Железолеярната. Репортаж от Силезия

Железолеярната

Репортаж от Силезия[1]

 Милка Петрова-Коралова

Когато човек тръгне по света, душата му е пълна с радост и очите му са широко отворени, за да види и разбере всичко ново, всичко чудно, непознато, хубаво. И при всяка нова стъпка, колкото повече се разтваря кръгозорът на човека, толкова повече иска да види и повече да знае той.

Няма нищо по-тъжно от тези обширни тъмносиви голи полета, които обграждат най-голямата железолеярна в Западна Полша – Силезия, близо до града Катовице, където минах веднъж.

Дълго отобусът ни върви напред по еднообразния път, край еднообразните жилища на работниците, пред които плахо виреят потъмнели от дима градинки и бедни слаби деца играят пред тях. Далечните комини на железолеярната стават все по-големи и по-дебели, и постройките около тях по-внушителни, и шумът наоколо по-силен.

И ето я самата железолеярна, по-право градът от постройки, пристройки, отделения, машини, складове, които съставят железолеярната и ето всички тези работници с хиляди – гъмжило! Едни бдят над машините, други бдят над огъня, над пещите, над разтопеното желязо, управляват двигателите, отиват, връщат се, натоварени, празни, бутат с мъка огромни тежести, или пък цялото им внимание е спряно върху две малки стрелки, от които зависи движението на цял ред машини – и всичко върви, и всичко се движи по един строго определен план и всеки работник е като малко колелце на грамаден механизъм, което има своя определена работа, и ако спре или пък тръгне по друга посока, ще развали хармонията на движението и целият механизъм ще спре. И всичко е водено, управлявано, укротявано от човешката ръка!

Колко са страшни тези черни огромни машини, които като оковани чудовища със стотици ръце и уста ръмжат, съскат и лудо въртят каишите си! Как хубаво и с каква скрита сила блести тъмната лъскава стомана навсякъде! Как леко се пречупват големите късове желязо само при едно свиване на зъбците на машината.

Но ето най-страшното, най-красивото, най-светлото. Ето огъня!

Пред грамадната пещ, работникът гледа в нея през две малки дупки от далеч и вика:

• Внимание! Изливаме желязото!

Всички се дръпват настрана. Едно изскърцване, и пещта отваря грамадните си тлеещи червени уста и страшна светлина залива всичко. Разтопеното бяло желязо се втурва напред и потича в нарочно приготвените улеи от пръст, в които постепенно се охлажда от водата, която тече край тях. Работниците наоколо са с дебели черни очила на очите, без ризи, изгорелите им мускулести тела блестят с черни и червени отблясъци, лъскави като стомана. Горещината е нетърпима.

Разтопеното желязо се стича в големи калъпи. Тук то се втвърдява вече и образува големи яркочервени блокове. Сега отгоре някъде от високо се спускат две огромни клещи, хващат яко блока, издигат го във въздуха и го пускат отново долу, но вече в един дълбок басейн. С дива сила изпращява нажеженият блок, вдига облак пара и когато тя се разпръсва, светещият жив червен блок се е обърнал в тъмно, необработено, мъртво желязо.

То бива отново взето и отнесено в другите отделения на железолеярната, бива претопено, преработено, нарязано, изгладено и формите, които трябва, му са дадени.

Ние минаваме край всички тези отделения, където бие бързият пулс на работата, край грамадни казани, край извити дебели тръби, край гора от железарии: ние сме загубени като мравки под необятния железен свод, оглеждаме се на всички страни да не би да сме объркали пътя, да не би някой каиш да ни сграбчи, някой блок да ни удари, някоя кука да ни закачи.

Сърцето ни се свива при всеки пукот, при всеки шум!

Най-после небето, чистият въздух! Как всичко е спокойно, хубаво навън! Къде остана трескавият ужас на железолеярната…

Една малка птичка като че ли е сбъркала пътя си и пее с цяло гърло върху изсъхналото клонче на едно черно дърво.

О, добре че има все пак ясно небе и птича песен, тук, над черната железолеярна. Тежък е трудът на работниците от железолеярната и затова е тъй благословен.

(1937)

Текста подбра, обработи и подготви за публикация Владимир Игнатов.

[1] Публикация във в. „Весела дружина“, 1, 1944.