„ЛОРА, ЯВОРОВ И АЗ“ – ДОРА КОНОВА И ОТЛОЖЕНАТА ПАМЕТ
Ваня Георгиева Георгиева
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, България
LORA, YAVOROV AND ME – DORA KONOVA AND POSTPONED MEMORY
Vanya Georgieva Georgieva
Paisii Hilendarski University of Plovdiv, Bulgaria
Postponement and delay mark a text that reminds us that the past is never fully seen and understood – the latter turns out to be susceptible to new perspectives that we haven’t had until now. The sixth edition of The Novel of Yavorov by Mihail Kremen was published in March 2019. A little later in the same year, Dora Konova’s memoirs appeared for the first time – Lora, Yavorov and I (thanks to Petar Velichkov). This text aims to analyse this memoir, which for decades has had no way to the public. The goal of this research is to reflect on the familiar story seen through the hitherto unknown point of view of Dora Konova.
Keywords: Dora Konova, Mihail Kremen, Yavorov, Lora Karavelova, memoir, cross sections
Сред реставрациите на културното минало, укрепващи визиите на „Яворовите сюжети“, устойчиво се заобикаля „повредената“ личната история на Дора Конова, за да не се загрозява с нея вече „завършената картина“ на поетовите интимни преживелици. Ако все пак се парцелират избрани фрагменти от кратката ѝ публичната биография, които я излагат наяве, парчетата информация я преповтарят в овластените наративи за трагичния любовник, така че да продължава да пасва към избраното ѝ хем сюжетопораждащо, хем периферно място в мита Яворов. Ако тя е снабдена с някакво влияние в разбирането за истински важния, въпросното влияние непременно е тиражирано като зловредно, пагубно, отрицателно (точно в това убеждение единодушието е голямо). Дора Конова по традиция е представяна като злодея в любовната история между Яворов и Лора. Името ѝ е закарфичено към известната трагедия, която мнозина виждат като предизвикана именно от нея. Според вече автоматизирана в публичното поле версия това твърде младо, недотам умно и определено безотговорно момиче се набърква в едни, и без това, сложни междуличностни отношения и сбъдва фаталното недоразумение през онзи самоубийствен ноември 1913-та.
Дора Конова обаче съставя своя отлежал в паметта ѝ, съгласуван с вече натрупаните по темата публикации и отложен в появата си мемоар, в който разяснява какви са били според нея основните провокации на средата през двете години, в които е била близка с Лора и Яворов. Сред купищата твърдения за безрадостната ѝ посредственост тя намества автентизирана визия за себе си и аргументира собствените си решения, които са плод на бранеща поета стратегия или на личната ѝ воля за свобода по онова време. Паметта е сред най-субективните функции на човешката психика, поради което мечтателно конструираното припомняне не е изчистена реминисценция, то е и опит за персонална ревивисценция.
Забавянето на думите ѝ действително не е малко – едва през 2019 г. – синхронно с шестото издание на „Романът на Яворов“ от Кремен и повече от век след описваните събития спомените ѝ, които десетилетия наред нямат път към публиката, за първи път излизат в цялост, сглобени са в книга. Шестото издание на Кременовия роман е снабдено с предговор, който носи сериозен информативен потенциал и за Дора Конова. Милена Кирова разглобява повествователната матрьошка на книгата и изважда на показ основната скрита в нея наративна фигура, на която българската литературна история е „длъжница“ – „Крайно време е да надзърнем в събитията с нейния поглед, да разчетем ситуацията с повече усет за психиката на най-обезгласения и маргинален герой“ (Кирова 2019а: 11). Благодарение на усилията на Петър Величков (работил с архива на Дора Конова и подготвил за издаване откритото там, подкрепено със солиден обяснителен апарат) можем да проследим (и сравним с наличното) историята такава, каквато „маргиналната“ я усеща и разбира като репрезентация на личностен сюжет. Дора е преработена в романова героиня, но и самата тя отлива живота си в литературна матрица, в която пресъздава голяма и невъзможна любовна история, каквато животът рядко предлага и отстоява характер, какъвто обикновените хора трудно биха оповестили без раболепие, смут и срам от подигравки.
Отчетена е обаче известна неравноделност в разпределението на талантите за разказване между късната „мемоаристка“ и прочулия се с двутомника за Яворов иначе „неуспешен белетрист“: „За разлика от някогашния си съпруг, Дора не умее да пише добре. И макар че докъм средата се старае да придаде на спомените си черти на последователен наратив, целостта постепенно се разпада в несвързан архив. Трудно е да се прецени кой точно пише разказа: 19-годишното момиче с непосредствен поглед върху ставащите събития, вече зрялата жена, обременена с техните обществени последствия и със своите лични травми, или възрастната жена, която пресъздава миналото под диктовката на късни, не винаги рационални настроения и потребности“ (Кирова 2019б). Палимпсестът на паметта обединява всички тези наслагвания, които изграждат сложната конструкция на нечий характер и прилежащите към него склонности към определен тип реакции. Въпреки че авторката предлага собствена интерпретация, текстът ѝ се изправя срещу трайното предубеждение, че не е нищо повече от чиста фантазия и умело макетирана фалшификация. Основното подозрение спрямо забавените ѝ припомняния е, че отложената памет преекспонира значенията на случилото се в младостта ѝ. Катя Зографова обобщава нагласите „… Дора Конова е просто ЛЮБОВНА САМОЗВАНКА, мемоарите ѝ – КЪСНА МИСТИФИКАЦИЯ, женска ФАНТАСМАГОРИЯ, лишена от всяка валидност“ (Зографова 2014: 12). Преди алцхаймерът да опустоши съзнанието ѝ, „Дора Конова е чела внимателно всички текстове, тълкуващи любовната драма на века“ (Зографова 2014: 12) и им е направила инвентаризация. След като е минало толкова време от случилото се до разказаната му версия в цепнатината се е наместил пласт от натрупана библиография, която да слепи паметта към вторичната ѝ интерпретация. Както казва Яворов, „неписаната дума има много краища за разтягане“ (Кремен 2019б: 224), но и написаните думи изкушават да бъдат дърпани в посоката на обтягащия разказа. Това е така и защото перспективата на нечия индивидуална съпротива срещу забравата се врязва във вече подредени значения на колективния консенсус за смисъла на събития, оформящи представата за важна фигура от националната културна памет. Само че преброждането през селекцията от биографични наличности се натъква на литературносюжетни матрици, които често доминират над идеята за „чиста“ документална истина – краткобрачните Грозеви нерядко споделят съвсем различни спомени за „едни и същи събития“. Не би било продуктивно визията на единия да се замени с перспективата на другия, нито да се пресява „вярното“ от досъчинетното при всеки един от тях, още по-малко да се взима страна кой е крив и кой е прав. Гласовете на тези така различни разказвачи съществуват заедно и подлежат на реконструкции, които няма как да бъдат безспорни, те винаги ще вървят с някакви уговорки.
Спомените на Дора Конова „Лора, Яворов и аз“ (според както ги е кръстил разчелият ги и реализирал издаването им Петър Величков) започват от сдругарявато на авторката с поета. Животът на девойчето до средата на април 1912 г. – детството, годеничеството, следването на естествени науки – отиват на заден план зад този засенчил всичко предходно поетичен великан. До момента на запознаването обаче не ѝ е понятно с какво този човек се отличава и какви текстове е създал: „Преди това не бях чувала нищо за него“ (Конова 2019: 11).[1] Кой знае, може и така да е, нищо че по онова време за Яворов доста се приказва. За сметка на недотам добрата ѝ читателска култура и осведоменост за столичния литературен живот и обживяващите го персоналии, студентката е разлиствала Дарвин и не скрива усмихнатото си смущение от маймунската ръка, с която грозноватият страховит чирпанлия (по думите на Михаил) е изписал стиховете си (обичайни еволюционистки шегички между младите, с които се забавляват).[2] Лора и Яворов успяват да върнат маймунската закачка към Кремен в стихотворната игра през последната им обща вечеря в доктор Тихови във вечерта преди изстрелите – „изплезил се като някоя маймуна (Лора) / и дума лигав: дай да те целуна (Яворов)“ (Конова 2019: 117).
Е, оказва се, че Кремен не е получил никакви целувки от жена си, която не му пристава. Той споделя, че Дора така и не му е дала тялото си – „всяка вечер се връзвала с чувал от кръста надолу и се заключвала сама в друга стая“, въпреки настояванията на майка ѝ да споделя леглото на мъжа си. По тази причина разводът между двамата минава както трябва пред Синода, защото през месеците, в които са обручени, интимностите са изключени – бракът им не е консумиран (Конова 2019: 183; 189). Още при запознаването Грозев уверява, че няма да настоява за такива работи и ухажването му минава през заявката „Всичките мъже са животни, а аз не съм“ (Конова 2019: 169). В първия им разговор той убеждава малката, че ще бъде търпелив и деликатен с плътта и общият им живот като че ли потвърждава обещаното – „неживотинският“ кавалер уважава решението ѝ само да разговарят (не се коментира защо е мярката за сигурност с чувала).[3]
На банкет, даден от хърватски писатели в чест на Петко Тодоров, „гостът отговорил на тостовете с една малка екскурзия из съвременната българска литература, като изредил имената на най-големите поети: Пенчо Славейков, Иван Вазов и Пейо Яворов…“ (Кремен 2019а: 60). Когато и името на Кремен е присъединено към големите, гореща вълна залива лицето му – тръпките в младото му тяло са породени от литературно приобщаване към важните творци, а не от някакви копнежи за женски ласки. В Цюрих Кремен споделя със Спиридон Казанджиев идеалистичната си мечтателност – „… и двамата бяхме от ония, които Лилиев няколко години по-късно възпя в стихотворението си „Не зная, тоя път“. Ние бленувахме за неуловимия образ на някаква безплътна жена. Такава жена обаче не можехме да срещнем нигде освен в песните на поетите и в идеализираните героини на романистите. Жените около нас ни се виждаха много обикновени, много земни“ (Кремен 2019а: 66). Реалността е непредсказуема и интересна – Дора Конова в някакъв момент се оказва въплъщение на безплътната поетическа фантазия на Кремен: „… тъкмо в ореола на мечтания от мене образ за избраницата: само в такава жена можех да се влюбя! Защо ми е жена – естествена, нормална, непринудена!“ (Кремен 2019а: 619).[4] Мечтите му за духовна чистота, стъкмени в образа на феминна плаха красота, се реализират наяве – има жена в правилна мяра отговаряща на тази сложна за реализация фантазмена представа. С наивен изказ Кремен издава своите страхове от тогава „Защото не бях способен да надникна в никое човешко сърце – един незрял наивник, един заплеснат мечтател с неугасима жажда за семейно щастие, но уви – и с един книжен образ за бленуваната жена!… (Кремен 2019а: 619).[5] Непорочността и въздържаността на Дора идеално пасват на безпоривния, тих и свенлив Михаил, какъвто е през книжната му младост: „В душата ни и в тялото ни нямаше пожари, светкавици, стихии. Ние бяхме тихи мечтатели – безпоривни, безстрастни – и напразно се мъчехме да живеем с Яворовите мрачни настроения. Бяхме негови антиподи“ (Кремен 2019а: 67). Поетът носи отпечатъка на чудовищността – той е отклонението на гения от нормалността, а негови антиподи са свитите обикновени момчета, които страстно бленуват за нравствена чистота, но в реалността не знаят как да подходят към една истинска жена: „Любовта няма нищо общо с ангелската си същина!“ (Кремен 2019а: 603). Кремен е напълно различен от Яворов, голяма мъка му коства да подражава на неговото държание, но бавно и с големи усилия се учи как да му приляга, така че да може да се нарече негов приятел, а не просто случаен почитател или неумел подражател. За Яворов скромността, отстъпчивостта и хрисимостта на Кремен са лицемерни прояви, глупави слабости, от които трябва да се избави.[6] Първоначалната представа за „ничия никога“, в която инфекцията на съблазънта не прониква, не е съвсем в съзвучие с образа на изкусната съблазнителка, която подпалва и подклажда ревности със заразата на знойната си страст – Дора съвсем неаргументирано е прехвърлена в групата на предизвикателните и стръвни за мъжкия интерес жени…[7]
Ще каже някой, какво толкова, пораснала е, станала е обиграна, но метаморфозата може и да е необходима за други цели на романовото повествование. Така или иначе, двете ипостаси на женското предполагат диаметрално противоположни природи в сърцевината си (на езика на обикнатата от критиците двоична поетическа символика за ангелична и демонична женскост в Яворовата текстовест двете форми на феминното теглят към псевдобиографичното разделение Мина – Лора). Дора Конова – като художествен образ, вдъхновен от биографичен първоизточник – парадоксално е поставяна и в двете позиции, тя не е автентична, а стереотипизирана, инсценирана, „…бледа, повърхностна и схематична“ – „Нарисувана е с предубедена целенасоченост, в която са потънали всички нюанси на роман(с)овото изображение“ (Кирова 2019: 10).
