Слънце срещу часовник. Един възможен подстъп към идиосинкразиите на Радичков

СЛЪНЦЕ СРЕЩУ ЧАСОВНИК

(Един възможен подстъп към идиосинкразиите на Радичков)

Клео Протохристова

Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, България

THE SUN vs. THE CLOCK

(A possible approach towards Radichkov’s idiosyncrasies)

Cleo Protokhristova

Paisii Hilendarski University of Plovdiv, Bulgaria

In Radichkov’s works the sun has an unusually high intensity of being present, with confusingly multiple modifications in terms of imagery and semantics, many of them impossible to reference but also provokingly incompatible with one another. From the traditional artistic applications of the sun, we can single out the counterargument against the necessity of clocks and watches towards which the author is consistently and outspokenly intolerant; the intolerance itself, an aspect of the intriguing range of idiosyncrasies that bear witness to his artistic and personal specificity. This paper will focus on the secondary axiological tensions that regulate Radichkov’s fictional universe and are articulated in his non-fiction as well.

Keywords: Yordan Radichkov, the Sun, clocks, calendar

Въпреки че навичната нагласа към „света според Радичков“ би извела на преден план най-вече представи за януарски пейзаж, за нощни картини или суетене в безпрогледна мъгла, лишено от ясни пространствени и времеви ориентири, които било предвидимо, било тревожно озадачаващо инвалидират предположението за слънчева светлина, присъствието на слънцето в творчеството на писателя е извънредно интензивно, ярко и със забележителна мнемонична ефективност. Ако за да си припомним факта, че един от най-ранните му разкази е озаглавен „Слънце в чинийка“, са необходими известни усилия, веднъж фокусирали вниманието си върху соларната образност, ще поощрим автоматизма, с който паметта ще извика безотказно емблематичните за Радичков образи на „спряното слънце“ от „Горещо пладне“, или на слънцето от времето на верблюда,  или пък слънцето от националния флаг на японците, което се оказва в крайна сметка паничка с ориз.

Дори и само тези няколко примера ни показват Радичковото слънце в объркващо многообразие. Един по-систематичен оглед на текстовете му ще проясни наличието на много още други негови образни и семантични модификации. Някои са напълно конвенционални, оценъчно неутрални номинации, в които слънцето фигурира главно като източник на светлина и топлина:

„Зимният ден е къс, слънцето бързо бе пропаднало зад буките, снегът бе почнал да става синкав“ („Скиорчето“, Радичков 2011: 242); „Светла струйка искреше на слънцето, тя падаше на тласъци, тъй както и помпата я засмукваше на тласъци изпод земята“ („Аутопсия на тялото“, Радичков 2011: 272); „Два или три часа по-късно слънцето вече ще свети ярко на небето“; „Сянката вече се бе изместила, пушката стоеше наполовина осветена от слънцето.“ („Мравки разглеждат пушка“, Радичков 2011: 286, 295); „Слънцето играеше и бляскаше върху излъсканата машина…“; „… после пеква слънце, мократа земя започва да дими топла пара. Тъкмо в тая топла пара се образува мана; (…)  от своя страна мамулът показваше малко руса косица, слънцето бързо изгаряше и накъдряше перчема му, та заприличваше на перчема на негърче“ („Лозе“, Радичков 2011: 311, 312, 315); „По покрива шетат врабци, слънцето грее приятно, паяк пъпли забързано и прекарва телефонни жици, та по тях да си съобщава кога някоя муха се блъсне в жиците.“ („Ние, врабчетата“, Радичков 2014: 242)

В по-ранните разкази на Радичков слънцето последователно бива изведено като основна тема, назована в заглавията, например, „Слънцето“ (Радичков 2009: 311-314), „Слънцето ли?“ (Радичков 2009: 350-352), „Откъде е силата на слънцето“ (Радичков 2014: 193), „Слънчев ден“ (Радичков 2014: 433), „Ослепително слънце“ (Радичков 2014: 460), за да се превърне с център на кратки повествования, част от които имат характер на импресии, докато други гравитират към анекдотичното. Съответно, слънцето присъства или като образна доминанта на разказа („Слънцето“, „Слънчев ден“), или като даденост, която подлежи на преосмисляне („Ослепително слънце“, „Слънцето ли?“, „Откъде е силата на слънцето“). Към втората група се отнася и споменатият по-рано разказ „Слънце в чинийка“ (Радичков 2009: 106-109), чието заглавие цитира сравнението, с помощта на което възрастната Хафизе от разказа придърпва чудото на електрическото осветление към собствената си зона на умопостижимост.

