Техниката и войната

Техниката и войната

Смисловите съотнасяния между един от същностните определители на модерността – техниката – и един от неумолимите й хищни „угнетители” – войната, – като два безусловни феномена на общностното живеене, могат да бъдат положени върху подчертано проблематична – двойствена, противоречива, а с това – житейски отблъскваща и литературоведски привлекателна – идейно-тематична основа.

Покруса, тревога, разочарование и възторг, гордост, преклонение.

Това са крайните ценностни разполагания и концептуализирания на бойната машина, която се разгръща в предлаганите текстове не просто като център на художественото изображение, но преди всичко като основно средоточие на амбивалентното разбиране и изживяване на пряко зримото. И като своеобразна предпоставка за вглеждането, прозирането отвъд непосредствената сетивна възприемаемост.

Ако тези творби, с определени контекстуални уговорки, биват положени в общо, единно, далеч не само образно-тематично, поле, ще се открои особена естетическа и документално-фактологична мрежа на претворяване и внушение, чиито силни позиции, с оглед доминиращата конципираща гледна точка, биха били съответно естественият стремеж към съхраняването и оцелостяването на живота, от една страна, и нагонът към деструктивност и подхранването на конкретни враждебни тенденции (Ерих Фром).

Заедно с това, цялото жизнено пространство по неговата вертикална усвоеност и подчиненост – от топа и миноносеца до бойния самолет – се превръща в топосна обобщеност на болката и страданието, на обречеността и равнодушието („Светът гърми и вече оглушахме,/ уви, за всичко станали безчувствени.”, Александър Вутимски), при което на всяка възможност за съпротива се отвръща с циничния ответ – „Война!” („Епоха”, Никола Вапцаров). Войникът, въпреки че принадлежи на този йерархичен организъм – армията (Н. Бердяев), е обречен на отчуждение в посрещането на неизбежното на фронта, въплъщаващ свръхчовешката тежест на едно самотно съзнание (Г. Милев).

Но при внимателното проследяване на оформилото се макротекстово пространство би могла да се открие и другата изобразителна и смислотворна оптика – машината като обект на опоетизиране, аксиологизиране и дълбоко емоционално преживяване (К. Христов, Н. Вапцаров).

Така тази двуполюсност в предметно-изобразителен план отвежда към представата за радикалните преразпределения на жизнените територии чрез упражняването на надмощие и подчиняване, но и за утвърждаването на ценностни възприятия за заобикалящото и за мястото на индивида в него.

Владимир Игнатов