След няколко десетилетия възхищението на Кремен от безплътността и въздържаността на жена му се трансформира в подигравка и той я осмива със злобнички подмятания (по подобие на Яворовите) за избуяването на лудостта ѝ поради същото, което е будило възхищение у него през младостта му. За сметка на претърпяното съпружеско въздържание, по-късно Кремен иска Конова да го възмезди с онова, което е плод на главата ѝ – да обладае поне спомените ѝ, писмата, фотографиите, листчета с игрите-стихове, артефактите от общите им преживявания с Яворов и жена му. Дора отказва да съдейства на сурогата в опита му да износи тази историята в утробата на паметта си. Друг е въпросът защо Кремен отдава такова голямо значение на спомените и помощта на една набедена за болна, не съвсем с ума си, чисто луда жена… „В писмо до Хр. Радевски от 26 септември 1954 г. той написва шокиращо немилостиви думи за своята първа съпруга: „И съквартирантките на Дора Конова, и всички, които я познаваха отблизо – между тях и аз, който се разведох с нея още на седмия месец, знаем, че тя е една ненормална жена. Дора Конова и до днес е една стара мома девственица. При развода поповете я наругаха […] тя каза, че не искала да изпълни съпружеските обязаности, защото ме смятала за Исус“ (Кирова 2019а: 12). Твърдението, че Дора е изрекла подобно налудно нещо няма как да бъде изпитано чрез съпоставянето на различни версии, но Кремен като че има период от живота си, в който гледа на Яворов действително като на божество.[8] Заразен от онова, което сам нарича „бацила на мистиката“, Кремен решава да принесе на поетичния бог девицата – „и над сърца ни бог на жажда властна/ крила широки властно наклони“ („Жертвоприношение“, Димчо Дебелянов); „Вие един ден ще ме обикнете тъй, както аз искам“, казва Яворов на Дора, „И бързо с много щастлив израз на лицето и малко издигнати и сгънати в лакет ръце като крила на литнала птица, излетя от стаята“ (Марковска 1989: 307). Яворов кръжи около младото момиче, блазни се от нейната невинност, иска тя го обича (Дора настоява, че всичко това Михаил много добре го вижда, насърчава и разбира). Кремен е наясно, че на поета ще му се понрави моминството на жена му, затова е склонен да му я предостави (ясно е, че бутилката на опияняващото удоволствие не е отворена, ликьорът може да потече в друга посока). Когато Яворов планира да издава и редактира списание „Дума“ иска и Дора да му сътрудничи – дава ѝ псевдонима Дарена – „Тонът му беше такъв, който не търпеше възражение“ (Конова 2019: 107). Дора трябва да (му) бъде Дарена. Само че „Когато човек си създава кумири и господари на съдбата си, трябва да се прекланя пред волята им. Никога, обаче, не трябва да си създава божества и да остава душата си във властите им, защото има богове, които не искат да слязат от пиедесталите си“ (Якобсен 1915: 39). В така изплетеното отношение между мъже въпросът е как „…един Поет и едно уютно отказващо да порасне в неговата сянка голямо момче – са успели да прехвърлят своите дялове от вината на безгласното и „посредствено“ същество, което е имало нещастието да се озове между тях? И защо им помага цялото общество, превръщайки Дора в изкупителна жертва?“ (Кирова 2019: 12). Жертвата на „невинната“, която дават, трябва да изкупи вината на „неправедните“ и да събере в себе си формулата на проклятието: „Тя е жената, заради която умира големият поет“ (Кирова 2019: 10).
Михаил Кремен – Пейо Яворов: предоставянето (мъжкото приятелство)
Млади писатели и художници често гостуват на Кремен, тъй като се захласват по „божествената“ му музика. Яворов обаче е съвсем равнодушен към същата, потънал в себе си, вместо да я слуша, отсъстващ: „А когато заварваше годеницата ми, той през цялото време на свиренето разговаряше с нея шепнешком – за музиката ли, или за нещо друго? Понякога и двамата се смълчаваха и тогава мислех, че моята музика най-после ги е завладяла…“ (Кремен 2019а: 604). Изобщо на Кремен му е трудно да задържи вниманието и на двамата (отсъствието им на интерес към него има различни основания). Михаил се изповядва пред Яворов откъде идва липсата му на самочувствие и тягостното усещане, че за нищо не става: „Няма по-тежка участ от тази на малкия писател. Особено когато осъзнае, че е такъв… Мнозина се примиряват и тъкмо това е тяхната злочестина – жестокият жребий, подхвърлената от несправедливото провидение милостиня и нездравият живот под гъстата сянка на духом великите… Колко е страшно, когато искаш да си нещо, а се чувстваш малоценен, нищожен, излишен!“ (Кремен 2019б: 178). Това самоунижение и самобичуване не го отказва да проси милостинята на вниманието от важния – той копнее да бъде под сянката на поетическия великан.[9] Дориният мъж би сторил всичко, за да приближи по-плътно до себе си свръхжелания за другар Яворов, нищо че въпросният често го взема на подбив и го наранява. В писма до Пейо Михаил и преди се е жалвал от непрестанните му гъбаркания – „Бих се оплаквал от това, че често пъти си се държал към мен с насмешлив тон… Подигравателният ти тон винаги с болка съм чувствал. Ти виждаш в мене, може би, някакво недоносче, някаква бездарност… между нас има такива отношения, че трябва непременно да се смеем, па макар и …изкуствено…“ (Из архива 2021: 162; 180).[10] Изобщо Кремен е от типа хора, които предразполагат другите да ги вземат на подбив и да им се подиграват: „Талантът на Подвързачов се чувства и в някои от често развлекателните му работи, където проличава неговата остроумна и афористична мисъл. Например „Откритото писмо до Михаил Кремен, новозаплетен в годежни узи“ (47), подп. Extravag, се ограничава с шеги на тема любов и брак, със съчувствие към Кремен, който е заменил поетичните си интереси към „съдържанието на детските гащички“ (Желязков 1995: 484) и т.н.
Кремен обаче събира кураж да отправи собственото си любовно обяснение към Яворов – „Поетът има много силно влияние над младия си приятел, които, по всичко се вижда, го обожава“ (Белчева 2014: 45). Мъжът на Дора по всякакъв начин се опитва да се докаже пред Яворов, да заглуши усещането, че не прави нещата както трябва, да му даде исканото, да го защитава. Знае се, че той пише апологетика за първата Яворова пиеса под надзора на твореца – „Кремен опонира, но успява ли да прикрие гласа на поета – пита Ев. Белчева? Не четем ли мнението на Яворов за собствената му пиеса? (Василев 2019: 230).[11] Студията на Кремен е публикувана в двойната книжка април – май на „Съвременна мисъл“, а след това е отпечатана и в отделно издание – „Радвах ѝ се много, защото тя бе правата ми книга. Не беше наистина белетристика, а критика, но и това стигаше! В тия 160 страници бях вложил много труд, много амбиция, много любов към Яворов и едно непреодолимо желание да защитя пиесата му“ (Кремен 2019а: 597).[12] След неистовата работа защитникът е болен от умствена преумора, но бързо се съвзема, защото делото му е плод на чиста и неподправена любов – „В полите на Витоша“ и нейните критици“ бе всъщност едно любовно признание – най-вече към Яворов“ (Кремен 2019а: 598). В критическите престрелки около браненето и нападането на „В полите на Витоша“ Кремен отбелязва – „Като че ли тук нямаме едно художествено произведение, което трябва да се проучи, а сякаш един процес пред съда, който трябва да се спечели“ (Василев 2019: 230). На реалния процес, следствие за обвинение в убийство, Кремен обаче отказва „диктовката“ – болната ревност на Лора не е потвърдена от него, за да бъде в съзвучие със защитата на Яворов.
В чувствения стремеж на Кремен към поета щастливият край така и не се осъществява – дори след всичко сторено, Яворов безвъзвратно охладнява и прекратява приятелството им: „Толкова по-тежък е потресът, който преживява, когато ослепелият вече поет се отвръща от него и рязко прекъсва ,,братската“ връзка – сякаш изобщо няма значение, че Кремен единствен му е предложил дома си, когато излиза от болницата, че е избрал верността към него пред жената, която обича“ (Кирова 2019а: 8). Отчужденият Яворов го избягва и не желае да му обръща никакво внимание, нищо че Дора му е „предоставена“: „Отначало мислех, че си въобразявам, но постепенно започна да ми става ясно, че не се лъжа – защото отчуждението му се усилваше от ден на ден. Питах се – какво съм направил? И не можех да си отговоря“ (Кремен 2019б: 220). Последната „инвестиция“ в сдобряването е именно престрашаването за раздялата с Дора: „Колебливо се приближих. И отдалече: – Пейо, напуснах Дора! Пренесох багажа си у Ася. Доживях и туй. Той стана, тръгна към мен и ме прегърна. – Отърва се най-подир… Трябваше да го успокоя и продължих: – Всичко мина благополучно… набързо…“ (Кремен 2019б: 218). Поредното „трябваше да го успокоя“ е напразно, нищо не може да отмени усещането на Кремен, че той е истинският изоставен от Яворов. Дора разказва по съвсем различен начин как се е случила раздялата им – при всеки от двамата има фактоподобни детайли, които обаче радикално се разминават: „След трагедията на Яворов и Лора заявих на Кремен, че искам да се разделим. Той не се съгласяваше и ми каза, че всичко, каквото искам, той ще го направи. Казах му, че единственото нещо, което искам, е да се съгласи да се разведем и го моля да съдейства за това и да подаде заявление. Преди това аз ходих да търся Митрополията. Кремен не се съгласяваше на раздяла. Аз настоявах за развода. Когато Кремен казал на Яворов, че искам да се разведем, Яворов се разплакал. Те били в градината на д-р Тихов, в беседка на скамейка. И Кремен ми го разправи, когато дойде да иска сведения от мен. Каза ми: „Аз ще опиша двамата плачещи мъже“ (Конова 2019: 170). [13] Онова „какво съм ти направил?“, което Кремен отправя към Яворов, може да се мисли и като „какво не съм направил за тебе?“. Нищо от стореното не е достатъчно – в края на живота на Яворов те вече не са приятели (книгата на по-младия, освен всичко друго, по свой начин верифицира споделеното им време заедно). След като Яворов къса с него, Кремен следи нещастника само отдалече – „Като че ли не съществувах. От този ден нататък – чак до смъртта на Яворов – бях чужд на отчуждения“ (Кремен 2019б: 221). Бела Казанджиева предава впечатления на Атанас Крачолов, който забелязва нещо нетактично и несъобразително в поведението на избутания встрани Кремен – държан на разстояние, той може от някакво време нататък само да нахлува неканен: „Вратата се отвори без чукане и влезе Кремен запъхтян и ме пита: „Яворов тука ли е?“ Отговорих му, че е тука, да заповяда в стаята. Той наместо да влезе, бързо застана срещу отворената врата и нареди на очите си малкия фотоапарат срещу Яворов. Аз се зачудих и му казвам: „Защо оттука се мъчите, влезте в стаята да го фотографирате.“ На това той ми отговори: „Яворов много се дразни и ми казва: а бе, много ме щракаш!“ Кремен се обърна към мене и с доволна усмивка добави: „А тия фотографии един ден много ще струват!“ (Марковска 1989: 294). Намекът за интересчийската папаракщина на Кремен е с известно основание – „Романът…“ – преднамерено или не – има немалка възвръщаемост от внимание заради онова, което е хванал в кадър.