По-характерни за Радичков са обаче силно аксиологизирани репрезентации на слънцето. Същевременно прави впечатление, че в основната си част те са не просто несводими помежду им, но и демонстрират отношения на провокираща несъвместимост. От една страна, слънцето е представено като ласкава животодаряваща енергия – например в „Шипков храст“, където лъскавите червени плодчета на шипката са „осветлявани нежно от есенното слънце“, самият храст „използва мекото есенно слънце, за да доугои и лъсне до краен предел ярките си плодове“, а щурците показват навън главите си, за да ги пекат на слънцето (Радичков 2011: 160, 163). Или в споменатия разказ „Лозе“: „През цялото лято и през есента гроздето бе се наливало със слънчеви сокове горе на припеците, то бе попило много слънце в себе си“ (Радичков 2011: 324). В същия разказ на слънцето е присвоена допълнителна, двусмислено загатната  заслуга – с привидно неутрално констативен тон е споменато, че чесънът се садял „повече на припеците, помежду лозята, за да се изпече хубаво на слънцето и да е стегнат“, след което се уточнява, че „по тези места чесънът е на много по-голямо уважение от кромида, защото се смята, че държи мъжа стегнат“, а накрая се обяснява, че „всички наричат кромида с пренебрежителното име – мекотаковец, а чесъна назовават почтително с името твърдотаковец“ (Радичков 2011: 320).

От друга страна, същото това животодаряващо слънце нерядко се представя и като  изпепеляваща стихия. Такова е присъствието му в „Горещо пладне“, когато, „застинало в своя зенит“, топи въздуха, топи мазута… (Радичков 2014: 157) и „със своята страшна леща“ свива листата на дърветата и дава власт на жегата, „трептяща и знойна като пустиня“ (Радичков 2014: 160); или във „Верблюд“, където е цитирано предупреждението на възрастните към децата да не гледат слънцето, защото ще видят на него верблюд, а „който види верблюд, ослепява“ (Радичков 2009: 366).

Като демонстрация на същата контрастно преобръщаща се аксиологизация ни се представят друга двойка текстове. Ето как се разгръщат тематизациите на слънцето в разказа „Орниците“:

Оскъдно раждаха орниците, вярно е, но ми правеше впечатление, че всички са обърнати на юг, все на юг, към слънцето. Ни една орница не гледаше на север, към усойното и към мъртвичавото. Усойното и мъртвичавото са били винаги езически, убежища на зли сили… И християнските оброци подобно на орниците бяха откъм южната страна. Покритите с лишеи каменни знаци, побити в оброците, караулеха през всичките сезони, за да показват кои места са християнски, светли и чисти божии места. (Радичков 2014: 136, подч. м. − К. П.)

Вижда се, че в този разказ слънцето е припознато като ориентир и гарант за християнството и му е присвоена неоспорима святост[1], при което, по подразбиране, на езическите вярвания е отказана каквато и да е връзка с него – тяхна територия се оказват усойните места, лишени от слънчева светлина, чиято функция е да бъдат „убежища на зли сили“. Но пък в съвършено противоположен режим на оценностяване, в разказа „Продължение на историята с монголоидите“, слънцето се привижда като неведома и нечиста сила, в съответствие с разчитането на „йероглифа на клюводръвците, изписан от играта им със залеза на слънцето“, като „работа на тенеца – т.е на вампира“ (Радичков 2015: 283-284).

Разнопосочността в аксиологизацията на соларните номинации при Радичков е съчетана с вариативност на ролите, приписани на слънцето, които могат да се наблюдават дори и в границите на един и същи текст. Подходяща илюстрация предлага разказът „Ибис“. В него на слънчевите лъчи изглежда като да е отредено основно да „топлят гърба“ на ловеца повествовател в зимния ден („Слънцето топлеше приятно гърба ми…“; „Като седя на завет, та слънцето топли гърба ми…“ – Радичков 2011: 280, 282) и да придават прелест на природните картини („сред тревата са разхвърляни водни огледала; те сребреят на слънцето“; „Педя вода бе заляла зелената трева, на места само водата сребрееше, отразявайки слънцето, на места се виждаше зелената трева на дъното. Всичко това беше подвижно и изключително красиво“ – Радичков 2011: 280, 283). С рязък преход обаче слънцето влиза в друга роля, като че ли ще се опита да предпази непознатата птица, която ловецът първоначално възприема като дива гъска, тъй като то я поставя в контражур, превръщайки я в черен силует (пак там). А когато птицата пада простреляна, сякаш наказателно, слънцето отказва ласкавата си топлина („… насреща ни бързо се носеше мъглата, обграждаше полето от всички страни, светлината бе станала бледа, прозрачна пелена скриваше слънцето“ – Радичков 2011: 284).

