Айнщайн, Златаров, Полянов. Светлинният мотив между науката и литературата в междувоенния период

АЙНЩАЙН, ЗЛАТАРОВ, ПОЛЯНОВ. СВЕТЛИННИЯТ МОТИВ МЕЖДУ НАУКАТА И ЛИТЕРАТУРАТА В МЕЖДУВОЕННИЯ ПЕРИОД

Венцеслав Шолце

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

EINSTEIN, ZLATAROV, POLYANOV. THE LUMINARY MOTIF BETWEEN SCIENCE AND LITERATURE IN THE INTERWAR PERIOD

Ventzeslav Scholtze

Sofia University “St. Kliment Ohridski”, Bulgaria

The paper aims at deconstructing the symbol of the sun and the underlying notions associated with it during Bulgarian literature’s interwar period through the intertextual reading of several texts surrounding the newly proven theory of relativity of A. Einstein and Vladimir Polyanov’s novel “The Sun Faded” as a way of demonstrating the multiplicity and disseminative nature of the different iterations of solar symbolism.

Keywords: science, literature, solar symbolism, intertextuality, deconstruction

Многовековната употребителност и всекидневната насъщност на образите на слънцето понякога могат да доведат до подвеждащото допускане за очевидността на техния смисъл. Митологичните предистории, институционалните контексти, дискурсивните режими и художествените преработки на соларната символика обаче са прекалено разнопосочни и многообразни, за да се поддадат на безпроблемно обобщаване, макар и в един единствен случай. Палимпсестната нееднозначност на този образ се усложнява допълнително, щом вземем предвид, че той никога не се явява самотъждествен. Неговият смисъл се оформя през препращания към множества от други културни явления. В потока на тези взаимодействия границите, съдържанието и функционалните валенции на слънцето непрекъснато се изменят, при което дълговечната емблема на метафизическия център се оказва преди всичко поредно и междинно звено от мрежообразна и меняща се интертекстуална система. Това общо положение – а именно че относно образи като слънцето е невъзможно да се изведат общи положения – в голяма степен степен предоставя пертинентен подстъп и към конфигурациите на соларната образност в българските междувоенни дискурси. Поради това и настоящият текст ще захване не толкова направо „самия“ образ на слънцето, а по-скоро ще тръгне от едно от споменатите препращания: метонимичната връзка между слънцето и светлината, която търпи съществено видоизменениe тъкмо през епохата между войните покрай опитното фундиране и популяризирането на Айнщайновата теория на относителността. И в частност ще се опитам да поема по един от възможните тълкувателни маршрути от средата на 20-те години, включващ рецепцията на Айнщайн при Асен Златаров, някои реакции срещу теорията на относителността (и в частност относно природата на светлината) и най-сетне разноречивата имагология на светлинно-слънчевите мотиви в показателно озаглавения роман на Владимир Полянов „Слънцето угаснало“.

Впрочем при начертаването на този маршрут и обвързването на луминарните мотиви с рецепцията на Айнщайн настоящият текст също се явява своеобразен палимпсест, доколкото сходен момент вече е бил отигран във „Възходът на слънчогледите“ на Надежда Стоянова, където е изведен и един от дълбиннте залози на посочената образност, а именно – въпроса за субекта и стойностите на неговата деятелност: „Творящият модерен субект от периода между двете световни войни търси посоки за свързаност и оприличаване с небесните тела (…) Не е случайно разпознаването на съответственост между Аза и Слънцето, посредством което се изразява вярата в яснотата и справедливостта на времевия ход“ (Стоянова 2015: 23). Образността на слънцето е натоварена с етически и аксиологически конотации: паралелът между слънцето и субекта трябва да работи като хуманистична идеологема, т. е. като оценностяване на Живота и Човека. Оттук „[в]ъобще през 20-те и 30-те г. може да се говори за своеобразен култ към слънцето“ (Стоянова 2015: 23)[1]. От друга страна обаче, текстът набелязва и едно от парадоксалните напрежения в междувоенните артикулации на възела слънце/ субект, разглеждайки застъпената в писанията на споменатия Асен Златаров спинозистка идея за човека като подвластен на законите на ентропията конкремент на енергията: „Така в рамките на човешкия живот границата между „живо“ и „неживо“ става трудно определима (…) Това, което следва да бъде наречено „смърт“ през периода между двете световни войни, не се проявява в телесната тленност, а в загубата на енергия (…) в желанието да преодолее тази криза, биологията се обръща наново към философията, а физиката – към метафизиката“ (Стоянова 2015: 75). Научният дискурс изравнява човека и останалия свят в иманентността на енергията, произвеждайки криза, доколкото проблематизира опозицията между субекта (човека, живото, активността) и обекта (предмета, мъртвото, пасивността), подривайки аксиологическите системи на хуманизма. Като подхващам аргумента за това напрежение между слънчевия култ и кризисното обезценяване в рамките на междувоенното културно пространство, ще се опитам да допълня и доразработя въпроса за траекториите, по които новоустановените научни представи за естеството на светлината се оказват преплетени с подкопаването и преобръщането на антропоцентричната метафизика в литературата и културата през наистина кризисните времена на 20-те години.