Лора Каравелова – Дора Конова: предоставянето (женска съпричастност)
Лора, също както Михаил Кремен (все по негови свидетелства), композира Дора в своя фантазия още преди да я видяла – „Лора ще изгради цяла трагедия: една млада, красива пианистка грабва с хубостта си, с младостта си и с музиката си недоволния и неверен Яворов…“ (Кремен 2019а: 603). За Кремен епистоларните любезности, които започват да си разменят двете, са „пружината за всичко, което Лора предприема по-нататък. Тя изоставя плановете за среща в Нови Сад и взема решение да се върне в София: „Все пак най-добре е да се върна в София и да видя в очите ти какво е станало през отсъствието ми“ (Кремен 2019а: 609). Михаил обявява Дора за „пружината-причина“, която обтяга нервите на Лора и съкращава връщането ѝ в родината. „Сега остава най-интересното, но и най-трудното: да се видим и да решим дали наистина сме тъй очарователни, както ни се струва отдалеч…“ пише Лора на Дора и добавя, че „Това е само една случайна шега и нека малката годеница не я взема сериозно…“ (Конова 2019: 15). За да е по-подготвена за срещата с девойчето Лора носи на графолог изпратената ѝ от Дора карта – иска да разгадае характера на решителното малко момиче, с което е започнала да си пише: „Графологът ѝ казал хубави неща. Това тя ми съобщи по-късно, след като се сближихме“ (Конова 2019: 15). Чак по-късно Дора е превърната в „ключ“, с който Лора се опитва да проникне в залостения и непробиваем за нея самата Яворов. В романа на Кремен първоначалната фиксация на Лора върху Дора е представена като толкова голяма, че тя дори подминава любимия при първото им виждане след завръщането ѝ у дома. Веднага, след като е пристигнала, Лора зърва Яворов пред Халите и бегло му кимва с глава (лицето му ѝ се струва чуждо и непознато, а и тя бърза да свърши по-спешната работа) – „Сякаш Яворов никога не ѝ е бил близък… И когато му кимва с глава и му се усмихва, тя усеща колко изкуствено върши всичко това и как престорена е и неговата усмивка. Какво е станало с тях – с нея, с него?… Каква е тази пропаст помежду им? Бездната, бездната… за която тя му бе писала! Тая първа среща след раздялата бе и разкрила още веднъж – както при краткия блясък на мълния – смътно усещаната дотогава жестока истина…“ (Кремен 2019а: 614). Целта на пристигането ѝ си остава издирването на годеницата, в чиято къща е и първата ѝ спирка (само майката на Дора е вкъщи, за да се черви пред знатната посетителка.) После Кремен „изпраща“ Лора във фотото на Грабнер, където тя най-сетне си отдъхва, когато вижда снимката на годеницата: „Някаква топла, радостна вълна облива Лора. Това е, значи, „хубавото“ момиче! Защо го е нарекъл Яворов така? Една жена с очила никога не може да бъде достатъчно хубава. Верният инстинкт на Лора и неколебливият ѝ безпогрешен женски усет откриват в това едро лице с възширок нос и загатнати скули ония злополучни и непоправими черти, с които някои хора се раждат и заради които природата ги поставя в съответна категория. Преценката е направена. Портретът вече не ѝ трябва. И като се сбогува весело, тя изхвръква щастлива на двора“ (Кремен 2019а: 616).[14] Дора е поставена в „съответна категория“, противоположна на красивото: в разказа на бившия ѝ мъж тя е белязана от „злополучни и непоправими черти“, които дават на Лора („една безкрайно пленителна жена“) утеха, че с този дефицит на хубост ощетеното от природата момиче няма как да се понрави на поетичния. След визуалната преценка идват и експериментите – „Лора е искала да провери как ще постъпи Яворов, когато е сам с мен“ (Конова 2019: 20), затова режисира сценка, в която се крие зад пердето и очаква Яворовата реакция към подмяната на жената в притъмнената стая – тя слага Дора на своето място, тя я опитва дали му приляга. Кремен пространно обяснява как двамата с Дора се чувстват смазани под духовното надмощие на тази доминантна дама – схлупени са под тежестта на превъзходство ѝ, което ги смалява. Те самите нищо не са в състояние да предприемат пред нея, изцяло са под властта на нейните инициативи и решения: „Седнали в крайчеца на столовете, ние я гледахме смутено, усещайки се незначителни и жалки, като изпитвахме тягостното чувство, изживявано пред хора, които поставяме много по-високо над себе си. Нито дружелюбното държане на Лора, нито присъствието на Яворов можеха да ни избавят от необоримата злокачествена свенливост“ (Кремен 2019а: 619). Годениците Грозеви страдат от злокачествена свенливост, измъчени от нелечимия тумор на незначителността си. Гласът на Дора се рони (освен от хубост, тя е лишена и от ораторско присъствие) – „Лора се обръщаше най-много към годеницата ми, като ѝ задаваше въпроси, на които тя отговаряше само с „да“ или „не“. Понякога Дора измънкваше с ронлив глас нещо, което никой не можеше да разбере и което тя трябваше отново да повтаря. Пламнала от стеснение, тя излишно наместваше очилата си с облечените в ръкавици пръсти и като замръзваше след това в някаква дълбокомислена поза, дълго стоеше така – неподвижна и мълчалива“ (Кремен 2019а: 619). По онова време Михаил не вижда нищо осъдително и комично в държаното на особеното момиче – мънкането и вцепенеността ѝ даже му се виждат неподправени и симпатични: „Не става дума за някакво позьорство от нейна страна или суетна склонност да оригиналничи, да се показва загадъчна“ (Кремен 2019а: 619). Те са си автентични смотаняци и тъй като това е твърде явно, Яворов се шегува с тях, постоянно готов да прихне от смях. Поетът се отнася с подчертано безразличие, дори с пренебрежение към Дора, но не е ли това само маскировка – „Тя е оскъдна на думи наистина, но не е ли с това по-интересна? Стеснителна – и затуй по-желана? Примитивна – и тъкмо затова по-примамлива? Лора ще провери! Ще узнае всичко! И така – от този момент нататък – тя започва с едно неотстъпно постоянство своите жестоки, себеизмьчващи, хамлетовски наблюдения“ (Кремен 2019а: 619; 621).[15] Предположението е, че интересът на твореца може да се възбуди от Дорината характеропатия, примитивност и болезнена свенливост.
Според Петър Величков Лора Каравелова съвсем преднамерено режисира тази „драма, разиграла се не на сцената, а в реалността“, в която „двете глупачета“, които изпълняват дадените им от нея роли, са Яворов и малката. Сиреч – Лора внушава на Дора любовта ѝ, вкарва ѝ тази идея в главата и първа обмисля възможността те да бъдат заедно: „Спектакълът, в който всичко, което е било непосредствено изживяно, се е отложило в репрезентация“, се дефинира като „конкретна инверсия на живота“ (Агамбен 2024: 19). През май 1912-та Лора пише на Яворов от Париж, че се отказва предварително от всякакви състезания с невръстните му симпатични създания: „Ако ти чувстваш, че което и да е малко момиче те интересува – остани си в София, но ми обясни приятелски. Всичко допущам и всичко ще разбера“ (Конова 2019: 14). През повечето време – редно е да каже – тя има спокоен и овладян характер, не се навира в разправиите, а се оттегля, за да се опита да запази неутралност – „Средството на Лора Каравелова да разрешава конфликтите е било винаги едно и също: да „бяга“… По тоя начин тя е давала възможност на изоставените да преценят и поправят „несправедливите“ си постъпки, а на себе си – да се съвземе и да си даде сметка за извършеното“ (Кремен 2019а: 459).
В третия ден на 1913-та, когато вече са първи приятелки, Дора получава изображение на Лора като малка вместо картичка. Яворов надписва портрета „На Дорини (Кремен)“ и ѝ го дава. „Но Лора го взе и прибави: „Само на Дора и само от Лора“ (Конова 2019: 61). В това отношение между жени Лора прави редица изследвания на Яворовите чувствени нагласи към малката преди предоставянето – ето поредната предопределена за таланта ти, давам ти я. Защото нали „Яворов, в момент на откровеност, съобщил на Лора, че очаква да срещне тая, която му е предопределена от съдбата. Лора му дава обет да му помогне“ (Конова 2019: 61). Точно от този януари 1913-та вече е ясна работата – Дора е определена за избраницата или поне по този начин самата тя разказва, че е станало. Първото любовно обяснение, което Дора споделя, че получила, не е от Яворов, а от Лора, която ѝ съобщава: „Дора, Яворов те обича… Лора стоеше спокойна, с ръце зад гърба си. Думите, които тя каза, не бяха изречени с гняв, а с примирение. Опитах се да се пошегувам и отвърнах: – Но той още нищо не ми е казал. А Лора, все тъй сериозна, отговори: – Да, зная, но той ще ти го каже“ (Конова 2019: 62). Дора често превърта твърдението, че Лора се е простила с живота, за да изпълни точно този даден обет към поета: „… да го освободи, когато му пречи: „…а колкото за тебе, в душата ми лежи непоклатим обетът, да се отстраня от пътя ти – винаги, щом ти преча. Това е съвсем ясно, защото е съвсем право. То ме успокоява – успокоява гордостта ми…“ (Конова 2019: 97). Бела Казанджиева разказва как Лора поднася на Дора цяла чиния с изкушаващи сладкиши и ѝ казва: „Купила съм ги специално за тебе.“ Тя мислеше, че проверява чувствата на Яворов към момичето, а момичето си постави за цел да го отнеме за себе си!“ (Марковска 1989: 292). Дора твърди, че не е драпала да си взима нищо сама – всичко ѝ е предоставено, но тя така и не се изкушава от тези чувствени лакомства (сладкото е приготвено, но тя не посяга да си вземе поднесеното на тепсия). Грешно виждат другите, които я набеждават, че тя е с поставена цел да отнеме любимия на приятелката си и да го присвои за себе си – подобно намерение напълно противоречи на спецификите в нейния характер. Дора е възхитена от великодушието в оброка на по-голямата си приятелка – ако се убеди в любовта на мъжа си към друга жена да съдейства в решението им да бъдат заедно. Ето защо и основният приоритет на по-младата е опитът ѝ да предпази Лора от страдание, да отговори с взаимност на щедростта ѝ, да отстоява етоса си на разбираща чуждото страдание с емпатия: „Аз винаги си мислех за Лора – да не ѝ причиня и най-малката болка, у мене съзнанието за дълг и справедливост беше много силно и аз се стараех да не издавам чувството си на симпатия, което имах към Яворов“ (Конова 2019: 104).[16] Дора е преди всичко вярна приятелка, за която най-важни са доблестта, доверието и достойното въздържание: „Знаех, че когато пред Лора се каже нещо за мен, сърцето ѝ се свива болезнено, затова [я] пазех, не желаех тя да страда“ (Конова 2019: 80). Когато се опитва обективно да наблюдава как се държат едни с други Яворови, Дора е на страната на жената в съпружеския тандем и отчита несправедливото отношение на мъжа ѝ към нея „– Какво ще кажеш за Яворов? – пита Михаил – „Грубиян“, отвръща Дора: „Искаше, види се, да бъде справедлива“ (Кремен 2019б: 79). Дора се представя за внимателна и почтена (като такава е потвърдена дори от Кремен): „Лора знаеше, чувстваше моето желание да не ѝ се преча в семейния живот и ценеше това мое качество“ (Конова 2019: 148). Умната и интуитивна Лора обаче прозира накъде отиват нещата и предрича предстоящото зараждане на любовта ѝ: „Един ден и ти ще обикнеш Яворов. Неговото голямо чувство не може да не намери отклик. И аз се боя от тази минута, когато и ти ще отговориш на чувствата му“ (Конова 2019: 92). Предвиденото започва да се проявява пред реално отгадалата го (не онази гадателка, която срещнала Яворов случайно на един мост и му изсипала разни предсказания) – Лора е, която разбира първа през последната вечер в Тихови, че светлата радост, сияние и биофосфорисценция около главата на Яворов издават постигната безмълвна взаимност в любовта им. Дора също семиотично започва да разчита скритите прояви на всеки знак в пантомимата, която се разиграва: „Голямо щастие бе озарило лицето му, то беше преобразено, стори ми се, че за първи път го виждах. Изведнъж цялото ми същество се устреми към Яворов. Светкавично ми мина мисълта: „Обичам Яворов“. Пътят на Яворов е и мой път. Утре ще му кажа „да“. Това „да“, което той очакваше толкова много – с жад. Спомних си думите му, които той ми говореше със сигурност: „Един ден Вий ще ми кажете „да“. Спомних си и думите на Лора: „Един ден и ти ще го обикнеш, неговото голямо чувство не може да не намери отклик“ (Конова 2019: 118–119). След любовното си осъзнаване Дора се обръща към Лора, също прозряла безмълвното им обричане, като я гледа с тревога и очакване за нейната реакция: „Лора се усмихна тъжно. Тя сложи дясната си ръка върху моята лява ръка, като искаше да каже, че знае какво трябва да направи. Ръката на Лора беше ледена. Тя се страхуваше най-много от този момент. […] Двете бяхме вече с определени решения. Аз мислех: „На живот и на смърт с Яворов“. Бях сигурна, че на другия ден Яворов ще уреди въпроса с Лора и Кремен и че ще дойде и ще ме отведе – в дворец или колиба ми беше съвсем безразлично. Убедена бях, че Лора е решила да замине и да освободи вече Яворов, да изпълни обета, който бе дала, че ще се махне от пътя на Яворов, когато му пречи. […] Лора ме целуна много продължително, като си впи силно устните в лявата ми страна. Усетих устните ѝ стегнати и горещи, за първи път ме целуваше така“ (Конова 2019: 119–120). Този етюд на духовно пробуждане първоначално не е основан на езика, а е само сбор от жестове и мимики на чувствена телепатия, мистика и сетивно предаване на послания (по късно всичко започва да се монументализира в разни наративи, снабдяващи с подходящите думи преживяното). В тази специфична картина две жени – Лора и Дора – взимат своите вече определени решения (пактът е запечатен с целувка, която се представя за примирена и приятелска, но в края на краищата също като Юда и Лора си посяга сама след станалото). Тъй като всичко е само воля-и-представа в зачатъчно състояние изречената от Дора крилата фраза „на живот и смърт“ с Яворов не може да бъде пренесена и понесена в реалността, която не е реципрочна на фантазията ѝ – за нея любов-и-смърт не биха могли да съществуват заедно. Въпреки „пакта“ с Лора Дора не е способна да приеме Яворов, който с нищо и никого не се е оправил, не е предприел смислени и решителни действия за реализирането на тяхната заедност, натиснал е спусъка, вместо да се изправи срещу евентуалните последици от засягащото толкова много замесени хора решение. Петър Величков прикачва една към друга двете жени и в края им: „Всъщност смъртта на Лора е и нейна. Оттук нататък тя е сянка на човек“ (Конова 2019: 189). По-късно, когато Дора иска да си изясни още повече характера на Лора, разпитвайки нейни близки приятелки и познати, си потвърждава, че също като нея самата „Лора като по-млада била идеалистка, правдива и морална“ (Конова 2019: 33).[17] Общата им беда е, че и двете се опитват да постъпят правилно, а резултатът е съвсем обратен на очакването – никой не е проумял добрите им намерения да действат според повелите на съвестта си. Затова и Лора казва на Дора: „Мила моя, нашите мъже не разбират от нравствена чистота“ (Конова 2019: 72). Величков завършва послеслова си към спомените на Дора Конова с думите на актрисата Елена Снежина, че няма нищо тайно, което да не стане явно (в духа на Лука 8:17–18), но тайната си е все така неразгадана, само още неясноти се прибавят.
