Обломовска „леност“ в една комедия от 1870 г. (В. Попович. „Наяве и насъне все то или Списателски истерики“)

ОБЛОМОВСКА „ЛЕНОСТ“ В ЕДНА КОМЕДИЯ ОТ 1870 Г.
(В. ПОПОВИЧ. „НАЯВЕ И НАСЪНЕ ВСЕ ТО ИЛИ СПИСАТЕЛСКИ ИСТЕРИКИ“)

Николай Аретов

Институт за литература, БАН, България

OBLOMOV’S “LAZINESS” IN A COMEDY FROM 1870.

(V. POPOVICH. “IN REALITY AND IN DREAMS ALL THAT OR WRITER’S HYSTERICS”)

Nikolay Aretov

Institute for Literature, Bulgarian Academy of Sciences, Bulgaria

The article presents a rarely mentioned comedy, published before the peak of the Bulgarian dramaturgy age of National Revival – Misunderstood Civilization (1871) by Dobri Voynikov and Ivanku, the killer of Asen I (1872) by Vasil Drumev. The work is examined in the context of Bulgarian literature of the era and is compared with Ivan Goncharov’s novel Oblomov (1859). Both works criticize their contemporary intellectuals and their laziness (in Russian „Oblomovshchina“).

Keywords: dramatic work, comedy, National Revival, Russian literature, social criticism

Леността е лесна мишена за сатирата, най-често в нейния битов вариант, представен хумористично, нерядко в произведения за деца. В някои случаи литературата я интерпретира в по-друг план, вижда в нея социални явления, които не се свеждат до делничния мързел и заслужават по-задълбочено обсъждане. Такъв, струва ми се, е случаят с една пиеса на Васил Попович (1833−1897). Тя все още практически не е разглеждана в трудовете, посветени на литературата и театъра от епохата и затова ще си позволя да се върна към мои по-ранни наблюдения (вж. Аретов 2000) върху тази творба, върху нейния контекст и възможности за сравнение с една авторитетна чужда творба.

Една част от творбите на В. Попович, особено по-ранните, привличат вниманието на публиката и литературните историци, а други са осъдени на забвение. Най-несправедливо е премълчаването на пиесата „Наяве и насъне все то или Списателски истерики. Комедия в два дяла“ (1870) (вж. текста в: Попович 2000). Тя е публикувана преди върховете на възрожденската драматургия – „Криворазбраната цивилизация“ (1871) на Д. Войников и „Иванку, убиецът на Асеня I“ (1872) на В. Друмев. Но за разлика от „Монолог или мисли на владиката Иларион…“ не влиза в антологии, не ѝ е отделяно достатъчно място и от изследвачите.

Нерадостната ѝ съдба донякъде се дължи и на непознаването на текста. Пиесата е отпечатана в малко познатия болградски (от бр. 8 – браилски) вестник „Пътник“ (№ 5−8, 8 юли − 8 август 1870), като при това броят с началото на пиесата днес не е запазен. По-късно В. Попович се връща към творбата и я преработва. В архива му (ЦДА, ф. 988, а. е. 18) комедията се пази в тетрадка, която включва още пиесите „Примерните деца срещу примерните родители“, „Пайдос. Една сцена от живота“, „Пролетариите – трай коню за зелена трева“, „Приемният ден на д-р Мортагона“, „Бъдний вечер у Гаргова“ и „Нашите свраки“. На титулен лист е обозначено: „Писателски истерики или наяве и насъне все едно. Празна Мара тъпан била от В. Поповича. Писана в Браила 1869 г. и допълнена в София, 1882 г.“, а на първата страница от ръкописа на творбата заглавието се явява в малко променен вариант – „Писателски истерики или Празна Мара тъпан била. [Наяве и насъне – задраскано] Комедия в 3 действия“. По същество ръкописът представлява нов, значително променен вариант на по-ранната творба. Очевидно началото е допълнено и променено. Авторът променя и някои от имената на персонажите, въвежда нови, разгръща сюжета.

