Природа и комунизъм. Образът на слънцето в българската поезия от първата половина на 50-те години на ХХ в.

ПРИРОДА И КОМУНИЗЪМ

Образът на слънцето в българската поезия от първата половина на 50-те години на ХХ в.

Бойко Пенчев

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

NATURE AND COMMUNISM
The Image of the Sun in Bulgarian Poetry of the First Half of the 1950s

Boyko Penchev

Sofia University St. Kliment Ohridski, Bulgaria

The article explores the image of the sun in Bulgarian poetry from the first half of the 1950s. This is a highly ideologized period in which poetic strategies are directly aligned with the dominant ideological narrative. The main function of the sun at that time is to symbolize the socialist present, i.e. the victorious revolution. The role of the sun is to highlight the stark contrast between the past, represented as night and darkness, and the present, represented as a day sparkling with light. Solar symbolism is traditionally associated with notions of happiness, beauty, harmony, etc. In the poetry of the Bulgarian form of Stalinism, however, the light of the sun is a super-natural light because it is part of the ideological complex built around the figures of the bright future and the new man. The sun in the poetry of the Stalinist period is not the „natural“ sun of the cyclical cycle, but an ideological figure involved in the construction of the notion of a teleological time in which every historical present is a step towards the achievement of the desired future. It was a “New Sun” and not just “recurring Sun”.

Keywords: Communism, ideology, Bulgarian poetry, 1950s, teleological time, sun, poetic imagery, solar symbolism.

Когато стане дума за българската поезия от първата половина на 50-те години – период, който за удобство ще наречем „български сталинизъм“,  ние си представяме най-вече стихотворения във възхвала на партийните вождове, също така заводи, комини, жита и ниви, загинали партизани и бодри живи миньори. Силната идеологизация на литература в този период води до ползването на един и същи реквизит от образи[1], които от клиширани символи постепенно биват превърнати в метонимии на победилия социалистически строй. Откриваме обаче и традиционната за поезията образност, свързана с цикличното повторение на частите на денонощието и природните сезони. Природните образи, имплицитно внушаващи представата за циклична повторителност, са вкарани обаче в друг темпорален режим, извеждащ на преден план промяната, движението към желаното бъдеще. Слънцето е много подходящ образ, ако искаме да анализираме „превъзпитанието“ на традиционната природна образност в поезията на „чистия“ социалистически реализъм.

Всъщност слънцето се оказва един от централните поетически образи в българската поезия от края на 40-те – началото на 50-те години. Най-често неговият образ се появява, за да символизира светлото настояще, съвременността, което ще рече – победилата революция. Ролята на слънцето е да подчертава яркия контраст между миналото, представяно като нощ и мрак, и настоящето, представяно като искрящ от светлина ден. Соларната символика традиционно се свързва с неща като щастие, красота, хармония и т.н. В поезията на сталинизма обаче светлината на слънцето е свръх-природна светлина, защото е част от идеологическия комплекс, изграден около фигурите на светлото бъдеще и новия човек. Слънцето се оказва знак за съзнание – и то най-вече съзнанието за щастието да живееш в социалистическото настояще и да работиш за предстоящото още по-щастливо бъдеще.

Именно такова боравене с „нощта“ на фашизма и „слънчевия ден“ на победилата Революция откриваме в известното стихотворение „Родина“ на Иван Пейчев. То ясно противопоставя „тъмната задушна робска нощ“, метонимично представена чрез „бесилките“, „тунелите“ и „разстрелите“, и светлината на новото време. „Преди“ и „сега“ се съотнасят като „нощ / мрак“ и „слънце / светлина“:

Родино моя,

свиден бащин кът,

сега над тебе слънцето сияе,

блести  росата,

люлякът ухай,

комбайни плуват в нивите безкрайни…

(Пейчев 1954: 283)

Преходът от нощ към ден бива използван не само като алегория на замяната на старото време с новото. „Разсъмването“ и „просветването“ могат да бъдат символичен израз както на историческите обществени промени, така и на желаните трансформации в личното време на индивида. Слънцето става маркер за осъществяване на така важното за доктрината на соцреализма „осъзнаване“ на лирическия герой. Емблематичен пример е стихотворението на Никола Фурнаджиев „Кандидат“, включено в поетическия сборник „Десет години българска поезия“ от 1954 г.