Пейо Яворов – Дора Конова: предоставянето на любовта му
По време на една случайна кратка разходка на лунна светлина Яворов (който настоява, че тези съпровождания за него са нежелани) възхвалява красотата на Дора, но тя е неподатлива на ласкателства: „Аз не обичах комплиментите. Според мен те унизяват човека“ (Конова 2019: 16). Съзнанието на младото момиче обитава високите селения на възвишеното и заглажда грапавините и недомлъвките в ухажванията на поета, криещ се в убежището на клишето. Лора по-сполучливо уцелва какво да каже (двете обсъждат с променлива искреност една с друга как да подходят към проблемната ситуация), а Яворов е устойчиво оскъден на думи и не оставя след себе си писмени следи от общуването им (отношението му към Дора се извлича и тълкува главно от свидетелските му показания като обвиняем).
В папката със спомените си Дора е приложила и кратко любовно признание от Яворов, но въпросната записка безследно е изчезнала някъде (в изгода за оспорването на останалото в паметта ѝ) – „мистериозната бележка, за която всички говорят, но никой не е виждал: „Дора, изчакай ме, аз ще се разбера с Грозев и Лора, и ти ще бъдеш моя” (Белчева 2019б). Машината на влюбването (и въображението) е задействана – тя е превключена на режим „изчакай ме“, който може да трае вечно. Дора се хваща за обещанието и отстоява любовта му към себе си в колкото житейско време ѝ е дадено – „Да си спомняш нещо, в най-добрия случай значи да вярваш, че то е възможно; въпреки че техните сегашни или бъдещи последствия могат да потвърдят някои спомени, те могат да бъдат проверени само чрез сравнение с други спомени за миналото, но никога в сравнение със самото минало“ (Лоуентал 2002: 321).
В кратко обръщение към редактора на „Съвременна илюстрация“ Никола Георгиев през 1913-та Яворов съобщава: „Онова, което сега мога – него не искам, а онова, което искам – него не мога. И нищо няма да Ви дам, господин редакторе“ (Яворов 1913: 7). Заявлението се оказва релевантно не само относно писанията му. Онази жена, която вече има, нея не иска, а която му се нрави – нея не може да получи, затова и я желае (хем да е мечтание за него, хем да я държи на разстояние). Когато се отнася до поетическите вдъхновения Яворов настоява, че е подвластен на всичко твърде човешко, а в частните си отношения не може да се държи, както се очаква от него, защото е неподвластен на обикновеното за людете, тъй като е поет. Така или иначе неведнъж той обвързва творческия си порив с избора на подходящата любима и очаква през Дора да потече пресъхналия му поетически извор – „Яворов ми казваше, че ако аз се съглася да стана негова жена, той ще напише най-великите си, най-свършени творби“ (Конова 2019: 93). Яворов има серия от проблеми за отстраняване: неспособността за писане, нападките от критиците, собствената жена, приятеля – „Брат брата убива за любов“ (Конова 2019: 76), завоюването на непокътната, която се е запазила такава в средата, която го отвращава… В спомените си Дора споделя за средствата, чрез който Яворов се опитва да получи съгласието ѝ на плана си да бъдат заедно: „Началото на юни. Яворов винаги намираше претекст, макар и за една минута да дойде у дома, за да ме види. И тогава той дойде, някакво особено щастие озаряваше лицето му. Стоя много кратко време и тръгна вече да си отива, аз го изпращах, когато той се доближи до мене, леко ме прегърна и целуна. Усетих устните му върху моите – пухкави, трептящи, сухи и топли. Направих движение да се освободя. Той ме отпусна и веднага си отиде. […] Той ми казваше: – Аз искам от Вас само една-единствена дума да ми кажете, едно „да“. Само тази дума. – А Лора? – попитах. – Аз не желая Лора да страда. – Ще уредя въпроса с Лора, а също и с Кремен. По какъв начин смяташе да направи това, не го попитах, защото не можех да му кажа още това „да“ и точно това му обясних, че го ценя като човек, като поет, като писател, като приятел, но че в мен няма тия чувства, които аз смятам, че трябва да имам към него, за да му стана жена. Казах му, че когато почувствам това, ще му кажа „да“. Яворов ми отговори със сигурност: – Един ден Вие ще ми кажете“ (Конова 2019: 93).[18] След самооправданието на Дора, че не гледа на него по любовен начин, поетът го удря и на заплахи – „Каза ми, че ще се постарае да ме спечели, ако ще и да си счупи главата“ (Конова 2019: 94). Той е уверен, че ще бъде обикнат от нея така, както желае и се оказва прав – чувството ѝ към него е безвъзвратно, всеотдайно и с непреодолима трайност. Когато Яворов заявява пред следователя, че Лора не е имала основание да ревнува от неговите действия, той е фактически прав, защото между тях с Дора отсъства интимност, а има само размяна на отвлечена взаимност, която те така и не привеждат в реалността на истинско събиране – „Затова е задържал чувствата си в кулминацията им. Защото най-високият момент за него е не мигът на „блаженство и забрава”. Кулминацията е мигът на „притома”, когато: и двама се топим! – мигът на жадно привличане и сладостна изнемога“ (Белчева 2019б). Всичко е едно отвлечено усещане и толкова – връзката между поета и „малката годеница” е чисто платонична (подобно на съюза ѝ Кремен, но по съвсем различни причини). Любовта е действителна, но не е действена нито в конкретния момент на осъзнаването ѝ, нито след освобождаването от препятствията.[19] Яворов пожелава да изтегли сюжета на копнежа си към необладаната в отвъдните селения на заедността им (преди ореолът ѝ да се развенчае и угасне) – върхът на любовното му обяснение е молбата му да умре заедно с нея: „8 септември – датата на смъртта на майката на Яворов, починала в 1907 година. На 8 септември 1914 г. Яворов дойде с мисълта да умреме заедно“. […] След разговора ни аз стоях спокойна, тиха. Аз се бях примирила с мисълта да умра. Не съжалявах, защото от минутата, когато Лора ми каза, че Яворов ме обича, когато виждах всичките постъпки на Лора – добри и лоши, мъката и безпокойството на Яворов, смъртта на Лора, опита на Яворов да се самоубие, неговите страдания от загубата на зрението му, всичко това ме беше измъчило до смърт. Това мое примирение подейства на Яворов и той разбра, че да обичаш, не значи да убиеш. До тази минута Яворов е смятал, че тези, които се обичат, трябва да умрат заедно. Когато доктор Ангелов го е питал за Лора и за трагедията, Яворов е казал: – Лора ми беше съвсем безразлична. Аз бях равнодушен към нея. Не можех да я убия. Но ще убия тази, която обичам“ (Конова 2019: 164–165).[20] Подобно твърдение отменя стойността на онова, което Лора обещава да купи на всяка цена, дори ако не трябва повече да живее – любовта към самата нея.[21] Дора е измъчена „до смърт“ от всички страдания покрай поета, потънала е в мъртвешко примирение, отдадена на резигнантните си настроения. Тя не абсолютизира героическото, което е свързано с летален изход, още по-малко вижда смисъл обичащият да убива и умира – смъртта не носи величие, за нея дългият и почтен живот не е безсмислен и неприличен. Взаимното им чувство може да няма външни прояви, но е активно в сферата на психологическата загадка на телепатията – „След около десетина дена аз усетих извънредно силно желанието на Яворов да ме види. […] Яворов мисли да умре, трябва да го спася. Ледът, който ме беше сковал, се стопи и аз трябваше да отида при Яворов“ (Конова 2019: 166–167).[22] Предчувствието ѝ не е напразно – Яворов се самоубива същия този ден – никой никого не спасява, Дора си вменява вина за това, а вижда и неправилност в действията на Яворов.
Дора обаче е снабдена и с вина, която ѝ е съвсем външно предоставена.
Михаил Кремен – Пейо Яворов – Дора Конова: предоставяне на вината
Проблемите с изясняването на „правдата“ продължават да се усложняват, когато едни и същи свидетели се ангажират с отстояването на противоречиви позиции и заявяват различни визии относно станалото. В „Романът на Яворов“ (1959–1965) Кремен сериозно се колебае с колко знание-и-влияние да снабди себе си в опитите за решение на сложната ситуация в отношенията между Яворови и жена си. Първо изкарва, че е в пълно неведение – изобщо не е разбрал за Лорината ревност, нищо не е чул, видял и усетил, а осъзнаването и проглеждането му е постепенно, смущаващо и болезнено: „Яворов с нищо не показваше, че цени нещо у годеницата ми и че с това може да предизвика ревност у Лора. […] …не бях в състояние да отгатна по далечния блясък на светкавиците приближаването на буря“ (Кремен 2019а: 619–620). Свидетелските показания на Грозеви са синхронизирани с точно тази версия – наивни са, невинни са, изобщо не са замесени. Само че Михаил ги снабдява и с предзнание, че е необходимо да пазят тайни, да се крият и да премълчават: „Едно е само успяла Дора да скрие: ,,Не съм подозирала тя да ме ревнува от мъжа си.“ Тук жена ми е била по-внимателна: не е съобщила на следователя, че не искаше да отидем у Тихови тъкмо защото Лора е ревнувала Яворов от нея!“ (Кремен 2019б: 166).[23] Ясно е, че има фрапантна разлика между непосредствената искреност и предвидливата внимателност към усилието нещо, което трябва да се потули, да не излезе наяве.
В друга линия на персонажно разгръщане Кремен предпочита литературната му героиня Дора да активира преднамерено похищение като умела сирена, катурваща в трагедията на невъзможното завръщане към истински вярната и правилна любима български Одисей (тук взима назаем митологичен сюжет). Та Грозеви са лъгали в съда (според Никола Гайдаров), какво остава за свободната зона на въображение, което предполага едно художествено произведение, целящо да подмени реалността, така че да стане по-колоритна, интригуваща и пищна.[24] Защото нали животът е по-интересен, по-богат и по-разтърсващ от което и да било литературно произведение – а там много неща, вместо да са ясни, са „негде по средата/ на истината и лъжата…“ („Песен на песента ми“, Яворов). Според Петър Величков „Очевидно е, че Д. Конова се опитва да спази предупреждението на съпруга си М. Кремен да внимава какво казва при разпита, за да не се навреди на Яворов“ (Конова 2019: 98). Така или иначе, целта е показанията да се формулират по начин, който да не навреди на обвиняемия – тези приятели натъкмяват казаното към лоялността си – сиреч Яворов не е убил жена си.[25] Само че всичко им е малко мъгляво тогава, признава Кремен, за няколко дни повечето подробности са изтрити и забравени: „Макар да бяхме разпитвани много по-рано – на пети декември, – ние също бяхме забравили голяма част от обстоятелствата, които предизвикаха съдбоносния край. Мислеше ли някой за последствията?“ (Марковска 1989: 341). Парадоксално „Прекомерната резервираност на Кремен и жена му като свидетели по следственото дело се компенсира половин век след това с твърде подробни разкази и съмнителни по своята достоверност спомени. В своя закъснял спомен за последната вечер Кремен е вече „откровен“ и прекалено подробен! Обяснява ни и най-дребните нюанси на случилото се у д-р Тихови с точността на стенограф, който е записвал всяка дума, уловил е всеки поглед и жест, запаметил е всички шеги и изрази в разговорите и забавите през цялата вечер. Естествено споменът на Кремен (за разлика от спомените на Дора Конова, депозирани в музея „П. К. Яворов“) дори и с украшенията в него не е без значение за откриване повода и причините за настъпилата психическа депресия у Лора, която я доведе до самоубийство“ (Гайдаров 1979: 182). Дори „съмнителни по своята достоверност“ на мемоарните страници на Кремен се отдава нужното значение, докато спомените на Дора са набедени в етическо поражение, тъй като нейната визия за нещата изправя читателя пред поредната травма на непостижимото знание – миналото никога не е докрай видяно, нито пък е възпроизведено изцяло, там се таят разни перспективи, за които не сме имали престава и правят уж познатия ни свят по-сложен, по-обилен и по-разнообразен, отколкото го знаем. Изобщо в цялата работа е препълнено с несъответствия по линията рекъл-казал – Дора Конова напомня, че „Изложението на П. К. Яворов от 28.VII.1914 г., отправено до председателя на Апелативния съд, за което толкова много се пише и говори, в действителност не е написано от Яворов, а от Владимир Василев, на когото Яворов обяснил само някои фактически обстоятелства. (Конова 2019: 149).[26] В изложението Яворов заявява, че обича само и единствено жена си и всяко залегнало подозрение спрямо негово изневеряване няма никакво реално основание. Ако в Лора се е проявила велика, но напълно неоснователна ревност, то е защото същата е разпалена до неимоверност отвън. Свенливият свидетел премълчава разни неща: „Тук не мога да казвам всичко, за да не стана причина с обясненията си и виновник за две или три чужди нещастия, но Ви моля да прочетете внимателно собствените признания на г-жа Дора Грозева за държането ѝ спрямо мене, за желанието ѝ да дразни Лора, за секретните картички и букети, за късните съпровождания и пр. […] Обърнете внимание и на това защо Лора в мълчаливата си женска гордост не е давала на г-жа Д. Грозева нито повод да помисли, че ме ревнува от нея“ (Кремен 2019б: 259).