Тъй като в случая ме интересуват преди всичко културните проекции на новата теория на светлината, нека тръгна оттам, че един основен проводник на популяризирането на теорията на Айнщайн през 20-те г. представлява творчеството на Асен Златаров и в частност многократно преиздаваното общодостъпно изложение „Айнщайн и световните тайни“ (Златаров 1924)[2]. Популяризаторското усилие на Златаров представлява серия от концептуални ходове и се подчинява на различни възприемателски филтри, чиито акценти и условности следва да бъдат изведени. На първо място вероятно трябва да се спомене схващането, че теорията на относителността води до преразглеждане на структурата на света и мястото на човека в него: „Настъпва ревизия на истините (…) В науката става революция, много по-крупна от тая, която войната докара (…) търси се нов мироглед (…) релативната теория подготвя нови хора (…) [и] вещае закони не само за физическите и химическите явления, а и за жизнените явления, следователно и за психиката на човека“ (Златаров 1924: 7, 12, 69). Физико-космологичната ревизия на истините включва и антропологично преразглеждане, доколкото Айнщайновата теория се схваща тотално понятийно обобщение на природните елементи: „Тая теория сля в едно законите, които управляват механиката, светлината и гравитацията“ (Златаров 1924: 96; също: 22-25). Следователно гравитационните механизми не обхващат самостоятелно съществуващи тела, а представляват иманентно качество, структуриращо и трансформиращо самата материя: „гравитацията е свойство на самата материя“ (Златаров 1924: 75). В тази посока напълно предсказуемо текстът на Златаров подчертава значимостта на светлината и постоянната ѝ скорост като теоретичен фундамент на специалната и общата теория на относителността: „лъчът има и маса (…) пътят на светлинния лъч е извит подобно пътя на предметите с тежест“ (Златаров 1924: 61, 83)[3]. Движението на светлината не представлява осветляване или разкриване на самоидентичната материя, а преобразувателно изменение на самата материя: „светлинната скорост се явява критическата, крайна скорост (…) масата (…) е нещо огъваемо, изменчиво, непостоянно; тя е само (…) един коефициент при скоростта (…) всяка материя в край на краищата се свежда до съвокупност от електромагнитни вълни (…) материя няма: има само разни модалности на енергия“ (Златаров 1924: 34, 57, 61). Пластичната изменяемост и динамичната непредзададеност на материята предпоставят една радикално децентрирана онтология, в която липсват стабилни и твърдо установени субекти и където първенствува различието, отклонението, изкривяването: „Вселенната е Време-Пространство, сбор на всички явления, е една четириизмерима множественост (…) Прави линии няма в света“ (Златаров 1924: 39, 84)[4]. При липсата на център и инвариантно-непроменливи ориентири, времето и пространството няма как да се разгръщат иначе освен като несводима множественост от разновременни единични системи: „всяка система си има свое време и своя едновременност, различни от тия на друга система“ (Златаров 1924: 31, 33). В редакцията на А. Златаров – както и при множество от съвременниците му – основаната на светлинния мотив теория на относителността очертава една множествена и подвижна вселена[5], в която материалните форми представляват единствено временни и случайни конфигурации на енергията[6]. Подобно подриване на самостоятелността и вътрешната основателност на действащите инстанции несъмнено досяга и антропологичната догма за свободната деятелност на човека, който се оказва лишен от ценностната си привилегия пред останалата природа. Подобна логика впрочем съответства и на някои от изказванията на самия Айнщайн по въпроса: „В никакъв случай не вярвам в свободата на човека във философския смисъл. Всеки действа не само под външна принуда, но и съобразво вътрешна необходимост (…) Това съзнание облекчава по благотворен начин лесно действащото сковаващо чувство за отговорност и прави така, че да не приемаме себе си и останалите твърде сериозно“ (Айнщайн 1996: 140). Подобна логика управлява и изложените в книгата му „Слънцето и животът“ разсъждения на Златаров относно взаимовръзката между светлината, слънцето и живата материя. Последната се схваща изцяло като ефект от известна икономия на слънчевосветлинната енергия, или т. нар. от Златаров „биоенергетика“: „Без светлина няма живот! (…) Протоплазмата е само един трансформатор на енергия (…) При своето хранене (…) ние всъщност използуваме каптирана, свързана слънчева енергия; ние се храним със слънчеви лъчи (…) Живата материя не е създателка на енергия; тя заема тая енергия отвън и става средище на енергетични промени, качествено еднакви с тия на неживия свят (…) животът не е нещо специално, извърприродно и мистериозно“ (Златаров 1925: 22-23, 29)[7]. Животът с нищо не трансцендира онтологически или аксиологически останалата материя, представлявайки съвкупност от енергопреобразувателни механизми. „Жива машина“ (по израза на Златаров), която не представлява нищо повече от поредната инцидентно-временна кривина на безкрайно изкривимия светлинен поток. Нещо повече, биологичните метаболични механизми се представят като изоморфни и на човешкото усвояване и овладяване на природата (и съответно – ценностно подривни спрямо прогресистката митологема за човешката изключителност): „за оформянето на тоя човек в нещо по-горно от животното (…) пак слънцето е изиграло и играе роля от първо значение (…) [Огънят е] събрани слънчеви лъчи (…) [з]ащото горивото на огъня, дървесата, не са нищо друго освен резервоар на кондензирани слънчеви лъчи (…) и тоя огън – спътник на човечеството в хода му нагоре и все нагоре – е давало облик на човека“ (Златаров 1925: 48, 50). Техническият прогрес, чиято първа стъпка е огънят, е последица и функция на светлиннолъчевите метаморфози на материята. В това отношение органичният метаболизъм като конверсия на светлината се оказва материално едногласен и аналогичен не само на антропогенезата, но и на модерната механизирана промишленост, доколкото и трите представляват конверсия на слънчевите излъчвания: „за подкарването на парната машина ние трябва да я храним със слънчеви лъчи, натрупани в каменните въглища. Живецът на парната машина е слънцето“ (Златаров 1925: 53). В неживата материя, биосферата, човечеството и ръкотворните изделия еднакво е вписана (по силата на зависимостта им от слънчевия лъч) потенциалността на тяхното различие със себе си, на тяхната енергетична динамика, изменяемост и разрушимост.