Пиесата не отстъпва на първия опит на Попович, тя изразява в по-голяма степен възгледите на автора, свидетелства за развитието, ако не на друго, то поне на драматургическата му техника. И в „Наяве и насъне“ действието е изградено около един герой – самообявилия се за списател Камен Кочев, но наред с него се появяват и още няколко. Авторът си служи доста добре с традиционното комедийно противопоставяне между патетични и подчертано приземени персонажи. На няколко пъти е потърсена играта в неразбирането на езика – ученият Кочев говори едно, а необразованата му майка възпроизвежда думите му с комични грешки. Част от събитията се разиграват извън сцената и само се чуват гласовете на героите, по смел начин са представени сънищата на героя. Разбира се сънят като повествователно средство е използван и от мнозина други по това време, той е доста популярен във възрожденската литература (Аретов 1990: 116). Забелязва се известно сюжетно сходство с „Михал“ (1853) на С. Доброплодни и дори с фейлетона „Политическа зима“ (1875) на Ботев, в който също е представено съновидение (вж. Аретов 2003; Аретов 2008).

Образът на главния герой е остра сатира срещу част от тогавашната интелигенция, която, според автора, се отдава на немотивирано нарцисистично безплодие и се чуждее от народа. Тази идея се среща и в други творби на Попович, в известен смисъл и житейския му път представлява отрицание на подобно поведение. Тук някъде може да се потърси и актуалността на творбата. Защото неподплатената с реални резултати авторска грандомания и „писателските истерики“ далеч не са забравени и в българския литературен живот от ХХ в. От друга страна, при цялата ѝ национална конкретност творбата носи и несъмнена универсалност – героят на пиесата може да бъде разглеждан и като пародия на романтичната представа за твореца.

Няколко години по-късно Попович ще използва една своя рецензия, за да се върне към този така недолюбван от него социален тип и да представи друга негова разновидност:

Да си възмечтай човек, че е роден, да речем, за реформатор по някоя част от човеческите деятелности, а на дело да е малодушен егоист, и да представи на публиката едно просто сглобявание от чужди мисли в един неразумителен превод, като свои собствени съображения, като свое съчинение, по нашему това не е друго, освен голо фанфаронство и наклонност за айнаджилик… (Попович 1874)

В „Наяве и насъне“ открито се пародират основните тенденции в книжнината на Българското възраждане. Кочев се залавя да пише няколко произведения, всички те са типични за епохата – просвещенския по дух трактат „Подлеците на деветнайстий век“ и не по-малко просветителското съчинение за жените, сантиментална мелодрама за прелъстяването на невинна девойка, споменава се някакъв байроновски по дух замисъл, ражда се „Ботюяда“ – сатира срещу конкретен човек (да си спомним Ботевото „Защо не съм“), а също и любовен акростих, посветен на евентуалната бъдеща съпруга на героя, когото, подобно на средновековните трубадури, той още не е видял наяве. В ръкописа се говори и за сатирична комедия „За дядо Ноевите цървули“, а в диалога може да се открие и пародия на съновник. Не е пропуснат и демонстративния патриотизъм, който често присъства в репликите на героя, най-открито във фразата: „Обичам народните ястия като ист патриот и в туй отношение!“