В своите показания Дора прибавя от себе си: „Лора имаше буен темперамент, тя лесно се възбуждаше и разгневяваше, и в такова състояние беше способна на крайности (Конова 2019: 132), което изречение в спомените ѝ се оглежда в категоричното отменяне на твърдението: „И това го казах да помогна на Яворов. Всъщност Лора беше много въздържана в мое присъствие. Не казах, че Лора ме е ревнувала, защото се страхувах да не кажа нещо, което да навреди на Яворов“ (Конова 2019: 132).[27] Жалко за пазенето, Яворов изгражда мотивите за самоубийството на Лора около ревността ѝ: отвън и силом провокационно разпалена. Не е ясна мотивацията на поета да защитава други участници в станалото, чудно е и оправданието му, че не може да каже разни работи, за да не стане причина за две или три чужди нещастия. В изложението му обаче има ясен фокус – ревността у Лора е следствие на машинациите на Дора, която го отблъсква с поведението си и му досажда – неприятно му е да я изпраща, но никой не прекъсва нежеланата формалност. След такива думи действително е трудно да се повярва, че Яворов е силно влюбен в Дора, за какъвто тя го представя. Защитаващият се насочва вниманието към нейните показания – забележете желанието ѝ да дразни с предизвикателства си и я набеждава – тя е виновницата (онази, за която после признава, че сам е създал). Дора, разбира се, недоумява: „Аз не мога да допусна, че има хора, които да вярват, че едно младо, неопитно момиче ще застане между двама, които се обичат, и че ще започне да „дразни“ единия или другия. Лора беше една опитна и умна светска жена с много голям житейски опит. Много лесно можеше незабелязано да отстрани това малко момиче от пътя си. Тя се е мъчила, но по-голяма упоритост е трябвала“ (Конова 2019: 148). Е, Лора отнася мъката със смъртта си и отказва да изяснява, а решителният ѝ жест действително прекратява възможното развитие на отношенията между Дора и мъжа ѝ.
Дора Габе – Дора Конова (третата е излишна)
Една друга Дора отново в края на дълголетния си живот (отстоянието на спомените, които тя споделя със секретарката си Мария Михаил, от времето на породилите ги събития, е повече от седемдесет години), настоява, че като хронологически най-ранна тя и е най-значимата жена в живота на Яворов. Поетът-ментор първо на нея предлага брак, но поради младостта ѝ и недостигът ѝ на любов към него по онова време венчавката така и не става – „Аз навярно не съм била още влюбена, колкото него“ (Михаил 1994: 118). Дора сама избира да пътува в чужбина и да се образова пред евентуалните ползи от любовната им история. Затова си правят и на пук – тя приема предложението от Боян Пенев, а поетът фиксира друго младо момиче – „Ние се бяхме скарали, защо мислиш, защото той нали ми направи предложение и аз отказах. Нали отидох да уча в Женева? Затова той започнал любов с Мина. […] – А–а, Мина дойде след мене! Той не я обичаше като жена. Това не беше любов“ (Михаил 1994: 119; 113). В някакъв изблик на „колегиалност“ Дора Габе даже жали Мина за бързото изветряване на поетовото внимание към заместителката, дошла на нейно място – „Как можа Яворов тъй скоро да я забрави!“ (Михаил 1994: 25).[28] Според племенницата на Дора Конова, Мария Цанкова, която набира текста на спомените ѝ, Яворов е намерил в лицето на леля ѝ „своята втора, по-женствена и съвършена Мина“ (Конова 2019: 185). Само че втората Дора (Конова) наподобява с късните си спомени (в някои отношения) първата Дора (Габе). Колкото и различни да са двете, всяка по своя начин утвърждава трайността на любовта си към Яворов и заявява, че той е единственият достоен за любовта ѝ. В края на живота си Дора Габе вижда всички други мъже нищожни спрямо големия творец и жали за пропуснатото им щастие. Трагедията на живота си вижда в разминаването им – и тя като Мина (единствено литературно необходима) не е получила нито една ласка през краткото им общуване – само заплахата, че той ще обладае някаква част от таланта ѝ, за да служи писането ѝ на неговите намерения.[29] Както при Дора Конова, запазената дистанция парадоксално ги сближава в главата ѝ – за нея в любовта (интимните отношения са друго) той е единственият, който си заслужава да остане в паметта ѝ – „Цял живот съм обичала само един човек – Яворов“ (Михаил 1994: 28). Обаче писмата, които би следвало да верифицират любовната им сага, са изгорени от Владимир Василев при това с много ясна аргументация – „С името на Яворов – каза той – трябва да останат свързани само две жени – Мина и Лора, третата е излишна“ (Михаил 1994: 118). Третата е излишна. Начертаният „триъгълник“ със страни Мина – Яворов – Лора е тригонометрична сюжетопораждаща фигура, която не бива да се сдобива с други „изкривени“ линии. Дора Габе изобщо не споменава Дора Конова, а поставя себе си на „нейното място“ като обичана по време на Яворовия брак – „Казвали сте ми, че макар и женен за Лора, Яворов е продължавал да Ви обича. – Точно така. Признал си е даже, не на мене – на хазяйката, където живееше. Една рускиня“ (Михаил 1994: 119). Дора Габе не може да размести построението, но грижата за мъртвото тяло на Яворов все пак остава за нея. Не друг, а Дора Габе и майка ѝ извършват погребалните ритуали с умрелия Яворов – измиват го, преобличат го, приготвят за погребението му. И на нея се пада поредната парадигма от употребата на неприсвоимото – любовта е жива дълго след като онзи, който я причинил, си е отишъл.
Дора Конова – ухрония (предоставяне на себе си)
В спомените си Дора Конова концертира важното в живота си в две поредни години – 1912-та и 1913-та.[30] Привързаността към някакво отишло си вече време, преповтарянето и интерпретирането на познатите детайли от него, е признак на ухрония[31] – притегляне на паметта към онази възраст, в която се е оформил основополагащият мит за личността (Понталис 2010: 111). Ролан Барт говори за необходимостта от създаване на център (най-често в детството, но не непременно), около който се навързва и разраства личната митология на човека. Всеки се опитва да създаде вариант на своята лична история, с чието разказване да осмисли живота си – „… психиката не бездейства – тя продължава процеса си по създаване на митове“ (Холис 2014: 244). Грижата по митотворчеството не отлага живота – Дора Конова завършва две специалности, създава изкуство, преподава. Другите решават, че съществуването ѝ е безсмислено и че не ѝ се отдава (кой в действителност може да каже лишено ли е от цел и смисъл нечие чуждо пребиване на земята). Външните прояви на успех – прочуване, забогатяване и шеметни любови – така е, тя отказва. За нея най-същностно е да се отстоява и да живее според логиката на собствения си характер (разбрала е, че изменчивите човеци не си струват труда да им се доказва, ясна ѝ е и краткостта на тяхното „осанна“, и ожесточението, с което им е нужно нечие разпване). Тя изживява толкова страшна нечовешка мъка покрай любовта си с Яворов, че ѝ е безразлично какво мислят хората – за разлика от другите основни участници в тази история за престъпление, смърт и любов.
През 1932 г. на изложба на дипломантите в Художествената академия Дора се среща със сестрата на поета – Екатерина, която я увещава да напише спомените си за Лора и Яворов. Сестрата на поета я уверява, че брат ѝ обичал Мина само половинчато, а нея както трябва – с цялото си сърце и изцяло. Лора пък е омразна за всички от клана им като действителната причинителката на смъртта му.[32] Дора Конова първоначално не се заема с документалното проучване (извънредно прилежно му се посвещава по-късно), а започва да подхранва виденията на младостта си, да събужда сетивата за отдавна преживяното, да изобретява света преди страданието, да зацикля на чувствената взаимност, която е преживяла. Тя снабдява паметта си с уверението, че е била обичана, но е предпочела моралистките си убеждения пред възможната връзка със самоубиец: „Намирах вина у Яворов за това, че той не спря ръката на Лора, и за това, че после се опита да се самоубие. В отчаянието си аз си мислех: „Яворов сам, сам се уби. Когато той трябваше да се държи с две ръце за живота, той сам се унищожи“ (Конова 2019: 144). Дора не може да приеме, че поетът отхвърля живота и охладнява към извършителя на суицида – тялото ѝ се вледенява, косата ѝ побелява, сбогува се с всички илюзии на младостта си, отказва се от общението с безхаберния към живеенето. Дора и Яворов не могат да се съчетаят – най-малко в смъртта, а това е единствената заедност, която той и без това ѝ предлага: „Трагедията на Яворов ме съсипваше, отчаянието ми беше безгранично. Разболях се от мъка. Аз лежах безпомощна, отслабнала. […] От върха на щастието да паднеш в бездна!“ (Конова 2019: 171; 144). Дора радикализира неговия отказ да поеме отговорност за последиците на действията си, а ѝ е немислимо да се завлече с него към бездната.
Очаквано е, че мемоарите на Дора не обобщават само факти и възможности за реинтрепретация на вече познатото – в записките ѝ има наситен репертоар от емоции, преживявания и психични състояния, през които е преминало съзнанието ѝ (онова, което личността преживява само в главата си е, по своя психодинамичен начин, вярно – независимо дали е изказано или премълчано). За Дора Габе Яворов е силен, защото на два пъти се самоубива, за Дора Конова самоволното отнемане на живота е напълно недопустимо. Конова не може да влезе във взаимодействие с човек, който е посегнал на себе си: „Ганка ме попита, защо не съм се омъжила за Яворов след първия опит за самоубийство. Отговорих ѝ, че Лора постави трупа си между мен и Яворов. Да убиеш друг или да убиеш себе си, това е еднакво лошо според мен. Животът е ценен. Не одобрих тогава тази постъпка на Яворов“ (Конова 2019: 155). Тя не се залъгва с дегизиране на вината му и вината си – не може някой, който е косвена причина за нечия смърт, да дръзва да търси щастие с друг, все едно нищо не е станало. И не е ли редно да се разкайва Яворов, вместо да търси нов дует за изпълнение на поредната си любовна морбидна пиеса. Дора отказва да се снима с поета, не може да застане редом до него: „Не бях се примирила още с опита за самоубийство на Яворов. Мъката ми беше неописуема“ (Конова 2019: 139). Тя би направила всичко за любимия, ако нещастието неволно го е застигнало – „Ако Яворов беше пострадал най-лошо, да беше му се случило най-голямото нещастие, аз щях да отида при него неминуемо, но ако това нещастие го бе сполетяло отвън, а не сам той да го направи, аз щях да бъда до него, неизменно да му помагам в трудните минути. Но не можах да преодолея ужаса, който ме обхвана от неговия опит да се самоубие“ (Конова 2019: 156).[33]
Дора не е безгласна и още в епицентъра на заплахата се опитва да избяга от капаните, които ѝ залагат и двамата Яворови – „Тогава разбрах, че сама трябва да се справя със създаденото положение, че отникъде няма да получа помощ и реших, че трябва да се отдалеча от Лора и Яворов, доколкото това беше възможно“ (Конова 2019: 90). Тя проявява сила за съпротива – не се поддава на техните влияния и оставя на Лора реалния мъж, който Яворов представлява, като му казва „да“ само в главата си, без да има скверна мисъл в съзнанието ѝ. Дора докрай запазва девствеността си – онова, чрез което би следвало да докаже, че никого и никога не е изкушавала. Непокътната не може да е съблазнителката, за която я набеждават. Тя е чиста, непроникната и възвишена – точно както трябва (на тази нейна особеност и неповторимост се е дивял Кремен през младостта ѝ). Тя „Не се омъжва повече, макар да е още млада, хубава и има брачни кандидати. Безропотно, безмълвно се оставя да бъде за дълго тема и обект на публични нападки, интриги, подозрения и клюки“ (Александрова 2019).
Тялото на Дора се явява артефакт, чрез чиято истинност тя потвърждава написаното в дневника си. Годините до старостта ѝ са време на отстояване на соматичен автентизъм и психологически лимеранс. Грижата ѝ е да омиротвори вътрешния си свят, а силата ѝ се проявява в съпротивата да не презентира себе си така, както публиката очаква, да показва същността си, нищо че е набеждавана за чудата, психопатологична и алогична. В модерното мислене сцените с разсъбличане не са неприлични – неприлична е сантименталността на обичащия, който е верен на някого без да му отдава тялото си – „(Историческо преобръщане: неприличното вече не е сексуалното, а сантименталното – цензурирано в името на това, което в дъното си е само друг морал.)“ (Барт 2005: 199). Дора Конова се осмелява да произнесе публично своя дискурс и отказва да обслужва потребностите на общественото мнение като се откаже от своето „непристойно“ целомъдрено поведение.
