открива в един от най-характерологичните текстове от периода – При Дойранското езеро на Гео Милев. Лирична проза, в която психо-биографичната, документално-достоверната, от една страна, и идейно-естетическата, художествено-конципиращата перспектива се намират в особен синтез.

Фрагментаризираната основа на произведението – 16 части, разкриващи отделните аспекти на обреченото битие на фронта, е своебразна проекция на превърналата се в руини модерна душа, обхваната от треска, от изтръпване, от вулканически трус (по естетическите разбирания на самия Гео Милев). Тези различни проявления на изострената човешка чувствителност, на пагубното самовглъбяване като функция на неумолимостта на обективната реалност, на пряко видимото организират целия художествен свят на текста, за да подчертаят категоричността на властта, на тази, огряна от горящите железа, фронтова действителност. А редом с това – да разкрият тъжното прекръщение на всички кумири и желания, драматичното разпятие на блясъците и неутешимото забвение на приказните диадеми, обагрени с кървави петна.

Всеки отделен детайл – езерото, мъртвият град, страшните свирки на гранатите и шрапнелите, наблюдателният пункт „Голгота“, неприятелските аероплани – тук е натоварен с особено значение, за да нюансира не просто трагизма на отиващия си живот, но преди всичко превръщането на реалността на света в поредица от естествени адове: Дойран прилича на «куп бели черепи, зеющи с кухи черни очи», на пепелище, в което изтляват съкровените човешки стремления – настъпили са най-отблъскващите в крайността и проявленията си ореализирания на човешкото.

Подобна идейно-тематична линия – на ожесточеното насилие над човека и морала – е водеща и в цикъла разкази Походи и сражения на писателя Йордан Йовков. Великата война бива репрезентирана в двоен аспект – от една страна, като колективно изпълняване на бойните задачи по време на сражение, и от друга страна – като индивидуално преживяване на духа в минутите на уединение и умора през дългите нощи на открито в студа. Битието на фронта за войника може да се определи като нерадостно пътешестване измежду пушечните гърмежи на шрапнелите и увереността на бойния вик „Ура“: «Денем се биехме, нощта прекарвахме на голата земя, под дъжда, под вятъра» (разказа Край Одрин). В рамките на колективното битие човекът автоматизира своите действия, превръща се в част от общата стихийност на боевете; може да се каже, бива приобщен към механизмите на мащабен многофункциониращ военен организъм. Силата и ожесточението на този организъм Йордан Йовков определя като «беснееща адска буря»; «тъмни, свръхестествени сили» (Кайпа), извиращи отвъд земното/познатото, в които човешкият фактор потъва/изгубва се. В окопите фигурата на войника губи своята човешка същност, неговата индивидуалност отстъпва място на хладнокръвно търпение и стоицизъм: «едно ясно, спокойно съзнание, че се отива срещу смъртта, че трябва да се върви само напред» (Първата победа). Машинизираното съзнание, изчистено от човешки емоции по време на полеви сражения, по-късно – в минутите след боя, отключва травматичния опит на осмислянето; на индивидуалното съ-преживяване; на чувството за човешко оцеляване.

Травматичното мислене на човека следва да се разглежда не само като следствие от ужаса на войната, но и от непривичните житейски ситуации, които тя налага. Мълчанието на убития при проверката на имената след бой представлява «най-тъжният обред след едно сражение» (Първата победа). Тази сцена получава страховито по своята естественост продължение в гледката на поле от падналите в жертва вече трупове: «убитите наши войници, изнесени от окопите, […] събрани на една купчина. Те лежаха вкаменени, в най-разнообразни пози, гологлави, с кални дрехи, с окървавени лица, вече пръстени и жълти» (Кайпа). Пътуващият войник в триумфа на бойното поле криволичи между живота и смъртта в своята променлива идентичност – на машина (като част от техниката на боен механизъм), на марионетка (като следващ ходовете на политическата военновременна власт), до нейното тотално погубване и реализиране в образа на трупа.