Горният кратък разбор на Асен-Златаровата рецепция на теорията на относителността демонстрира множество от възможните ѝ полемични залежи, свърани премного с проблематизирането на метафизически понятия като Човек, Свобода, Идентичност или Център[8]. Последната особеност проличава например от един български опит за „оборване“ на теорията, принадлежащ на стария общественик Тодор Йончев и изхождащ от метафизическото твърдение за първенството на човешкото съзнание пред материята. Антропоцентризмът далеч не е „преодолян“ или „заличен“: „Вселената е из нищото изхождаща и в нищото захождаща усетна проява (…) Не из вселената е произлезнал човекът, а вселената е самият човек в самобитието на своето нищо, т. е. на самоусета си, из когото се самосътворява вселената (…) Всичко, което се твори във вселената извън човека, твори се из самоусета му, е олицетворен негов самоусет“ (Йончев 1926: 38-39). Макар че настоява върху мистичното антропоцентрично извеждане на вселената от човека, един от аргументите на Т. Йончев показателно употребява отново мотива за слънцето: „слънцето напук на Айнщайна въпреки диференциалните и вероятностните му изчисления, никогаш не излиза и не залязва по теоретични изчисления, а по съвършено свои произволни прищевки“ (Йончев 1926: 8)[9]. Соларната митология се възвръща в един метафизически контрааргумент, защитаващ възможността за свободно-спонтанна деятелност на материята, неподчинима на механичини закономерности. При това контрааргумент, насочен против една теория, чието най-убедително доказателство през 20-те г. бива експериментът на Артър Едингтън със слънчевото затъмнение от 29.05.1919 г.[10] Някак близка до метафизическите постановки на Т. Йончев е и системата на дъновистите, настояваща върху духовно-божествената и едновременно с това антропоцентрична природа на светлината: „Светлината на природата е светлина, която идва от Всемирния Дух. Тя е в човека, ражда се и израства с него“ (Граблашев 1921: 60). Образността на слънцето и светлината съответно се оказва точка на конфронтацията между емпирико-математическата физика и спекулативната метафизика, маркирайки известна граница на несъизмеримост в българската култура от 20-те г. Несъизмеримост, която впрочем далеч не се изчерпва с горната двустранна опозиция, доколкото например една трета страна в лицето на марксическата философия на науката също така би могла да отреагира на субверсивните залози в теорията на относителността. В една от брошурите си Тодор Павлов открито атакува и Златаров с т. нар. „златаровщина“, и самата теория на относителността. Неговата атака, паралелно с тази на солепсизма на Т. Йончев, повторно се насочва срещу концепцията за динамичната несамотъждественост и идентичностна нестабилност на материалните форми: „Чистото пространство и чистото време не се менят, те си остават цели и единни сред потока на всичките изменения на предметите (…) материята (…) със своите две основни форми (атрибути) – пространствеността и движението – остава вечна (…) [те са това] което е неизменно и абсолютно“ (Павлов 1930: 118, 134). Марксическото противопоставяне засяга отново радикалното схващане за абсолютна пластичност на времепространството и различност в себе си на материята. Необходимо е материята да съхранява някаква възприемаема идентичност, несводима до математически описуемото „енергетизиране на материята“ (Павлов 1930: 119-121), доколкото човешкосетивната познаваемост на материята представлява предпоставка на марксическата отражателна гносеология, чието отричане „води логически до отричане съществуването и познаваемостта на числото и формата като дадени ни обективно в самите предмети и мислено извличани по-сетне оттам“ (Павлов 1930: 109). Необходимостта от съвпадане между възприятията на субекта и структурите на обекта в отражението може би поражда невъзприемчивостта на Т. Павлов към математическата абстрактност на ползваните от Айнщайн мисловни експерименти, почиващи на аксиомата за едногласност на всички части на материята: „движението на Земята около Слънцето и същевременно на цялата слънчева система (…) към Херкулес в никой случай не могат да се поставят на една дъска с движението на два трена един срещу друг или на трена по екватора от изток на запад“ (Павлов 1930: 114). Очевидно текстът въстава против иманентността на човек, материя и енергия, доколкото тя разбива опозицията между субект и обект, а оттук – и марксическия мит за активно преобразяващото света човечество, с осноположната просветителска аксиома за еманципацията на човека от природата[11].

