Ламар, “Налево”
07.03.2018
Техниката и войната
10.03.2018

Техниката и човешкият труд

В настоящия раздел на антологията сме подбрали произведения на Марко Бунин, Панчо Михайлов, Ламар, Младен Исаев, Никола Вапцаров, Борис Шивачев. Поради неуредени авторски права с наследниците на Марко Бунин и Панчо Михайлов сме сложили линк към техните оригинални публикации в дигитализираното списание „Пламък“ на Гео Милев. В тази редица от имена единствено прозаичният фрагмент на Борис Шивачев „Фабриката“ представлява изключение от авангардната екзалтация от труда. Машината през неговия поглед не е символ на възвишено човешко усилие по единство, а чудовище от преизподнята.

За първи път мощна естетизация на труда в българската литература се появява именно в списание „Пламък“ (1924). Машините с часовников механизъм, въртежът на турбините и пулсиращото сърце на фабриките са емблеми на авангардния опит, „снемащ“ радикалния индивидуализъм в колективна утопия. По-късно комунистическата идеология ще продължи с тази естетизация.Трудът престава да бъде бреме и се превръща в освобождаваща сила. Машината е символ на колективна сублимация, но е и обект на автентични лични преживявания. В не един текст тя представлява образ на еротическо съприкосновение (Младен Исаев, „Любовта на тракториста“). Трудът е новата вяра на угнетените. Неслучайно списание „Пламък“ представя пред българската публика антологията на американския писател Ъптон Синклер „Вик за правда. Антология на литературата за социалния протест“ (1915).  Литературата на колективистичните идеологии се отваря за живота, за суровите му реалии. И това не се отнася само за българския културен контекст. Немският писател Ернст Юнгер в своето есе „Работникът. Господство и форма“ (1933) твърди, че работникът е фигура от нова раса – производител на живот и смърт. Войната не се води от войници, а от работници, управляващи машини. По-късно, след 89-та година, литературното поле ще стигматизира думи като „труд“ и „работник“.

Сирма Данова