Стихотворението се разгръща като приповдигнат разказ за приемането на един осъзнал се работник в Партията. Опозицията „нощ – ден“ е въведена първоначално имплицитно, като част от ситуирането на действието. Става дума за провеждащо се след края на работния ден събрание и стихотворението започва с привидно констативното, ненатоварено със символични значения описание на вечерта.

Угасна вече залезът в небето

и тъмнина завода ни покри.

(Фурнаджиев 1954: 172)

Кандидатът разказва своята биография пред приемната комисия, като миналото и настоящето са дискретно противопоставени по линията „тежък живот – оптимистично настояще“

За дните му, от миналото скрити,

се къртят бавно тежките слова.

Но ето! — разширяват се гърдите,

изправя той пред залата глава!

— Сега е друго. Работя в завода.

От месеци съм вече машинист.

Аз ударник за втори път се водя.

Реших и аз да стана комунист!

В този момент залата „грейва“, личният биографичен ред се разтваря в голямото време на Партията – приема го не просто конкретната комисия, приема“ го „безсмъртните герои“, приема го самото „ЦеКа“, даже Димитров  от стената го обгръща „с усмивката си мъдра и добра“. Точно в този кулминационен миг на новооглашението се появява отново и слънцето:

И трепна — сякаш слънцето се върна

и като в утро залата огря.

„Реалното“ слънце се е скрило, събитието протича късно вечерта, на символичното слънце отново е тук. Приемането в Партията бележи момента на сливането на времената и повторното раждане.

И миналото твърдо и сурово

със бъдещето в чуден миг се сля.

Той влизаше в света сега отново

на Партията с мощните крила.

Иронията е в това, че около четвърт век по-рано Фурнаджиев е написал прочутите строфи, отхвърлящи позорното „изкуствено слънце“ на градските нощни лампи.

И спят отдавна всички знамена,

а вместо слънце нощна лампа свети,

и в нощната, позорна светлина

строят си къщи всичките поети.

(Фурнаджиев 1968: 57)

„Черните дни“ са черни именно защото слънцето от „Пролетен вятър“ е заменено с нощна лампа. В „Кандидат“ обаче усмивките на другарите раждат едно ново слънце, чиято светлина вече не е „позорна“, а окриляваща, или поне така се опитва да ни я представи поетът.

Доста по-усложнен вариант на лирически кондензиран „билдунг“ откриваме в стихотворението „Слънце“ на Елисавета Багряна. Началната строфа използва добре познатия контраст между бурята „вчера“ и буйния, „безспирен дъжд нощес“, след които идва небето „днес“, което е „синьо и гладко, като емайлирано“. Дали бурята е деветосептемврийската революция не става ясно, защото текстът сменя кода и преминава към контрасти вече във вътрешното пространство на Аза. Лирическата героиня „стиска клепачи“, защото очите й все още не са свикнали на „разжареното слънце“. Че става дума за интелигентска неподготвеност пред историческите задачи, се разбира от следващите стихове, в които се появява образът на едно затворено зад стени, книжно, „Далчев Lite“ съществуване.

Ние живеехме в стайната зрачност,

в книжните дебри и мир,

чужди ни бяха просторите злачни,

слънцето, модрата шир.

(Багряна 1954: 59)

Героинята обаче скъсва с тази интериорност, тръгва смело из нивите росни, за да установи, че само за денонощие ръжта е пораснала с цяла педя. Невидимото порастване на лирическата героиня, идеологическото ѝ осъзнаване е премълчано, вместо него заговаря порастването на ръжта. Расте ръжта, расте и човекът, съвременник и участник в епохалните преобразувания. Във финала на стихотворението голямото историческо време на колективния подем поглъща интелигентските терзания и в този момент лирическият говорител заговаря с Вазовски интонации.

Мисля: расте в дните бурни, размирни,

младият днешен човек. –

Може би в няколко само години

той ще порасне със век!

Е, няма да е „в няколко дена“, а в няколко години, но порастването „с век“ е налице. Встъпвайки в голямото телеологично време на сбъдващия се комунистически проект, лирическият субект изоставя Далчевата интериорност и преминава в режима на Вазовата сакрализирана патетика. Всичко това под светлината на слънцето, символизиращо променения от идеологията свят.

Въобще реторическите обрати, при които буквалната нощ / мрак се трансформират в метафорична светлина са много обичан похват при поетите от този период. Например стихотворението „Шапката на френското дете“ на Николай Зидаров започва така:

Дъжд ни стигна пред музея „Сталин“,

притъмня Москва от ситен дъжд,

ала от изложбените зали

слънце ни огрея изведнъж.