В контекста на интензивното разноречие между философия, метафизика и естествена наука, събрано в точката на светлинно-слънчевия мотив, романът на Владимир Полянов „Слънцето угаснало“ трудно би могъл да изчерпи смисъла си с наивно-алегоричното обяснение, което самият автор дава в по-късна анкета и което сякаш повтаря познатия паралел между човека и слънцето: „в течение на десет години – от 24-та до 34-та, ние живеем в кошмара на убийствата (…) Всичко това ме довежда до замисъла на „Слънцето угаснало“. Угаснало е не слънцето, угаснала е човещината, милосърдието, угаснал е разумът (…) аз композирам „Слънцето угаснало“ като един апел за човещина, за край на убийствата, за разум в живота“ (Пиндиков, Полянов 1988: 78, 80). Актуално-критическите пластове на романа обаче няма как да не се усложняват и накъсват от наситената нееднозначност на титрологично заложения соларен код[12]. Това е литературноисторически обоснован ход, доколкото, изглежда, на Вл. Полянов са били добре познати и делото на А. Златаров, и културната значимост на теорията на относителността: „Аз съм следвал медицина и много работи съм следил, чел съм (…) отделни информационни бележки и статии за Фройд, както и за Айнщайн. Но знаете ли теорията на Айнщайн? (…) Асен Златаров беше един наш учен, осведомен човек, който може би е знаел много неща и за теорията на Айнщайн. Но тя е толкова сложна даже за физици, за специалисти, че да кажеш, че разбираш теорията на Айнщайн, е просто едно кокетство“ (Пиндиков, Полянов 1988: 47). Нещо повече обаче, слънчево-светлинната образност се итерира в различни пасажи от романа, начертавайки една нагъната и отклоняваща се траектория, която предоставя възможността литературният текст да разработва нееднозначността на самия код и да разтваря дисеминацията на значенията му. Например произведението би могло да подлага мито-аксиологическата висота на соларния образ на подчертано снизяване чрез синтактичното му съреждане с низинно-профанно-телесното: „През прозореца пареше есенното слънце, а на масата един голям резен хляб, намазан с масло, очакваше да бъде изяден“ (Полянов 1995: 81). Другаде остранението може да се прокарва и в по-фините форми на накъсване на антропо-соларния паралел по оста на известни емотивно-соматични конотации: „Когато слънцето нахлу в стаята, нейното лице [на Надя Струмска] изглеждаше съвсем бледо, а очите ѝ – стъклено неподвижни“ (Полянов 1995: 25). В сходен случай решителността на Ася Струмски да се бори за социална правда се монтира на фона на залеза, при което нерешимо остава колебанието в образа на залязващото слънце, тълкуваемо и като означаващо на житейския избор, и като антиципация за неговата невъзможност: „Той гледаше през покривите на целия град, златните куполи на черквите, червените облаци на залеза. Трябва! Той чувстваше, че израства“ (Полянов 1995: 76). Особен казус представлява образното обвързване между персонажа на писателя Младенов и залязващото слънце. Отиграват се мотивите за раздвоението, давлението на моралните скрупули и аморалната непредзададеност на възможните ходове (по отношение на любовта му към Надя Струмска): „за първи път в живота си той се смущаваше, преди да пристъпи. Дори съвсем се разколеба. Обърна се и тръгна към Александър Невски, като непрекъснато удряше бастуна си по настилката. Залязващото слънце блестеше в златните куполи. Той вървя, докато стана съвсем малък в подножието на каменната черква“ (Полянов 1995: 35-36). Залязващото слънце съпътства безизходицата между телесното желание и етическото табу единствено чрез отсъствието и далечността си, т. е. доколкото светлинното пречупване в метала на куполите остава чуждо и несъизмеримо спрямо нищожността на преминаващата в подножието на зданието човешка фигура. В друга композиция с писателя (измъчващ се още повече от желанията си към Надя, след като е срещнал лично Ася Струмски) залязващото слънце встъпва в сложен мотивно-образен възел със смъртността, етическите противоречия, половия порив и прекъснатостта на писането: „Дните на един човешки живот са много малко. Една изгубена скъпоценност винаги може да се замени с друга (…) При входа се облегна на стената и загледа през улицата към чистото небе, станало виолетово от залеза. В далечината той видя един женски образ, който вълнуваше сърцето му (…) Бръкна в джоба си и извади напечатаното писмо. Погледна плика. Там стоеше написано: „За госпожа Н. Струмска“. Той притвори очи и бавно накъса писмото на малки парчета“ (Полянов 1995: 77)[13]. (Не)възможността на смъртта обуславя едновременно и заместимостта на желаното, и фантазменото му удвояване-проектиране в залезното небе, и отлагането на писмената следа в различието ѝ спрямо пишещия. Разгръщане на сноп от различия, очертани от траекторията на хвърления в далечината поглед: различия между залеза и зрителя, желаното и образа, интенцията и писмеността, речевия адресат и реалния получател, субекта и действието. Изобразява се радикалната прекъснатост и множественост на битийните процеси, които се засрещат в единичния момент на взаимодействието си, но не могат да бъдат сглобени в единна тоталност, нито да бъдат снети в уравновесеността на неизменяем порядък[14].