Възможно е да се потърсят някакви конкретни адреси на пародираните произведения. Така например един от вариантите на подзаглавието на едно от Камен-Кочевите съчинения − „Полезни, нравствени чтения, почерпени от разни известни списатели, прочути педагоги, с приложение на 201 нравствени и приятни разкази, както и характеристики на важни лица и на времето ни…“ – отпраща към възрожденски книги като „Галерия от Монтионовски премии за добродетел и подвиги самоотвержения, в прости разкази ради юношества от Густав Дезасер“ (1857) в превод на С. Радулов. (Дали да не си припомним, че в Болград Попович е назначен на мястото на уволнения Радулов.) Съчинението за жените пък напомня за „Образованието на човеческия род или за воспитанието на жените“ от А. Шопов (Шопов 1873), труд, към който Хр. Ботев се отнася саркастично (Ботев 1986: 198−199). Докато „просветителят“ Попович не би трябвало да се съмнява в необходимостта от подобни трудове, то „революционерът“ Ботев е по-директен: „Нито Еме Мартен, нито г. Шопов могат увери светът, че нещастията на народите се заключават в необразованието и грубостта на жените. Това е стара песен! Другаде са причините на народните страдания, г. Шопов, и другаде е лекът, който трябва да употреби човекът, за да излезе из робството, а следователно и из невежеството, но… тук не му е мястото“. Ако трябва, подобно на Ив. Пауновски (Пауновски 1983), да обясняваме близостта между Ботев и Попович с „полемика“, то може би единствено тук бихме имали някакво основание, макар и съмнително.

Но едва ли Попович визира конкретни факти, погледът му по-скоро е насочен към общата картина. „Наяве и насъне“ не е публицистично заострена сатира или карикатура – нещо, което не може да се каже за сатиричните персонажи на Ботев. Творбата предполага и по-задълбочен прочит. Осменият „списател“ Кочев всъщност никак не е еднопланов. Не може да му се отрече известна осведоменост и дори култура. Няма съмнение, че той е мързелив и като че ли няма потенциала да реализира високите си замисли; при това те не са съвсем безкористни и несъмнено зад тях стои една огромна суета, многократно подчертана в текста. От друга страна обаче, съществува и реална драма. В известен смисъл тя е резултат и на това, че героят се намира в напълно неадекватна среда, заобиколен от неразбиране и практицизъм. Камен Кочев все пак е образован човек, познава или поне поназнайва европейската литература (в ръкописа става дума не само за Байрон и Русо, но и за Сервантес и Льосаж), споменава някои от идеите, характерни за ХIХ в. Читателят може да си зададе въпроса в каква степен става дума за реално осмислено познание и в каква степен – за евтино жонглиране с престижни имена, за поредната „криворазбрана цивилизация“ – един проблем, който също не е изчезнал с края на българския ХIХ в. Всичко това обаче остава на заден план.

При всички случаи „Писателски истерики“ се опитва да предложи нов модел на драматургия, който се отличава от съществуващите по това време на български език. За неудовлетвореността на писателя от съвременните му търсения говори и споменатата реплика за „Иванку“, подхвърлена в писмо до Н. Тъпчилещов. Попович се опитва да излезе от патриотичната историческа драма и от обвързването на негативното със злонамерени чужденци; може би подобно на Д. Войников в най-добрата му творба той прави опит да съвмести фарсовите елементи с важна според него проблематика, като обаче търси нещо по-различно от криворазбраната цивилизация. Може би с този нов модел, с липсата на образец или прецеденти е свързана и основната слабост на драмата, която е в недоизяснения сюжет и на първо място в недостатъчната мотивировка на срива у героя в края. Явно причината е в разговора с Мито, но читателят остава с впечатление, че нещо липсва, той не разбира защо Кочев изведнъж се отказва от брачните кроежи. За съжаление, архивът на писателя и по-късният вариант на творбата не успяват да попълнят тази липса.

***

Не знам дали е много справедливо, но по правило повечето рано появили се значителни български творби като „Наяве и насъне все то…“ подтикват изследвача да потърси някакъв чужд образец или дори източник. Като подобен модел в случая може да бъде разглеждан романът на Иван Гончаров „Обломов“^[1]. При това в случая става дума именно за творческо следване на значителен чужд модел, а не за подражание или побългаряване.