В една от историите, които пресъздава Дора в спомените си, поведенчески жест на поета метонимизира отношението му към нея и Лора – всяка, сведена до цвете: „Яворов избра едно бяло, ароматично цвете, тубероза, и го сложи пред мен. На Лора избра букетче теменуги, които бяха вече с увехнали листенца. Лицето на Лора се сви. За първи път видях ясно това свиване на лицето ѝ, което впоследствие доста често забелязвах. Помислих, че Яворов нарочно направи това, за да накара тази хубава жена да ревнува, като вярвах, както и всички вярваха, че Яворов е този, който ухажва Лора. Нито за миг не можех да допусна, че е обратното, знаех, че всички мъже ухажвали Лора. Понеже разбрах, че това понижи настроението на Лора, аз незабелязано размених цветята. Яворов обаче веднага видя това и с едно бързо и властно движение на ръката си ги постави пак на местата им“ (Конова 2019: 18). Яворов ги поставя на местата им – невинната уханна бяла тубероза е за Дора, повехналите теменужки са за Лора (теменугите на Дора Габе тук не са намесени в историята).
Заявената неопетненост на Дора дразни много хора, но тя я утвърждава, колкото и яростно да е нападана: „Докоснете ли нарцисона ми – и ето че изчезвам, потъвам. Той единствен ме пази. Забранено е да се дефлорира. Забранено е, най-вече, да ми се изтръгва“ (Понталис 2010: 48). Късната и младата девственост обаче носят различна оценъчност – в светския живот непорочността в младост е привилегия и ценност, на старост същото индикира подозрение в психическа повреда (пак по Кремен). Както казва Сюзан Зонтаг, „Отдадеността на миналото е една от най-бедствените форми на нещастна любов“ (Лоуентал 2002: 75). Личността реинтерпретира миналото, което предпазва сюжетите от изхабяване – често с акцент върху младостта за сметка на злепоставящата грохнала старост. Така че Дора трудно печели симпатии – първо я мразят, после ѝ се подиграват.
Но тя пише своите спомени, за да покаже, че е постъпила правилно, отстоявайки онова, в което вярва.
[1] Лора обаче я знае от по-рано заради прочут навремето конкурс за красота – „Пожелах да видя портрета на приятелката на Яворов, не защото се интересувах от Лора, а за да окажа внимание към госта – просто учтивост. (Бях ученичка, когато се говореше за три избрани красавици. Първата премия беше получила моята учителка по немски език М. М. Ученичките тичаха подир нея, ходеха при шивачките ѝ, събираха парцалчета. Чудех им се.)“ (Конова 2019: 14). Дора недоумява защо за съученичките ѝ нечия кърпичка би могла да бъде важен сувенир от известния, който я докосвал. По-късно нейната собствена кърпичка се оказва съдбовно закътана от хубавата жена на поета. Кърпата метонимизира докосването на Яворов до тялото на малката: „По-късно разбрах, че Лора беше взела моя носна кърпичка. Кърпичката се намери в леглото на Яворов през нощта на трагедията. Предполагам, че Лора му е дала моята кърпа, но защо Лора правеше всичко това? Защото му е дала „обет“ – клетва – да му помага в неговото чувство към мене и в моето към него. Лора знаеше, виждаше, чувстваше, че Яворов е силно увлечен. И отначало, когато тя смяташе, че може по някакъв начин да го отклони, тя беше малко по-спокойна. Впоследствие тя стана много неспокойна, понеже разбра, че не може да постигне целта си със средствата, с които си служеше. У Лора желанията се променяха много често. Тя ту искаше да помогне на Яворов, ту обратното“ (Конова 2019: 96). Иначе Дора влиза в творчеството на Яворов през стихотворението му „Маска“ (и това посвоему нещо значи).
[2] Има нещо, което обединява нагласите на жените, които съзерцават Яворов – той е с такава визия, че на никоя от тях не им допада вида му; всяка обаче благоговее пред величието и божествеността на таланта му. Единственото обаятелно в него на Дора ѝ се струва топлият му кадифен глас, с който ѝ се предлага малко след като ги запознават – „През цялото време най-внимателно го наблюдавах. Исках да разбера кое е грозното и кое е страшното у него. Нищо подобно не забелязах. Той беше приятен събеседник. Гласът му – задушевен, с кадифен тембър. Разговорът между нас вървеше естествено и леко. Струваше ми се, че съм го познавала отдавна, макар че за първи път го виждах“ (Конова 2019: 11).
[3] В архива на Кремен са запазени страници, които така и не са включени в „Романът…“, но прибавят много любопитни детайли за отношенията между двамата: „Както винаги, и тази вечер се приготвихме за лягане. Дора навлече дългата вълнена фуста, с която спеше зимно време, и тъкмо да стъпи на кревата, нещо ме освободи, в душата ми се излюпи някакъв донжуан, и не знам как стана – грабнах в прегръдките си увитата като мамул моя законна съпруга и се опитах да я победя. Тя обаче се откопчи и избяга до прозореца. Настигнах я и я плеснах по бузата. По чудо, очилата ѝ не паднаха. И тогава стана нещо неочаквано: жена ми се хвърли да ме целува. АААА, значи ето каква била работата: бой, само бой! Но понеже съм мек по природа, оставих се да ме целува. Ала донжуанското у мен все пак надделя: – Махни се! – Прав е Ничше: отиваш ли при жена, не забравяй камшика! Но съпругата ми не се обиди. Стана обаче сериозна: когато си легна, уви старателно босите си нозе в дългата фуста и се възви към стената. Не сне очилата си, разбира се: тя спеше винаги с тях. След малко се чу дълбокото ѝ дишане. Дълго време не можах да мигна. В моя разпален мозък изгаряха, както нощните пеперуди в пламъка на свещта, бляновете ми за семейно щастие – за съпруга, която ме обича и която ще ми роди синове и дъщери… А какво получих аз? Почувствах се изоставен, сиротен, изхвърлен накрай света… Не е ли време вече да пренеса в друга къща библиотеката, канапето и хармониума и да започна отново ергенския си живот?… Не, не сега! Може би Дора ще се опомни. [Отстрани има бележка с почерка на Богдана Кремен, третата му съпруга: „Не може да се пишат такива неща. Като че ли ме плисваш с помия по лицето. Вулгарна откровеност!]“ (Белчева 2019а). Този наратив не е наложил маската на дискретността (в основния текст наистина не са разказани подобни неща, не е плисната към читателите точно тази „нечистота“). Сценката от спалнята съдържа разиграване на различни елементи от сексуалния драматизъм на чувствения живот – заплаха, ярост, сила, власт, насилие, „донжуанство“, мазохизъм, перверзност, примирие, затваряне, завръщане към първоначално присъщото мирно състояние (тази психологическа еротическа динамика несъмнено заслужава по-дълъг коментар). Симпатичен е и детайлът как според мъжа ѝ Дора и нощем е въоръжена с протезата на увреденото си зрение, а удвоената ѝ възможност за виждане в тъмното напомня търсенето на яснота от „Младост“ на Далчев – „и за да виждам ясно сънищата,/ аз лягах си със очила“.
[4] Евелина Белчева публикува извадките от архива на Кремен, които са част от отпаднали страници за „Романът на Яворов“. В тези записки има етюд (реализиран точно преди сватбата им), в който Милчо (както го наричат у дома) представя Дора на майка си и я хвали: „Не мога да търпя жени, които много приказват. Макар да следва естествените науки, тя рисува, облича се оригинално, иска да учи пиано – с една дума човек на изкуството. Не само Асен Златаров, и Яворов и Лора я харесват, какво искаш повече?“ (Белчева 2019а). Тук Кремен добавя към характера ѝ интелигентски съставки, но нищо не я оценностява повече от факта, че е одобрена от поета и изящната му съратница. Кремен се възхищава колко щедро и всестранно развита е годеницата му – отдават ѝ се и естествените науки, и изкуствата. Да, тя не е „естествена, нормална, непринудена“, а такава, на каквато той действително се надява – причудлива, специална и съвсем оригинална. Но още по онова време Михаил се признава за изцяло подчинен на желанията и очакванията към него от Лора и Яворов – сватбата му не може да се отложи (въпреки плача на избраницата), защото е обещана на Яворови: „Ами Лора и Яворов? Те чакат да им пишем за сватбата в Червена вода и ще се чудят, че сме я отложили. Дора не ме слушаше“ (Белчева 2019а). Никой не може да обича за двама (за да просъществува любовният съюз като реалност е необходимо и двете страни да са ангажирани емоционално) – „На другия ден церемонията се извърши криво-ляво. Ще премълча онова, което стана по-нататък: каквото началото, такъв и краят. […] Господарят на рая не ме чу, когато се въртях в леглото, отблъснат от „законната“ си съпруга. Той не чу и молитвите на попа. Сватбарската комедия се превърна в кошмар, в дяволска игра с чувствата ми“ (Белчева 2019а). Два човешки живота са заложени на карта, за да не си помислят нещо нередно за тях Яворови.
[5] През септември 1912 г. вестникарските съобщения, които оповестяват предстоящата война с Турция, прогърмяват, че мобилизираните отивали на фронта „като на сватба“. „Само годеницата ми не беше тъжна. Дали не ме обича, или е настроена патриотично? Защо се радва? Тя не видя сълзите ми, когато влязох в натъпкания вагон и се мъчех да я зърна между главите и рамената на войниците. Кимах ѝ, усмихвах ѝ се печално. ,,Ще умра млад – си мислех – и никога няма да изпитам сладостите на семейния живот…“ (Кремен 2019б: 17). Сладостите на семейния живот с тази равнодушна към заминаването му жена наистина не са изпитани, но не поради дефицит на живот, а заради съзнателен отказ от нейна страна. Той си мисли, че я желае точно толкова странна, а когато получава екземплификация на бляна си плаче и страда. Тя се държи спортсменски към него в редица отношения, но неизменно е хладна и безстрастна в по-дълбоките пластове на възможността за привързаност и единение в границите на двойката – „Кремен ме попита какво чувствам към него. Отговорих с равнодушие. А той каза: – Искам да ме мразиш. Предпочитам омразата пред равнодушието. – Но аз не те мразя, не си ми направил нищо лошо; когато ми направиш, тогава ще те намразя. Кремен ми каза: – До любовта стои омразата. Отговорих му: – Омраза има, когато няма достатъчно любов. Любовта e любов“ (Конова 2019: 170). В чернови за главата „Съпружеска година” (останала в архива му) Михаил е оставил и други непубликувани бележки: „На 13 август 1913 г. в с. Червена вода. „Дора се венча, без да се омъжи”. (…) Не можах да преглътна това, че Дора се омъжи, без да ме обича” (Белчева 2019б). Любовта няма общо със „съпружеските обязаности”. Дора е обичала друг, да не се отдава на необичания е част от почтеността ѝ.
[6] Кремен е извънредно несигурен и болезнено мнителен и във всяка Яворова забележка намира намек за свои недостатъци. Но понякога и Яворов е откровено циничен – злостното му говорене пред по-младия в края на краищата артикулира подозрението, че Михаил е пълен аджамия, що се отнася до годеницата: „И когато тая вечер той започна да осмива моята стеснителност, изтръпнах от страх да не каже нещо парливо. Най-напред той ми напомни съвета, който ми бе дал някога – че няма да стана добър писател, докато не опозная жената, и че това време, слава богу, наближавало: ето – годеницата щяла да донесе освобождението.“ Поетът пришпорва „хлапака“ да не се мае, а да отваря бутилката на жена си, за да пие от ароматния ѝ ликьор и да възмъжава. „Бях потънал в земята от срам, зачервен до уши. Дора гледаше пред себе си безсмислено – не се познаваше разбрала ли е, или не Яворовата шега. – Не засрамвай годениците! – му се скара Лора с благ укор. – На всичко ще му дойде времето…“ (Кремен 2019а: 620). Е, на точно това познаване (в библейския смисъл на понятието) така и не му идва времето.
[7] Проявите на ревност и любовна подозрителност стават модни за подражание в началото на ХХ век. Връзка без скандали и заплахи започва да се възприема за вяла, скучна и лишена от страстна динамика. Дора наблюдава как „След трагедията, понеже хората смятаха, че между Яворов и Лора е имало голяма любов, някои от жените, които са по-истерични, започнаха да правят сцени на мъжете си, като това се смяташе, че е признак на любов. Ревността се величаеше, стана мода. И това продължи доста дълго време“ (Конова 2019: 173).
[8] Когато питат Дора Габе дали смята Яворов за мъжествен, тя отвръща „Такова нещо не чувствах у него. Чувствах само божественото“ (Михаил 1994: 112–113). Вече стана дума за тази тенденция, но отношението на Кремен прекрачва отвъд метафората в твърдението.
[9] „Идолопоклонното“ желание да е подслонен под сянката на твореца кореспондира с думи на псалмопевеца: „Този, който живее под покрива на Всевишния и пребъдва под сянката на Всемогъщия, той казва на Господа: „Ти си мое прибежище и моя крепост, Бог мой, на Когото се уповавам“ (Пс. 91: 1–2).