Сталин ни посреща от килима,

дълги зими везан на ръка.

(Зидаров 1954: 338)

Най-многобройни са, разбира се, случаите, в които слънцето функционира като метонимия на щастието в новия живот. Може би най-христоматийният пример е „България“ на Младен Исаев, чиято мажорна финална част звучи така:

Аз съм горд, че в такава страна съм роден

на героите вярната вечна родина,

дето вдига Балканът чело, прояснен,

и небето е чиста тракийска коприна;

дето зрее в полята богатият плод

и човешкото щастие вече е близо,

дето твоят мъжествено-храбър народ

като родния дом ще гради комунизма.

Като майка подай ми ти вярна ръка,

поведи ме в безоблачно-ясната заран.

Аз те виждам: ти гордо вървиш през века,

моя родна, окъпана в слънце Българио!

(Исаев 1954: 226)

Още по-популярно е стихотворението „Три букви“ на Леда Милева, неизменно рецитирано във всяко училище и детска градина по времето на социализма. Във втората строфа, посветена на буквичката „И“, откриваме познатия ни фигуратив:

С „И“ започва думичката „искам“ .

Искам да се уча, да порасна,

в нивите — засмяна трактористка —

слънцето да срещам с поглед ясен.

(Милева 1954: 334)

И един по-маргинален пример, този път от Иван Бурин, който в „Среща“ описва разминаването в пристанището между съветския параход „Маяковски“, с който идва голяма машина за Димитровград, и българския кораб „Вапцаров“, който пък ще откара селскостопанска продукция за необятната съветска страна.

Разтоварят нов съветски кораб,

в знамена и слънце пременен.

(Бурин 1954б: 241)

По малко по-фин начин Блага Димитрова представя новото време в стихотворението  „Град на рамо“. Тук светлото настояще е видяно като дни, които са „като гроздове сочни, чудесни,/ наляни със слънце и труд“ (Димитрова 1954: 352).

Слънцето обаче не е просто метонимия на щастието. Самото щастие е настояще, пронизано от още по-светлото бъдеще. Затова и слънцето понякога се появява като маркер за посока. В „Безсмъртният не може да умре“ Христо Радевски използва нощта и деня / слънцето изцяло като политически алегории, за да представи драматизма на черната вест.

Вестта е неотменна, безпощадна,

като зловеща, като черна нощ:

към слънцето повел ни, рано падна

любимият ни, родният ни вожд.

(Радевски 1954: 179)

Нощта и слънцето отново са в опозиция, но тук слънцето не е просто част от календарния цикъл, а цел, към която вождът води.

Малко по-усложнени вариации на темата за слънцето като посока, т.е. указател към телеологичния хоризонт, ни предлага стихосбирката на Иван Радоев „Пролетно разсъмване“. Оставяме настрана ключовата функция на самата фигура на „разсъмването“, за да се съсредоточим върху слънцето. В стихотворението „Комунист“ срещаме:

Няма смърт! Той лежи. Той не иска награда.

Той я има. Той бе комунист.

Аз целувам земята! Шуми листопада

и вървя срещу слънцето чист.

(Радоев 1953: 40)

Съвсем в духа на соцреалистическия канон, споменът за смъртта на героя комунист предизвиква прилив на вяра. Героят се пречиства от съпреживяването на героичната смърт и отново върви „срещу“, т.е. „към“ слънцето.

Не само хората, но и дърветата са обърнати към слънцето. В стихотворението „Дърво“ на Радоев слънцето указва посоката към светлото, живота, дори любовта.

Ти цъфти, все тъй здраво и чисто!

Отдалече в полето личи!

И събирай под теб трактористи

и момичета с ясни очи!

Ти раздай красотата си — всичко!

Все към слънцето клони виши!

Нека младите хора обичат

със открити и чисти души!

(Радоев 1953: 70)

Себераздаването и чистотата са моралните съответствия на физическата обърнатост към слънцето.

Ако трябва да обобщим, то можем да кажем, че Слънцето в поезията от периода на сталинизма не е „природното“ слънце на цикличния кръговрат, а идеологическа фигура, участваща в изграждането на представата за телеологично време, в което всяко историческо настояще е стъпка към постигането на желаното бъдеще. Слънцето работи в режима „ново слънце“, а не „отново слънце“.