Залезът на слънцето – един белег от неговата подвижност, от изменяемостта на светлинния му спектър, – е звено от механиката, през която романът разтваря проблематиката на различието и разподобяването, липсата, непълнотата, незавършеността и неопределеността, отклонението, прегъването, чийто хоризонт винаги вече е смъртта – една от експлицитно централните тематични единици на романа. Тя се явява многократно в тропологията на текста като артикулация на тревожността пред възможното си реализиране, като предугаждане на умирането: „Гласът ѝ тръпнеше от вълнение, а немирните коси и тъмното криеха изобилните сълзи на очите (…) Под светлината на лампата (…) само за миг се мярнаха тримата мъже и се изгубиха в тъмнината (…) Стори ѝ се, че се връща от погребение. Мъртвецът е заровен, тя влиза в дома, дето той е живял и вижда негов предмет (…) Тая нощ [Надя] осъзна страшното, срещу което бе тръгнал Ася (…) Тя се тресеше от спазмите на мъчителния плач, като малко дете, внезапно ужасено от страшното, което то е мислило за играчка“ (Полянов 1995: 13, 16-18). Идното остава потопено в тъмна неизвестност след мимолетния отблясък на лампата. Плачът пред осъзнаването на ужасяващата унищожителност на военно-политическото насилие и мрачината на бъдещето отиграва възможността на раздялата при границата на смъртта[15]. Плач, никнещ в преддадената тревожна разглобимост на семейната цялост, която действително търпи разглобяването си поради социо-психо-сексуалната импотенция на Ася Струмски след травматичната нощ на преврата: „Тя скочи бързо, запали лампата, хвърли се към него. Ася лежеше неподвижен, с мъртво бледо лице (…) той бе получил припадък и лежеше като мъртъв“, „Той е преобразен, нещо мъртво лежи в него“, „Тя изпита странното чувство, че говори с кукла“, „Тя усеща сухите му, студени мъртвешки устни и започва да стене“ (Полянов 1995: 28, 55-57). Безсилието на Ася се манифестира като изблик на смъртността и битийната крайност, която прекъсва взаимовръзките му с Надя, разкривайки тяхната несигурност, относителност и разградимост: „С Ася се разминаваха като две чужди същества, неми и невидими“ (Полянов 1995: 67). „Вътрешното“ умиране на Ася, загубата на волеви сили и социално-личностна пълноценност представляват своеобразна интериоризация на превратаджийските убийства. При нея психосоматичната дисфункция по странен начин удвоява и става изоморфна на обобщеното обществено-политическо състояние на общността, както то бива диагностицирано например в изказването на Младенов: „В тая страна всички хора са луди и слепи, които се хвърлят в тъмнината и взаимно се изтребват. От никъде не прониква слънчев лъч. Слънцето е угаснало! (…) Само войни, преврати, пак войни, побоища, революции, бесилки. Тъмно е в тая страна (…) [България е] откърмена и израсла в политически борби (…) Ние живеем варварски и първобитно, трябва да се срамуваме, че нямаме философия, изкуство и човечност“ (Полянов 1995:: 99, 101). Побоят, превратът, убийството – всички тези ексцеси на насилието разтварят зевовете на различието, промяната, временеенето и (не)възможността на смъртта. Една разподобеност и несамотъждественост на телата и институциите, която възпрепятства трансцендирането към „високите“ слоеве на духовния живот, заковавайки човека в конкретиката на крайно-материалното[16]. По същите смислово-символни коловози се разгръща и изображението на нравственото падение на Надя Струмска, която не успява да спази моралноидеалната норма на верността[17], предавайки се на аморалната инстинктуално-полова другост на тялото: „Нямаше вече сили. Неговият дъх я гореше, неговата прегръдка я смазваше, целувките му събуждаха дълбоки инстинкти. Тя чувстваше, че загива. Нейната млада, неудовлетворена плът ѝ изменяше. Тя вече не се противеше. Притвори очи разтреперана от ужас и наслада. Тя забрави кой е той. Не го виждаше. Чувстваше над себе си само халата, за която толкова жадуваше“ (Полянов 1995: 92-93). Греховно-удоволственото пропадане в плътта и деактивирането на моралната норма се обозначават като загиване, доколкото представляват още една форма на излизане от себе си, несамотъждественост и разподобеност[18].