[10] С тази си склонност изглежда Яворови предизвикват сходни реакции откъм другите – с подозрението в лъжливата си насмешливост и влечението си към преструвката – защото „Според нейни приятелки Лора обичала да се подиграва. Тя завиждала на младите за тяхната невинност“ (Конова 2019: 34), тъй като самата тя не я притежава. Дора се сеща как Михаил я предупреждава: „Спомняш ли си какво ми говореше, когато бяхме сгодени: „Не ходи с тая жена, не ходи. Не ми е приятно. Тя ще туберкулира от разврат“ (Конова 2019: 174). Грозното изказване не е споменато, за да се дискредитира Лора, а за да се покаже голямата разлика в оценностяването на същата персона. В „Романът…“ няма нищо от намекнатото нравствено пропадане на Лора – напротив – все пак на тази жена Кремен кръщава дъщеря си… Само че кой как трябва да изглежда в книгата следва някакъв предварителен замисъл, за да се развива динамично интригата: „Един ден Кремен ми каза, гледайки нагоре и издигнал дясната си ръка и двата пръста: – Аз ще възвелича Лора. – Tи си длъжен да пишеш истината – му казах. – Ако възвеличаваш Лора, ти сигур ще принизиш другите, за да изпъкне ,,величието“ на Лора. […] Ти си длъжен да пишеш истината, която ти много добре знаеш. Кремен мълчеше, но в очите му забелязах хитрост. Той не написа това, което му казах (което той знаеше със сигурност), а точно обратното“ (Конова 2019: 174).
[11] Според Владимир Василев шумът около „Полите“ е направил Яворов „сомнамбул, който вече нищо не вижда и от нищо друго на света не се интересува, освен от миналите си и бъдещи драми, драми, драми…“ В писмо до Боян Пенев (по онова време в Мюнхен) от 8 април 1912 г. Володя пише – „Разправиите за неговата пиеса са го докарали Яворов в една постоянна авторска екзалтация – готов с да завре вдън земя всеки, който го погледне накриво, макар до вчера да го с считал за господ, и наопаки – да воздига в гений всеки, който му каже наздраве за „Полите на Витоша“. […] Огъня раздухват хората на новия му щаб – Тихов, Арнаудов, Кремен и прочая. И тримата ще та разсипват на пух и прах – статията на Кремена излиза в тая книжка на „Съвременна мисъл“ (Белчева 2014: 73). В спретнатия „щаб“ на отбраната на преден план е страстното отдаване на похвалите – дотам, че самият Яворов се вълнува много повече от критиките и полемиките, отколкото от дамите: „Вероятно повече, отколкото от новия обрат в живота си – връзката с Лора“ (Белчева 2014: 23). На втора линия излиза и съобщението, че Кремен се е сгодил „по любов“ за Дора Конова. Мъжките работи, свързани с публикациите им в периодичния печат, са важните (любовите към жените са избутани на заден план). „През 1958 година, когато пише „Романът на Яворов“, а всъщност и романа на своя живот, Кремен вижда нещата вече от дистанция: времето избистря хора и събития, откроява същности. Той сам признава, че несъзнателно е преувеличил достойнствата и премълчал недостатъците поради възторга си от личността на поета: за него това е едно любовно признание – най-вече към Яворов. […] „Щеше да усети – както аз сега, – че моята защита е продиктувана все пак от приятелско чувство. Само чрез улегване на утайката през дългите десетилетия, само чрез избистрянето, което велемъдрото време върши, може да се дойде до истината. […] И най-неочаквано: – Всичко това днес виждам другояче и тук напълно давам право на Боян Пенев…“ (Белчева 2014: 49–50).
[12] Кремен не си дочаква отплатата – Яворов така и не написва обещания предговор към томчето му с разкази „Схлупени стрехи“, издадено от Ал. Паскалев. „Не успях да ти напиша предговор! Но и без него ще мине“, казва Яворов. „Кой знае!“, отвръща Кремен, „Твоята преценка щеше да стресне всекиго“ (Кремен 2019б: 186). Дора, също като Яворов, не вижда в писането на годеника си достатъчно талант – „Кремен ме пита за моето мнение за книгата му. Казах му, че не ми харесва, че трябва да пише за по-значителни неща“ (Конова 2019: 169–170). Десетилетия по-късно Михаил разказва: „Отидохме в старата къща, дето се е родил Пейо. Там всичко бе още разчорляно, ала можех да си представя как ще бъде наредено от грижливия Атанас Крачолов. Показа ми книгите на Яворов. Между тях намерих томчето „Схлупени стрехи“ с автограф: „На милите ми приятели Лора и Пейо Яворов, 29. XI.1913. От Кремен“. Подарил съм разказите си в петъка, преди да се застрелят… Толкова неща помня, а това сам забравил!“ (Кремен 2019б: 271).
[13] „Понеже по онова време разводите бяха по-малко, аз питах майка си и сестрите си имат ли нещо против моя развод. Те ми отговориха: както аз реша. Кремен плачеше и ме молеше да не се развеждаме. Виждах безпокойството му. Асен ме увещаваше да не напущам Кремен. Трагедията на Яворов ме съсипваше, отчаянието ми беше безгранично. Разболях се от мъка. Аз лежах безпомощна, отслабнала. Когато Асен дойде у дома и ме видя, той се захлюпи и зарида“ (Конова 2019: 171). Асен Златаров увещава студентката си да не се отдава на мечтания, а да се заеме с житейска деятелност и постепенно възвръщане към приятелството с онзи, с когото е живяла (подкрепя Кремен в молбите му да не го оставя). Дора се отстоява – ще се разведе с Кремен и това е: „Обичам красивите човешки дела. Кремен не е лош, но има черти в характера си, които не ми се нравят. Това е всичко!“ (Конова 2019: 173).
[14] Дора Конова се явява в цялостната картина първо като „малката годеница“ от портрет, на който Яворов я намира за симпатична. Дора иска да види фотография на Лора, а Пейо я въвлича играта си – красива би му се видяла онази жена, която наподобява невинната предбрачна. Яворов показва на Дора портрет, който не е на Лора, като ѝ казва „Прилича на вас“ (Конова 2019: 14). „Защо малкото момиче трябва да прилича на мене?“, пък се чуди Лора. „Годеникът би я харесал и без това. Значи тя трябва да прилича на мене – заради тебе (Конова 2019: 13). Според Кремен шегичката излиза несполучлива – Дора не прилича на Лора, защото едната е действително красива, а другата е „хубаво момиче“ в кавички. Дора Конова не може да остане задълго на преден план, тя трябва да мине отзад (после е тихото присъствие зад апарата, тя е визуалната документалистка, която само фотографира, „биографът“ си е Михаил).
[15] От толкова нескопосано, примитивно и грозно същество е „изобретена“ сластна, пресметлива и безскрупулна изкусителка – „Дора с опасна! Тя кокетира. Може би несъзнателно…“ (Кремен 2019б: 94). С точно тези „хамлетовски наблюдения“ завършва първата част на двутомника на Кремен. Лора обаче не казва на Дора „Върви в манастир! Защо ти е да плодиш грешници?“ („Хамлет“, Шекспир), тъкмо непротив – като чува за желанието ѝ да се усамоти в обител ѝ казва (по Кремен) – „Няма да издържиш самотията! […] Не познавам друга жена по кокетка от теб! (Кремен 2019б: 94). По друг начин е преминала тази размяна на реплики според Дора: „Аз никога в действителност не съм дразнила Лора. Напротив, гледах да я успокоявам. Лора имаше доверие в мен и тя знаеше, че аз ѝ съчувствам. Именно, когато ѝ казах, че ще отида в манастир, а Лора ми отговори: – Безполезно е, Дора, да отидеш и накрай света, Яворов ще те намери“ (Конова 2019: 148). Няма и дума за нейното кокетство – двете жени задружно се опитват за отложат и забавят неизбежното.
[16] Тази линия продължава и след самоубийството на Лора, чието име Дора продължава да пази от възможните двусмислия, изречени по неин адрес – „Пред Яворов аз я представях по-добра, отколкото в действителност беше. След самоубийството на Лора аз казах на Яворов, че не бива да се каже лошо за Лора, понеже тя беше негова жена“ (Конова 2019: 164). Подкрепата пак протича от жена към жена.
[17] Публикациите, натрупани с времето, дават възможност да Дора да чете и навързва сюжетиките. „Чета в нейно писмо до Яворов: „… постоянните неприятности ме отегчиха до смърт. Едно истинско нещастие би даже разведрило душата ми“ (Конова 2019: 83). Лора е, така да се каже, библиографски сглобена от онова, което другите някога са твърдели за нея. Противоречието в изграждането на образа ѝ е неизменно. Дора се колебае в оценката си за нея и я „разполовява“: скромна – натрапчива, гневна – смирена, морална – разюздена, мъжкарана – свръхженствена, безплътна – телесна…
[18] Тодор Александров също харесва Дора, а Яворов отговаря на симпатиите му с „Тя е ангажирана вече. Има по-малки издания. Чакай ги да пораснат, ще си избереш от тях съпруга!“ (Конова 2019: 140).
[19] Любовта е и мисловен акт, функция на паметта, разигран фантазъм във вариативността на нечие съзнание: „Това означава, че фантазмът е това, с което отделното сетивно тяло бележи интелекта в степента, в която е вярно и обратното – т.е. че той е това, с което работи единният интелект и с което той бележи отделното тяло“ (Агамбен 2024: 373).
[20] Според Евелина Белчева „съпоставката с някои автентични, фиксирани и от други хора знаменателни факти, случили се на същата дата, неопровержимо доказва, че този фрапиращ епизод е абсолютно достоверен“ (Белчева 2019б). Въпросната ситуация за Кремен е свързана с конкретна история не за любов, а за отмъщение: „Яворов казва на Асен Златаров: „Как се лъжем ние, хората! В сърцето си хранех мисълта за вината на други, на една жена, и в минути на мрак подклаждах видението за една разплата, за едно възмездие… И ето, днес бях решил вече това. И отидох. Но всичко за миг там всичко ми се видя друго: разбрах, че животът се е надсмял над мене, че няма кого да наказвам: вината и виновницата, които бях създал, излязоха мое изобретение, кошмар, самобичуване, измама. Аз погледнах в душата си и видях само пустота…“ (Кремен 2019б: 285– 286). Виновницата е изобретена от самия поет, няма за какво да ѝ отмъщава; той сам си е виновен за кошмара, чрез който самобичува съзнанието си.
[21] Единението в смъртта не е желанието за вкопчване в обичаната жена – всъщност „Яворов помислил хазяйката си, която била по нощница, за сянката на майка си и сметнал, че животът му е свършен вече и се застрелял. По-късно той много съжаляваше, че не задържал ръката на Лора, а още повече, че се е застрелял“ (Конова 2019: 156). Онази, която обича, и заради която се застрелва, се оказва майка му (другаде въпросната взаимовръзка ще се снабди с по-дълъг коментар).
[22] „За Яворов Кремен и другарите му всичко криеха от мен. Аз не знаех къде живее. Кремен ми каза, че не трябва да питам за Яворов и да го виждам, защото щяла съм да му навредя. „…Краят беше неизбежен. Точно така трябваше да завърши. Какви ли опити не правих да го отклоня от тази опасна мисъл, да се зарадва с нещо. Само тиха, бегла усмивка преминаваше по лицето му и пак засядаше онази трагична маска.
[…] Той не искаше никой да му състрадава, още повече да причини на близките си страдание… Ако майка му беше жива, то може да се предположи, че щеше да прояви по-големи грижи за Пейо и насила би го довела в Чирпан“ (Конова 2019: 167).
[23] „Лора ми е говорила много пъти: – Аз ревнувам Яворов само от теб. Той не може да търпи друга жена. Особено светските жени ги намира суетни, неинтересни, глупави“ (Конова 2019: 149).
[24] Нещата не са написани по определен начин, просто защото така са станали – те се променят според интенциите на автора и търпят вторични хибридизации. Милена Кирова отчита сериозното волево усилие на Кремен да отрича очевидното: „През фаталната 1913 година той отказва да види реалността в отношенията между Яворов и неговата съпруга, с ожесточение стиска очи пред истината дори когато тя се разиграва в дома му“ (Кирова 2019а). „Широко затворените очи“ на Михаил пред онова, което му се представя пределно ясно, за Никола Гайдаров портретира образ на глупак в ситуацията – „При това Кремен, като описва водевилната сцена по увещаването на жена си да отидат у Тихови и „думкането“ по заключената врата, ни се представя толкова наивен, та не само не знае и не вижда нищо, но и не вярва в нищо и упорито разубеждава Дора в съществуването на някаква ревност у Лора!“ (Гайдаров 1979: 184). Ролята на ни чул, ни видял обаче не може да удържи докрай функцията на незнанието си. Гайдаров говори за последвало хитруване в поведението на бившия наивен „хлапак“ – вини го в укриване и/или премълчаване на факти, които са му пределно ясни. Именно в „Житейската драма на Яворов“ се изтъква промяната във властовата позиция на гледащ – наблюдаван. Не Грозеви са, които не виждат, а те не искат да се види тяхното влияние, за да си останат необезпокоявани – „Също така е ясно, че те напълно съзнателно са укрили най-важните факти при разпита им като свидетели. И това (наричано по термина на наказателния закон „лъжесвидетелстване“) са направили не в полза на Яворов, за да го спасяват, а само в собствения си интерес – да не се изложат пред обществото, да не се види тяхното място в драмата и да запазят спокойствието си! И макар още в началото на общуването им те да са разбирали всичко, Кремен съвсем не е бил склонен да се оттегли от интимния кръг на Яворови. А и Дора от суетност още по-малко е била склонна да направи това въпреки привидно изявеното от нея нежелание да общува с тях“ (Гайдаров 1979: 184). Симулирам неведение, за да те задържа при мене, е стратегия, която поражда друг тип сюжети.