„Сънят на Обломов“ – фрагмент от забележителния роман на Гончаров е публикуван през 1849 г. в списание „Современник“, а през 1859 г., т. е. десет години по-късно, в четири поредни броя на списание „Отечественные записки“ е обнародвана цялата творба. По това време Попович е студент в Москва, занимава се с литература и може да се допусне, че следи събитията в руския литературен живот. А появата на „Обломов“ е значително събитие, което поражда оживени дискусии. Често се цитират думи на княз П. Кропоткин: „Впечатлението, което този роман произведе при появата си, не може да се опише. Цялата образована Русия четеше „Обломов“ и обсъждаше „обломовщината“ (Кропоткин 1907, цит. по Сквозников 1973: 6). Сред многобройните реплики в големия дебат, породен от романа, се откроява статията на Н. А. Добролюбов „Что такое обломовщина?“. Всички единодушно оценяват много високо романа, но тълкуванията тръгват в различни посоки. Н. Добролюбов, Д. И. Писарев и либералите западници акцентуват върху Гончаровата критика на консервативното в руския живот, докато славянофилите и близките до тях критици (Аполон Григориев, А. В. Дружинин) търсят пораженията, които доктринерството е нанесло върху националния характер. Според разбиранията си двете групи изказват пристрастията си към диаметрално противоположните герои в романа – от една страна, Иля Илич Обломов, от друга − Андрей Иванич Щолц и Олга Сергеевна Илинска. Щолц е „немец“, макар и само по баща, и в руски контекст от това следва цяла гама от конотации, които присъстват в романа.

Същността на „обломовщината“ е духовната и физическата леност, която характеризира героя на романа. Авторът ни го представя по следния начин:

Да лежи, за Иля Илич […] това беше нормално състояние. Когато беше у дома си – а той беше почти всякога у дома си, − Обломов винаги лежеше, и то винаги в една и съща стая, […] която му служеше за спалня, кабинет и приемна. (Гончаров 1974: 20−21, надолу се цитира по това издание).

В този „кабинет“, по-точно в кабинетите на двете му квартири, когато не спи и не дреме, Обломов крои своя „план“, приема посетители и се разправя с верния си слуга, а по-късно и с новата си хазайка. Най-често той е в любимия си халат, който сваля само когато изневерява на присъщата си „обломовщина“. Новоизкованата дума присъства в текста на романа с определено пейоративен смисъл, изкована е от Щолц, но и Обломов често прибягва към нея.

Основната сюжетна линия в романа е изградена около любовта между Обломов и Олга, която достига до годеж, останал необявен, и завършва с раздяла, породена единствено от „обломовщината“ на героя. Същевременно любовта между двамата се възприема от читателите, а и от персонажите на творбата, като опит за откъсване от характерното за Иля Илич безделие и леност. Пред замисления брак между двамата влюбени не се изправят никакви прегради, с изключение на напълно преодолимите финансови затруднения на Обломов, които от своя страна се дължат изцяло на леността му.

Това доста обстойно представяне на романа е необходимо за съпоставянето му с пиесата на В. Попович. Между българската и руската творба се откриват множество прилики и множество различия. Героят и общата ситуация са сходни, но не и идентични. Попович също ни представя своя герой по халат в нещо като кабинет, който той също почти не напуска, и където приема посетители. И в българската творба сюжетът е изграден около неосъществен годеж. Неосъществени остават и многобройните замисли на Камен Кочев.

Тук се забелязва най-съществената отлика. Плановете на Обломов са свързани преди всичко с преустрояването на имението му и с щастливия и безбурен живот в него. Обломов няма литературни и книжовни амбиции, въпреки че когато мечтае за бляскаво бъдеще, веднъж си представя, че е „непобедим пълководец“, а друг път „си избира попрището на мислител, велик художник: всички му се покланят; той жъне лаври; тълпата тича подире му и възклицава: „Вижте, вижте иде Обломов, нашият знаменит Иля Илич!“ (Гончаров 1974: 86). Но това е моментно настроение, което скоро бива забравено и в никакъв случай не се появява често в съзнанието на героя.