Слънцето е щастие, идващо от яснотата на целта. Това е щастието на устремения към великата цел живот. От друга страна слънцето е непрестанно подновяване на живота и така естествено се включва в поетическата обработка на темата за вечно живите герои и вечността на борбата за комунизъм. Тези метафорични обвързвания обикновено са решени в схематизирана, пропагандна стилистика, но понякога предоставят възможност на поетите да се отлепят от идеологически предначертаните сюжетни и фигуративни схеми.  Например моделът „разсъмването като знак за непрекъснатото подновяване на живота“ бива интимизиран по начин, който първоначално е провокирал критиката да се нахвърли върху любовната лирика на Радоев. Става дума за цикъла любовни стихове, влезли като четвърти раздел в стихосбирката „Пролетно разсъмване“. Именно там ще намерим стихотворението, чието заглавие е дало и заглавието на книгата. Неговият финал извежда един „неполитически“ аспект на разсъмването, който в началото на 50-те изглежда изпреварил времето си.

…И тихото разсъмване прилича

на току-що разбудено момиче.

(Радоев 1953: 75)

Точно този тип интимизации на прогресисткия дискурс ще станат ключови в „младата поезия“ след Априлския пленум. Слънцето не изчезва в поезията на Априлското поколение, а влиза в многопластови фигуративни комбинации, които обвързват неговия образ вече с личното, а не с колективното време. Ако вземем например стихотворенията на Любомир Левчев от този период, ще видим как генеративната метафора „слънцето е яснота“ бива усложнена, като се комбинира с образа на „сянката“ или „мрака“ като фигура на съмнението и слабостта. Емблематичен пример за такова боравене с амбивалентните аспекти на „слънцето“ и „сянката“ ще видим в „Интелигентска поема“ на Любомир Левчев. Слънцето участва в поезията както на „априлската“, така и на „сталинистката“ епоха, а различните му функционализации могат да бъдат използвани като подстъп към по-задълбоченото изследване на връзките между тези два периода в българската поезия след 1944 г.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Багряна, Елисавета 1954. „Слънце“. – Десет години поезия. 1944 – 1954. София: Български писател, 1954.

Бурин, Иван. 1954. „Среща“. – Десет години поезия. 1944-1954. Съст. Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Димитрова, Блага. 1954. „Град на рамо“. – Десет години поезия. 1944-1954. Съст. Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Зидаров, Николай. 1954. „Шапката на френското дете“. – Десет години поезия. 1944-1954. Съст. Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Исаев, Младен. 1954. „България“.–  Десет години поезия. 1944-1954. Съст. Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Милева, Леда. 1954. „Три букви“.–  Десет години поезия. 1944-1954. Съст. Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Милчаков, Яни. 2004. „Стих и сталинизъм по български“. – LiterNet, 20.08.2004.

https://liternet.bg/publish11/yani_milchakov/statii/stalinizym1.htm

Пейчев, Иван. 1954. „Родина“.–  Десет години поезия. 1944-1954. Съст. Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Радевски, Христо. 1954. „Безсмъртният не може да умре“. – Десет години поезия. 1944-1954. Съст. Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Радоев, Иван. 1953. Пролетно разсъмване. София: Народна младеж, 1953.

Фурнаджиев, Никола. 1954. „Кандидат“.–  Десет години поезия. 1944-1954. Съст. Младен Исаев, Валери Петров, Емил Петров. София: Български писател, 1954.

Фурнаджиев, Никола. 1968. „Черни дни“. – Фурнаджиев, Никола. Стихотворения. София: Български писател, 1968

[1] Как унифицирането на поетическия дискурс при сталинизма достига дори до равнището на стиховата организация беше чудесно показано от Яни Милчаков в студията му „Стих и сталинизъм по български“ (Милчаков 2004).

Бойко Пенчев е роден на 16.01.1968 г. в Карлово. Завършва специалност “Българска филология” в СУ “Св. Климент Охридски” през 1994 г. От 1996 г. е асистент, а от 2005 г. доцент в катедрата по българска литература в СУ „Св. Климент Охридски”. Ръководител на магистърска програма “Литературознание”. Научните интереси на Бойко Пенчев са в областта на връзките между литература и модернизация с подчертано внимание към проблематиката на модернизма, идеологията, културната памет. Автор на книгите: “Тъгите на краевековието. Литературна критика и история”, С., 1998; “Българският модернизъм: моделирането на Аза, С., 2003; “Септември ’23: идеология на паметта”, С., 2006; „Спорните наследства“, С., 2017.