[25] Дора е многократно предупреждавана, че трябва да внимава какво казва: „Знай, че от нашите сведения съдът ще реши дали Яворов е виновен, или не. Трябва да бъдем внимателни. По-малко подробности! Тя ми обеща, но сега виждам от показанията и в делото, че се е разприказвала доста много. Беше обикновено оскъдна на думи, ала на следователя е разказала всичко – даже и това, че много често ходела у Лорини, когато съм бил на война. Признала и туй: „Миналата зима еднъж изпратих с една слугиня на моя приятелка едни цветя, които предназначих да ги предаде на господин Яворов. Цветята изпратих със записка, написана „За господин Яворов“ – без подпис. Исках да видя с това какво впечатление ще направим на Лора; просто устроих една шега, защото знаех, че цветята ще минат през нейните ръце. После веднага отидох и ѝ казах, че цветята са от мене. Когато Яворов си дойде, тя му каза, че цветята са от мене.“ Но и аз съм бил непредпазлив“ (Кремен 2019б: 165).
[26] В книгата „Неиздадени произведения“ на П. К. Яворов, редактирана от Владимир Василев през 1935 г., на стр. 287, Вл. Василев казва, че статията във в. „Утро“ – „Истината за Яворов“, год. IV, бр. 1355, и изложението до Апелативния съд е писал той самият: „… Писах го аз, както писах и изложението до Апелативния съд, което обикновено цитират. Яворов ми обясни само някои фактически обстоятелства“. В това изложение се говори и за „Неизвестната“, която е изпращала секретни карти и букети цветя на Яворов и която „Неизвестна“ се свързва с името ми. По повод на това изяснявам: когато тези писма са писани, аз не познавах Яворов“ (Конова 2019: 149).
[27] „Основателно всеки би се запитал ако Грозеви са вярвали в невиновността на Яворов, защо е било нужно да укриват толкова съществения факти, обясняващи самоубийството на Лора? Та нали тъкмо тези факти доказват невиновността на поета – ревността на Лора, подозрението ѝ, че Дора е била ухажвана от него, и т. н. са предпоставки за нейното самоубийство! И, обратно, ако пък Грозеви са имали някакво съмнение в това отношение (че Лора е убита, а не се е самоубила), още по-наложително е било да кажат истината, да разкрият известната им болна ревност на Лора – единствената причина за семейните недоразумения“ (Гайдаров 1979: 183). Така или иначе, изпълнението им за пред съда е минало убедително, защото заключението от разпитите е следното: „Няма категорични данни, че Лора е ревнувала Яворова от г-жа Конова-Грозева; тя е ненавиждала последната, защото била флегматична натура и противоположна на нейната и при това само се „мъкнела“ у тях, както тя се изразява. По показания на свидетели Яворов не само че не е ухажвал Конова, но се отнасял даже грубо към нея“ (Гайдаров 1979: 269).
[28] На 22 август 1910 г. Боян Пенев пише на Дора Габе: „Едва вчера тук узнах, защо Яворов ми пише, че се чувства в Paris твърде зле. Минка, Петковата сестра, умряла текме преди 40 дни – погребали я в Paris. Какво нещастие! Струва ми се, Яворов беше толкова безхарактерен в отношенията си към нея, че едва ли нейната смърт ще остави дълбока следа в душата му, едва ли ще разбере и почувства оня дълбок трагизъм, който той сам е създавал в съдбата на това нещастно момиче. – Знам положително, че то бе готово да стори всичко за него, да се откаже от близки, да даде най-скъпи жертви… А той предпочиташе да се забавлява, да иронизира над своите и нейни чувства, да се залъгва със софизми и постоянни намерения, които винаги се изключваха, отколкото да се реши на една определена постъпка. Убеден съм, че всичко това ще се свърши у него с малко поетизиране, с малко декламация и трагически жестове. – Да би могъл да страда и мълчи, да би могъл да се замисли над станалото – не като поет. – Колко желателно би било то да образуваше един етап в неговия вътрешен живот! Но Яворов е натура, непроменлива даденост – той само се проявява, без да се развива и мени. – Аз тьй отблизо го познавам, че не мога да го не съдя жестоко.“ ЦДА, ф. 1771 к, оп. 1, а.е. 807. Неумолима строгост и етичен максимализъм характеризират отношенията на Боян Пенев с неговите приятели. Иска да ги вижда винаги на оная висота, на която може да ги уважава и обича“ (Белчева 2014: 31).
[29] Яворов: „Вие трябва да свикнете с обстоятелството дето гледам на Вас като на едно свое крупно произведение, над което работя и ще работя, додето бъдем живи. Когато един ден не ще имате вече нужда от моето пряко съдействие, Вие ще носите в душата си печата на моята душа и без да щете, ще служите на моите цели“. Дора Габе: „Помня своя инстинктивен страх от това влияние, помня, че цялото ми държане с него беше една борба да се опазя и да не се залича от волята на тоя силен човек – признава тя в спомена си от 1939 година“ (Белчева 2014: 187).
[30] Понталис нарича миналист привързания към било̀то носталгик. Преброждането през паметта води до повторната среща със самия себе си, оценяващ по нов начин някогашното си поведение. Възпоминанието придава единство на разпиляното – „Онова, което е изтласкано, е онова, което се прикрива, преоблича се в спомена, онова, с което той е свързан, това са взаимовръзките, представите, следите, които се утаяват в него, кондензират се. Един спомен е също толкова свръхдетерминиран, колкото и симптомът“ (Понталис 2010: 115). Спомените са симптомите, чрез които се тълкува състоянието на душата и се дава възможност за търсене на причините за болестта ѝ.
[31] Потенциалът на понятието „ухрония“ (не в психологията, а в жанровата система на научнофантастичната литература) е изследван и от Николай Генов – „ухронията е жанр, който стъпва върху определен историографски наратив, подменя част от неговата фактология и разгръща възможните следствия от тази промяна“ (Генов 2023: 159). В този смисъл ухронията е синоним на „алтернативна история“, каквато и Дора Конова създава – тя ревизира вече познати фактологични натрупвания и разгръща възможностите за различното им тълкуване.
[32] Там е работата, че много време разказът за Яворов е във властта на собственото му семейство, което означава, че те, наследниците, оправдават себе си – нищо че не са посетили ослепения, че не са го прибрали, че не са се погрижили за него. Да не забравяме, че Дора Конова отваря дома си за слепия след първия му престой в Александровска – в крайна сметка Грозеви го приютяват, когато е най-отчаян (не хората от Чирпан). „Ако неговите близки роднини бяха настояли да заведат Яворов в Чирпан, той щеше да живее. Яворов особено много искаше да се види със сестра си Екатерина, но тя наскоро се била освободила от бременност, детето било на един месец и затова тя не дойде. Сестрите му не дойдоха – поне за един ден да се видят с брата си“ (Конова 2019: 168).
[33] Другите мислят, че за разминаването им е виновна разликата в годините и подобен тип обективни причини. „Мъжът на Екатерина, Никола Найденов, ме срещна на улицата. Спряхме се и говорихме, между другото той ми каза, че една 18-годишна девойка, германка, обичала един петдесетгодишен писател и отишла при него, за да му бъде в помощ. Аз веднага помислих, че прави паралел между мене и тая германка. Не е правилно да се прави сравнение, защото този писател, за когото става дума, предполагам, че не се е самоубивал. Същото ми каза (за 18-годишна германка и писателя) племенницата на Ганка – Беба – дъщеря на Малина, сестра на Ганка, като искаше да наблегне, че аз не съм постъпила като германката“ (Конова 2019: 156). Дора категорично не одобрява начина, по който Яворов се е докарал до това състояние – заради влечението му към гърмежите и обезценяването на живота те не могат да бъдат заедно – и дума не може да става за съблазняване от нейна страна. Такъв като него може да се обича само от безопасно разстояние. В нейния характер, какъвто го разказва, доминират правдивостта, скромността и морала – все неща по-важни от любовните признания: „У Лора любовта беше тъмно, болезнено, мрачно чувство, крайно егоистично. Тя я свързваше със смърт, с убийство, със самоубийство. Тя ми говореше, че когато човек иска да покаже на някого, че го обича, трябвало да се самоубие. И добавяше: „И Яворов мисли тъй“. Аз с учудване я слушах и си мислех, че това съвсем не е така. Отговарях ѝ: – Любовта е най-прекрасното и светло чувство. Как може да се свързва със смърт? Любов-живот, а не любов-смърт“ (Конова 2019: 104).
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
Агамбен, Джорджо. 2024. Употребата на телата. Homo sacer IV. 2. София: Критика и Хуманизъм.
Александрова, Петя. 2019. Дора Конова – една сълза върху окървавената риза на Яворов. Новопоявила се книга хвърля светлина върху самоубийството на Лора Каравелова. – Дума, № 152, 2019, https://www.duma.bg/dora-konova-edna-salza-varhu-okarvavenata-riza-na-yavorov-n197524, [дата на достъп 7.06.2024].
Барт, Ролан. 2005. Фрагменти на любовния дискурс. София: Изток-Запад.
Белчева, Евелина. 2019а. „Дарена“ – предречената за Яворов и Лора: спомени от една предизвестена смърт. – LiterNet, № 6 (235), 2019. https://liternet.bg/publish29/evelina-belcheva/dora-konova.htm#1, [дата на достъп 7.06.2024].
Белчева, Евелина. 2019б. Книга за съдбата на Дора Конова. – Култура, 07.06.2019. <https://kultura.bg/web>, [дата на достъп 7.06.2024].
Белчева, Евелина. 2014. Яворов между драмата и театъра. София.
Василев, Сава. 2019. Театралният човек – П. К. Яворов. По повод „В полите на Витоша“ и книгата на Евелина Белчева „Яворов. Между драмата и театъра. Във: Яворов. 140 години от рождението на поета. Нови изследвания. Велико Търново: ДАР-РХ, с. 223–237.
Гайдаров, Никола. 1979. Житейската драма на Яворов. Правни и психологически изследвания. София: Издателство на Българската академия на науките.
Генов, Николай. 2023. Между алтернативна история и темпорализирана утопия: потенциалът на ухронията. – Филологически форум, № 1 (17), 2023, с. 159–171.
Желязков, Желязко. 1995. Периодика и литература. Том 4. Литературни списания и вестници, смесени списания, хумористични издания (1911–1917). София: Академично издателство „проф. Марин Дринов“.
Зографова, Катя. 2014. Лора, Дора, Яворов и „демоничната любов“. – Литературен вестник, № 4, 2014, с. 12–13.
Зографова, Катя. 2019. Световете на Яворов. София: Светлана Янчева.
Из архива. 2021. Из архива на П. К. Яворов (1894 – 1914). Съст. В. Билярска, Д. Билярска, Ц. Билярски. София: Захарий Стоянов.
Кирова, Милена. 2019а. Романите в „Романът на Яворов“. В: М. Кремен. Романът на Яворов. Първа част. София: ИК „Колибри“, 2019, с. 5–16.
Кирова, Милена. 2019б. Стара тайна – нов документ. – К, № 41, 2019. <https://kweekly.bg/publication/5717>, [дата на достъп 29.05.2024].
Конова, Дора. 2019. Лора, Яворов и аз. Спомени. София: Библиотека България.
Кремен, Михаил. 1912. „В полите на Витоша“ и нейните критици. Студия. София: Командитно книгоиздателско дружество Ал. Паскалев и C-ie.
Кремен, Михаил. 2019а. Романът на Яворов. Първа част. София: ИК „Колибри“.
Кремен, Михаил. 2019б. Романът на Яворов. Втора част. София: ИК „Колибри“.
Лоуентал 2002: Лоуентал, Дейвид. 2002. Миналото е чужда страна. София: Критика и хуманизъм.
Марковска, Милка. 1989. Спомени за П. К. Яворов. София: УИ „Климент Охридски“.
Михаил, Мария. 1994. Тъжните очи на миналото. Дора Габе разказва. София: Фонд „Д. Г.“.
Понаталис, Жан-Бертран. 2010. Прозорци. София: ИК „Стигмати“.
Холис, Джеймс. 2024. Счупеното огледало. Пречупените отражения за самите нас. София: Леге Артис.
Чилингиров, Стоян. 2015. Пейо К. Яворов 1878–1914. В: Моите съвременници. Т 1. София: Кибеа, 2015, с. 185–206.
Яворов, Пейо. 1913. – Съвременна илюстрация, № 21–22, 1913, с. 7.
Якобсен, Йенс. Петер. 1915. Нилс Люне (между живота и бляна). Пловдив: „Мозайка от знаменити съвременни романи“.
Ваня Георгиева Георгиева е магистър по антропология и филология (СУ „Св. Климент Охридски”, 2010) и доктор по филология (ПУ „Паисий Хилендарски“, 2015). Работи като главен асистент по „Българска литература (1878 – 1918)“ в Пловдивския университет. Автор е на книгата „Екатерина Каравелова – Лора Каравелова: културноисторическият сюжет „майки – дъщери“ в български контекст“ (2017), също и на редица статии в специализираната периодика и в научни сборници. Интересите ѝ са в областта на историята на българската литература, феминистката теория в съвременната хуманитаристика, биографичната реконструкция.
Електронна поща: vanyag@uni-plovdiv.bg
© Ваня Георгиева Георгиева
Дата на публикация на статията: 19.07.2024
Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция
ISBN 978-619-7785-08-1
© Съст. Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, Мария Русева
София: Факултет по славянски филологии, 2025