В отделни епизоди от романа може да се открият сатирични стрели към руската литература от времето на Гончаров. Тя е представена в лицето на един от посетителите на Иля Илич – писателя Пенкин. Той е автор на статия, която сам характеризира по следния начин:

За търговията, за еманципацията на жената, за прекрасните априлски дни, които бяхме щастливи да имаме, за новооткрито средство против пожарите. […] Та тук е нашият всекидневен живот. А най-вече аз се боря за реална насока в литературата. (Гончаров 1974: 41)

Към същата „реална насока“ вероятно принадлежи и подготвяната великолепна поема „Любовта на рушветчията към една паднала жена“. За нея се казва:

Разкрит е целият механизъм на нашето обществено движение и всичко е в поетични багри. Всички пружини са засегнати; всички стъпала на обществената стълба са показани. Тук като на съд са извикани от автора и слабия, но порочен велможа, и цялата тайфа мамещи го рушветчии, и всички категории паднали жени са разгледани… французойки, немкини, чухонки и всичко… с поразителна животрептяща точност… Аз чух откъслеци – авторът е велик! В него звучи ту Данте, ту Шекспир… (Гончаров 1974: 42)

Очевидно Гончаров не е склонен да приеме такава „реална насока“, въпреки несъмнения му реализъм. От друга страна, единственото положително качество, което в някаква степен липсва у образцовия Щолц, е романтиката.

Прякото пренасяне на обломовщината на българска почва би било неоснователно. В. Попович сякаш прави нещо друго. Изглежда той е впечатлен както от руския роман, така и от общественото явление, което Гончаров назовава, и търси техните български аналогии в своето време, а и в своята среда. И го открива, подобно на Ботев, в безделието и нарцисизма на интелигенцията, в претенциозно заявените, но нереализирани или реализирани по смехотворен начин начинания на книжовниците.

В българската творба битовите детайли са напълно различни. Останали са халатът и кабинетът, но слугите и хазайката са заменени от майката. Маркерите на българското са потърсени в храната и други детайли.

Сюжетният възел около разтрогнатия годеж също присъства на българска почва. Но докато Гончаров навлиза дълбоко в душевните преживявания на несъмнено изтънчените си герои и ги представя детайлно, дори твърде детайлно, Попович доста бързо и неумело представя разваления годеж и душевните преживявания на героя. Преживяванията на момата напълно отсъстват от драмата.

Заслужава да се спомене и присъствието на съня в двете творби. Гончаров явно държи на епизода, щом го публикува самостоятелно. При него сънят представя идиличната утопия на традиционния живот на дворянството. При Попович сънят е натоварен с напълно различни функции – съновиденията разиграват по-скоро героите от замислените писания на Камен Кочев, а в някаква степен – и потиснатите му страхове.

При всичките ѝ недостатъци и неизяснени въпроси „Наяве и насъне все то или списателски истерики“ е не само несъмнен връх в българската драматургия от ХIХ в., но и творба, която заслужава да бъде прочетена, а защо не – и поставена на сцена, днес, в началото на ХХI в., повече от век и половина след написването ѝ.

[1] Към аналогията с „Обломов“ ме насочи проф. Н. Данова, на която изказвам най-искрена благодарност.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

ЦДА, ф. 988 (Васил Попович), а. е. 18.

Аретов, Николай. 1990. Мотивът за съня в преводната и оригиналната възрожденска книжнина. В: Поетика и литературна история. София: БАН, с.102−116.

Аретов, Николай. 2000. Васил Попович. Живот и творчество. София: Кралица Маб.

Аретов, Николай. 2003. Васил Попович и Христо Ботев – една неочаквана близост. В: Разночетенията на текста. Юбилеен сборник в чест на проф. д-р Кирил Топалов. София: Унив. изд. Св. Климент Охридски, с. 71-79.