Колкото и да са различни като поетика и художествена и естетическа методология, разгледаните произведения се сближават и пресичат в точката на горестната равносметка на преживяното от страна на интелектуалци и войници, които имат непосредствен фронтови опит и отблизо виждат неумолимото пренареждане на жизненото пространство съобразно законите на войната. Властната и категорична изява на трагичния мизансцен по бойните полета снема границите на различията между отделните фиксирания на човешката присъственост, тъй като уязвена, огрубена, орезилена е преди всичко личността, лишена от идентификационна определеност. «Опитът в окопите» е опитът на онзи, комуто безмилостно е отнета свободната воля, а битието му в света е машинизирано, сам той е превърнат в печално-гротескна марионетка – най-грубото посегателство над човека и морала.

Библиография

Бердяев 1992: Бердяев, Н., Злото, in: Мирогледът на Достоевски, София 1992.

Йовков 1976: Йовков, Й., Край Места, in: Събрани съчинения в шест тома, Том първи; София 1976. [online: <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=95&WorkID=2629&Level=1>, cit. 2018-12-20].

Константинов 1985: Константинов, В., Опити върху тайната на духа, in: Цвайг, Ст., Европейската мисъл, Варна 1985.

Мешеков 1989: Мешеков, Ив., Ляво поколение, in: Есета, статии, студии, рецензии, София 1989.

Милев 2007: Милев, Г., Съчинения в пет тома. Т. 5. Писма и документи. София 2007.

Милев 2018: Милев, Г., При Дойранското езеро, in: Българска модерност: литература и техника. Антология [online: <https://bglitertech.com/geo-milev-pri-dojranskoto-ezero/>, cit. 2018-12-20].

Пенев 2003: Пенев, Б., Нашата интелигенция, in: Литература и интелигенция, София 2003.

Тьонис 1998: Тьонис, Ф., Общност и общество, in: Извори на социологията, съставител Георги Фотев, Стара Загора 1998.

Фром 2005: Фром, Е., Бягство от свободата, София 2005.

Цвайг 1989: Цвайг, Ст., Избрани творби в пет тома. Т. 5. Светът от вчера. Дневници. Писма, София 1989.

Статията е подготвена по проект за млади учени „Литература и техника. Изобретяване на модерността в българската литература”, ДМ 10/1 от 13 декември 2016 г., финансиран от Фонд „Научни изследвания” към Министерството на образованието и науката.

Първа публикация: Мария Русева, Владимир Игнатов, Войници и/или интелектуалци. 1918: българският случай, STŘEDNÍ, JIŽNÍ A VÝCHODNÍ EVROPA A ROK 1918: SPOLEČENSKÉ A MEZINÁRODNÍ SOUVISLOSTI, editor/s:doc. Dr. phil. Markus Giger (jazyk) Mgr. Hana Kosáková, Ph.D. (literatura) PhDr. Marek Příhoda, Ph.D. (dějiny a kultura), Publisher:Červený Kostelec / Praha, 2019, с. 85-93.

[1] Знакова развносметка по отношение това състояние откриваме в едно писмо на Гео Милев до Николай Лилиев от 21 май 1917 г.: „Онези големи идеалисти, които бягат от реалността и искат да държат душата си постоянно пияна, да убият смисъла, съзнанието – не с вино, не с абсент, не с хашиш, не с думи – а по най-прост и груб физически начин, тъй както беше с мене – 6 дена без съзнание! Никакви изкуствени раеве – просто естествени адове… (…) Реалността излезе много по-мощна, отколкото можеше да се вярва: тя е превърнала м е н е, аз съм ореализиран или просто – орезилен…” (подч. мое – В.И., разредка – Г.М.) (Милев 2007, 125-126). Бруталното посегателство над човека и морала, техните ореализирания по време на войните бележат връхната точка в този кризис.