Снизяването на идеално-духовното и вплитането му в иманентността на материално-временното и хоризонта на смъртността – такова, каквото беше очертано при обзора на фунционирането на соларно-светлинната символика в романа, – довежда и реинтерпретирането на заглавната метафора: слънцето угаснало. В контекста на променящите се представи за естеството и динамиката на светлинните лъчи през 20-те г., от една страна, и на кризата на метафизическите фундаменти на хуманизма, от друга, лесното алегорично тълкуване следва да се усложни. Преди всичко впрочем текстовите прояви на заглавната метафора далеч не изграждат еднозначна редица. Финалът на романа по-скоро работи със споменатата „наивна“ хуманистична версия[19], с нея работи и описанието на смъртта на Ася Струмски[20], както и заминаването на Младенов[21]. По-нюансиран е смисълът на метафората обаче в пасажа с терзанията на художника Ведров: „той обичаше тая малка, помрачена страна. Над нея може да изгрее слънце, трябва само да се намери пътят към него. Стана му смешно. В тая страна, дето човешкият живот не се цени, дето всеки бяга да стигне пръв властта и богатството, без да мисли през къде минава – ако блесне слънцето, всичко би изглеждало още по-грозно“ (Полянов 1995: 127). Угасването представлява аксиологически срив, при който Човекът и неговият Морал губят привилегията и изключителността си за сметка на властта (принудата и насилието) и богатството (материалната измеримост и заменимост). Проблясването на слънцето на свой ред се лишава от есхатологичното си значение: слънчевият проблясък би могъл единствено да освети угасналостта на слънцето. Романовият полифонизъм разподобява семантиката на соларния символ, отигравайки разнородни негови версии, подчертавайки неговата итерабилност, смислова неопределимост и тълкувателна отвореност: слънцето се разглобява и отлепя от хуманистичното си означаемо.

***

Разгледаните примери демонстрират как, експлоатирайки полифоничната структура на жанра, текстът на Вл. Полянов отиграва смисловата неустановимост на соларния символ, която прорязва функционирането на итерациите му в междувоенната българска култура. Нещо повече, текстът сякаш разработва тъкмо подривните потенциали на светлинно-слънчевата образност, които се разтварят от научнотеоретичното им претълкуване през първите две десетилетия на ХХ век. Потенциали, които обаче позволяват на романа да демонстрира произволността и нестабилността на соларната символика, която търпи разнородни употреби и се пренася между различни културни сектори, без да принадлежи на нито един и подривайки логико-концептуалната окончателност и завършеност на всеки един.

Цитирана литература:

Айнщайн, Алберт. 1996. Моята картина на света. съст. А. Поликаров. София: Любомъдрие.

Бадев, Йордан. 1929. Художествената ни литература през изтеклата година. Във: Владимир Полянов. Слънцето угаснало. София: Кралица Маб, 1995, с. 146.

Бер, Ф. 1923. Великите открития в науката от Проф. Айнщайн. София: Светлина.

Граблашев, Величко. 1921. Окултизъм, мистицизъм и учението на Дънов. София: Гутенберг.

Енгелс, Фридрих. 1975. Анти-Дюринг. София: Партиздат.

Енгелс, Фридрих. 1977. Развитието на социализма от утопия в наука. Във: Карл Маркс, Фридрих Енгелс. Избрани произведения. Том 1. София: Партиздат.

Златаров, Асен. 1924. Айнщайн и световните тайни. Четвърто издание. София: Акация.

Златаров, Асен. 1925. Слънцето и животът. Второ издание. София: Акация.

Знахар, Иван. 1929. Слънцето угаснало. Роман от Вл. Полянов. Във: Владимир Полянов. Слънцето угаснало. София: Кралица Маб, 1995, с. 147-150.

Йончев, Тодор. 1926. Оборване Айнщайновата релативитетна теория. София: Херман Боле и С-ие.

Каменова, Ана. 1928. Слънцето угаснало. Във: Владимир Полянов. Слънцето угаснало. София: Кралица Маб, 1995, с. 139-140.

Константинов, Георги. 1929. Слънцето угаснало. Роман от Владимир Полянов. Във: Владимир Полянов. Слънцето угаснало. София: Кралица Маб, 1995, с. 142-145.

Митов, Д. Б. 1928. Слънцето угаснало. Във: Владимир Полянов. Слънцето угаснало. София: Кралица Маб, 1995, с. 132-134.

Павлов, Тодор. А. И. Тимирязев, С. Ю. Семковски, И. Орлов. 1930. Айнщайн или Енгелс? Теорията на относителността и диалектическия материализъм. София: Радикал.

Пиндиков, Александър. Владимир Полянов. 1988. Литературна анкета. София: Издателство на БАН.

Полянов, Владимир. 1995. Слънцето угаснало. София: Кралица Маб.

Попов, Драго. 1928. Слънцето угаснало. Роман от Вл. Полянов. Във: Владимир Полянов. Слънцето угаснало. София: Кралица Маб, 1995, с. 140-142.

Симидов, Димитър. 1928. Владимир Полянов и неговия роман „Слънцето угаснало“. Във: Владимир Полянов. Слънцето угаснало. София: Кралица Маб, 1995, с. 135-137.