Аретов, Николай. 2008. Ботев и поетическите опити на някои от неговите предходници и съвременници (Георги Раковски, Димитър Великсин, Васил Попович и Кръстю Пишурка). В: Българско възраждане. Идеи. Личности. Събития. Годишник. Т. 10. София: Общобългарски комитет и Фондация Васил Левски, с. 98−113.

Ботев, Христо. 1986. Съчинения. Т. 1. София: Български писател.

Гончаров, Иван. 1974. Обломов. Прев. Г. Константинов. Второ изд. София: Народна култура.

Кропоткин, Пётр. 1907. Идеалы и действительност в русской литературе. Санкт-Петербург.

Пауновски, Иван. 1983. Ботев и Пишурка. В: Българската критика за Христо Ботев. Съставител Ив. Пауновски. София: Български писател.

Попович, Васил. 1870. Наяве и насъне все то или списателски истерики. Комедия в 2 отдела от В. Поповича. – Пътник, г. I, бр. 5−8.

Попович, Васил. 1874. Школска педагогия или методическо ръководство за учителите и управителите на народните школи. От Й. А. Ковачев. Част първа… 1873. – Читалище, IV, 1874, № 15, 16 и 17.

Попович, Васил. 2000. Съчинения. Издирил и подготвил за печат Н. Аретов. София: Кралица Маб.

Сквозников, Виталий. 1973. Обломов и обломовщина. В: И. Гончаров. Обломов. Библиотека всемирной литературы. Москва: Художественная литература.

Шопов, Атанас. 1873. Образованието на човеческия род или за воспитанието на жените. – Читалище, 1873, № 7.

Николай Аретов е доктор на филологическите науки, професор в Института за литература, БАН, главен редактор на списание „Литературна мисъл”, преподавател в Софийския университет. Автор е на книгите Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията (1990), Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления (1994, 2007), Българското възраждане и Европа (2001), Национална митология и национална литература. Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от ХVІІІ и ХІХ век (2006), Българската литература от епохата на националното възраждане (2009), Асен Христофоров: От Лондон до Мацакурци през Белене (2011), Софроний Врачански. Живот и дело (2017), Иван Найденов: За право и напредък. Мемоари. Писма (2019), Семейни истории (2020), Бленувани и плашещи: Чуждите жени и мъже в българската словесност от дългия ХІХ век (2023). Председател на Академичния кръг по сравнително литературознание.

Научните му интереси са в областта на литературната история, сравнителното литературознание, историята на културата.

naretov@bas.bg

naretov@gmail.com

http://aretov.queenmab.eu/

http://ilit.bas.bg/bg/aretov-nikolai.html

Nikolay Aretov is Dr. Hab., Professor in the Institute for literature, Bulgarian Academy of Sciences and Editor-in-chief of Literaturna missal periodical. He is author of the books: Dimitar i Rahil Dushanovi (Sofia, Narodna Prosveta, 1988), Translated Prose from the First Half of 19th Century (Sofia, UP, 1990), Bulgarian Murder: Outline of a History of Bulgarian Literature of Crime and Detection (Sofia, UP 1994, 2 ed. 2007), Vasil Popovich. His Live and his Works (Sofia, Queen Mab Publ. 2000), National Mythology and National Literature (Sofia, Queen Mab Publ. 2006), Bulgarian Literature from the Age of National Revival (Sofia, Queen Mab Publ. 2009), Asen Christophorov: From London to Matsakurtsi via Belene (Sofia, Queen Mab Publ. 2011), Sophronius of Vratsa: Life and Oeuvre, (Sofia, Queen Mab Publ. 2017), Ivan Naydenov. For Justice and Progress (2019), Family Stories (2020), Dreamed and frightening: Foreign women and men in Bulgarian literature from the long 19th century. (2023). His research interests are in the field of history of literature, comparative literature, and cultural studies.

© Николай Аретов

© Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция.

Дата на публикация 17.05.2024