Стоянова, Надежда. 2015. Възходът на слънчогледите. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Шишманов, Димитър. 1928. Слънцето угаснало. Във: Владимир Полянов. Слънцето угаснало. София: Кралица Маб, 1995.

[1] Култ, почиващ на онто-теологически фундамент, който Н. Стоянова изрично посочва при анализа на съименните поеми на Иван Перфанов и Гео Милев: „Слънцето е едно от „лицата“ на Бога“ (Стоянова 2015: 59). Антропоцентричният антропо-соларен паралел почива на подпъхната теологическа основа, която научният дискурс разколебава.

[2] Заглавията на книжката варират според преизданията.

[3] Курсивът в цитатите от А. Златаров са негови.

[4] Срв.: „един светлинен лъч трябва да се изкриви, щом попадне в гравитационно поле (…) ще се извие, ще се отклони“ (Златаров 1924: 80-81).

[5] Срв.: „съвършено немислимо [е] съществуването в света на каквото и да е нещо абсолютно неподвижно – било то звезда, било система от звезди (…) Всички определени положения са относителни“ (Бер 1923: 21).

[6] Множество от пунктовете в книжката на А. Златаров са близки и до начините, по които самият А. Айнщайн излага теорията си пред широката публика по същото време, срв. (Айнщайн 1996: 16-40).

[7] В случая се изхожда от т. нар. небуларна хипотеза на Кант-Лаплас, според която, твърди текстът, планетите произхождат от Слънцето, от „централната огнена маса, която и сега (…) направлява вечното им движение. Това е слънцето. От него е родена и земята (…) тя черпи своя живот от него“ (Златаров 1925: 4).

[8] Проблематизиране, което не подминава и отделни сегменти от идиолекта на самия Златаров, срв.: „човекът със своята проникновена мисъл успя да освети тайните на Всемира и да разгадае нвеговите структури. С релативната теория се откри един оазис срещу безкрая на Неведомото“ (Златаров 1924: 9); „Човекът, слабият човек, застава срещу едно могъщество, което поразява и кара да тръпне в захлас и обаяние сърцето му. Безкрайна пропаст като че дели могъщата участ на слънцето и мимолетния плам на човешкия земен живот!“ (Златаров 1925: 15). Ако четем подобни оценъчни изказвания в контекста на заземяването на антропо-технологическата дейност в иманентния план на материята от „Слънцето и животът“, то напреженията в реториката на А. Златаров биха се откроили.

[9] Аргументът на Т. Йончев включва допускането за непознаваемостта на природата поради нейното постоянно разподобяване: „непрекъснато пресътворяваща се, т. е. еволуцирующа природа (…) [където] константни скорости [и] ивъобще движения са абсолутно невъзможни (…) природата е недостъпен хаос (…) слънцето не издава нито във една трепка през деня една и съща светлина, една и съща топлина (…) Слънчевата светлина следователно както водата изчезва всяка секунда безвъзвратно и ние гледаме (…) едно непрекъснато възобновяващо се, ново слънце (…) Всеки ден носи свое ново слънце със своя слънчева светлина и топлина“ (Йончев 1926: 12, 15, 24). Неуловимата променливост на материята някак критикува постановката за изменяемостта, засилвайки до абсурдност постулатите ѝ.

[10] Изрично споменат и от А. Златаров като доказателство за неевклидовия характер на Вселената (Златаров 1924а: 83-87).

[11] Аргументите на Т. Павлов черпят съдържанието си от програмни марксистки постановки върху фунциите на възприятията и естеството на математиката, препратката към които би могла да доизясни залозите и произхода на българската полемика: „Дотогова, докато правилно развиваме и използваме своите сетива и се стараем да действуваме в границите, поставени от правилно получени и използвани възприятия – дотогава ние ще установяваме, че успехът на нашите действия доказва съответствието на нашите възприятия с предметната природа на възприеманите неща“ (Енгелс 1977: 87); „Нашата геометрия изхожда от пространствени отношения, а нашата аритметика и алгебра – от числени величини, които отговарят на нашите земни отношения, т. е. отговарят на материалните величини, които механиката нарича маси – маси, каквито се срещат на земята и се привеждат в движение от хората“ (Енгелс 1975: 481).

[12] Реалистико-референциалните стойности са господстващият идиом при рецепцията на романа: „Сюжетът на „Слънцето угаснало“ е из животрептящата наша действителност“ (Митов 1928: 133); „[георите изпитват] конфликти и вътрешни борби, взети от последните моменти на българската действителност“ (Симидов 1928: 136); „героите (…) са взети направо от съвременността“ (Шишманов 1928: 138); „[авторът] черпи сюжети от нашата действителност“ (Каменова 1928: 140); „Героите са копирани от действителността. Зад маските им се усмихват живи наши познайници“ (Попов 1928: 141); „Сюжетът на романа е юнската революция“ (Константинов 1929: 143); „една смела и за жалост вярна и тъжна картина на нашата съвременност“ (Бадев 1929: 146). Реалисткият идиом работи и когато И. Знахар критикува качествата на романа: „законната връзка на явленията и предметите в изкуството винаги отговаря на тая в предметния свят. Без тая истина няма творчество, както няма такова и в разглежданата книга“ (Знахар 1929: 149).

[13] Раздвоението би могло да се изобразява и чрез движенията на светлинните лъчи, например раздвоението на революционера Тодор Илов между любовта и природната хармония, от една страна, и съзаклятничеството и революционното насилие, от друга: „До слуха му долетя приспивният звън на реката, лунен лъч погали лицето му. И това лице (…) изведнъж омекна, стана хубаво и тъжно. Той усети спокойното величие на природата“ (Полянов 1995: 30). Светлината не само разкрива и осветлява, но и преобразява лицеизраза, изменяйки и обогатявайки физиогномиката му.

[14] Сходно с кода на залеза като съчетаемост на тъмнината и светлината функционира и противопоставянето между Тодор Илов и съзаклятниците му, разиграващо различието (организационно, ценностно, идеологическо) между водача и следовниците в революционерската група: „Десетте приятели гледаха мрачно. Това бяха хора от различни възрасти, облечени в тъмни, широки дрехи, бедно и грубо (…) Тия хора разбираха значението на думите на Илова и гледаха с мрачна тържественост (…) Другите виждаха кръв, той виждаше блясъци, в които ще цъфне един нов и щастлив свят. Имаше мрачни подозрения само към водачите на партията“; „Той видя Илова с надупченото лице и огъня в единственото му око, видя и тъмните лица на неговите другари (…) В залата се увличаха по неговия възторжен глас, той хипнотизираше с пламенното си око (…) Явно беше, че има разлика между него и борбата, която водеше черната, неизвестна тълпа. Той беше наистина идеалист, а тя – разярена глутница (Полянов 1995:: 39, 70-71).

[15] Срв. как при вестта, че един от другарите на Ася е убит („припадналата (…) се пробуди, но тъй както би се пробудил мъртвец – бледа, вкочанена, безсилна), Надя си въобразява и пред-чувства неговата смърт: „Тя затваряше очи и трепереше. Не смееше да помисли кой е другият паднал, но с цялото си същество чувстваше ужаса – нейният мъж“ (Полянов 1995: 27-28).

[16] Срв. мотивът за „мрачната картина на живота“ и трагичната съдба на идеалистите, готови да жертват плътта, в противопоставка с прагматичното самозапазване на пресметливите: „Тези, които изложеха живота си за някакъв идеал, гинат в бедност – неизвестни и ненужни. По стъпалата на властта се издигат ония хора, които в опасните моменти на обявената борба изчезваха“ (Полянов 1995: 75).

[17] Терзанията на Надя се описват тъкмо през опозицията между телесността и идеално-духовното: „Имаше дни, в които тя обуздаваше стихията на плътта си и мислеше трезво за своя семеен живот. Имаше ли в него нещо по-силно, по-високо от нуждата на плътта. Срамуваше се, че може дори да помисли това. Имаше, разбира се. Тя трябваше да се грижи за своя любим болен мъж. Трябваше да жертва всичко за него“ (Полянов 1995: 79).

[18] Освен умирането друга фигуративна артикулация на разпадането на рационално-моралната състоятелност на човешкото бива лудостта, срв. репликата на Младенов: „Тия луди хора кой знае какво вършат тази нощ (…) Аз мисля, че животът е по-ценен, за да се пропилява в борба срещу едно правителство“ (Полянов 1995: 23-24). Аналогичен случай бива и анималистичната метафора: „Стигнали до безсърдечието, опетнили ръцете си в кръв, хората мъчно биха приспали животното в себе си“ (Полянов 1995: 128).

[19] „Сега [Ведров] виждаше какво трябва – да бъдат по-добри, повече човеци! Лицето му засия от просветление. В мрака се отваряше път. Той трябваше да го посочи на всички. Тръгна. Въодушевен, той сякаш стана по-голям. Насреща изгряваше слънцето и го обливаше с лъчите си“ (Полянов 1995: 130).

[20] „До падналия останал само художникът [Ведров], който, обезумял от скръб, вдигнал ръце над мъртвия си другар и извикал: „Господи, наистина твоето слънце е угаснало над тая страна!“ (Полянов 1995: 121).

[21] „Качи се на файтона и потегли, без да се обърне. В късната утрин слънцето се мъчеше да проникне през мъглата и облаците, които изглеждаха сребърно бели. Първият студ щипеше (…) Той спря файтона и купи един вестник. Още на първата страница видя съобщението за убийството на Ася Струмски. На същата страница прочете и състава на новото правителство, в което намери името на Здравева (…) След два часа беше на границата. Мъглата се вдигаше, слънцето проясняваше деня. Той погледна през прозореца на вагонното купе чуждата земя и въздъхна с облекчение“ (Полянов 1995: 125).

Венцеслав Шолце е доктор по филология с дисертационен труд на тема „Симеон Радев в българската култура от началото на ХХ век“. Автор на статии в областта на историята на българската литература, българската културна история и философията на езика.