Предвидимо, слънцето фигурира при Радичков и като върховен космологичен агент. В пиесата „Образ и подобие“, в разговора между Синята тога, Зелената тога и Сивата тога, се напластяват описания на географски маркирани държави, чието своеобразие еднозначно е съотнесено с неговото поведение: „…Слънцето е малко. Поради това, че няма слънце, всички поданици тук са бели като мишки“; (…) „…постоянно грее слънце, затова и поданиците са черни като въглени“; (…) „… когато в единия край слънцето залязва, то в същото време на другия изгрява и ако на север вали сняг, на юг е непоносима жега; „(…) Най-източното кралство тури ръка на слънцето. То сметна, че слънцето първо там изгрява“ (Радичков 2018: 277, 278, 279, 281).

Най-специфични измежду неудържимо метаморфозиращите образи на слънцето при Радичков несъмнено са отделни стъписващо предизвикателни решения. Такова е описанието на времето на верблюда, когато „сините небеса се задръстили толкова много, че то едва намирало пролука да се провре като добивало формата ту на риба, ту на насекомо, ту подскачало като скакалец, ту ставало квадратно“ (Радичков 2009: 366), или непрозрачни мисловни конструкции, ословесени посредством соларни референции, най-популярната измежду които несъмнено е знаменателният епиграф към „Горещо пладне“: „Ще повярвам в слънцето, ако и то вярва в мене“ (Радичков 2014: 157). Особено впечатляваща е неусъмнената последователност, с която непоследователно слънцето бива представяно както в модусите на възвишеното – например като „сълза в окото на бога“ („Лозе“, Радичков 2011: 324), така и в снижаващи травестийни вариации – например в микросюжета от „Верблюд“ за Мойсей, който се разхождал със скрижалите, като застъпвал слънцето по опашката (Радичков 2009: 366). Впрочем в разказа „Лозе“ назоваването на слънцето като „сълза в окото на бога“ се появява непосредствено след констатацията, че то се е оказало „затворено на тъмно в тъмната бъчва в тъмната Йолова изба“, а от него пък е изведено допускането, че „и гроздето на Йоловото лозе е пило от тази божия сълза…“ ( Радичков 2011: 324).

В цялото това многообразие от номинации и символизации на слънцето, налично в творчеството на Радичков, се откроява една специфична, но достатъчно стабилизирана литературна негова употреба – като контрааргумент срещу необходимостта от часовници. Към часовниците писателят изпитва откровена нетърпимост, която декларира последователно, намирайки си необходимите поводи. Във второто „Нощно бдение“ от „Малка северна сага“ например писателят заявява: „Не нося часовник, не обичам часовниците“ (Радичков 2017: 359). Дори когато е „природен“, пясъчен или воден, при Радичков часовникът е натоварен с негативни конотации – присъствието му имплицира разпиляване, изтичане, празнота и смърт (например във „Всичките светители“ от „Малка северна сага“ – вж. Радичков 2017: 338). В разказа „Навсякъде вали“ (от „Умиване лицето на Богородица“) споменът за мъртвите приятели Емилиян Станев и Григор Вачков, които мистично се появяват в лодката на разказвача, е доминиран от присъствието на една празна тенекиена кутия, в която се събира дъждовната вода, и от натрапчиво повтарящия се звук на капките върху нея. Към финала на описанието на това съноподобно изживяване четем: „Изглежда, че в тази ръждясала тенекиена кутия капеше водният часовник на самата Вселена. По този начин тя отмерваше изтичащото време“ (Радичков 2014: 20-21). Впрочем като единствен легитимен начин за определяне на часа на Радичков се представя кукуригането на петлите (вж. „Малка северна сага“, Радичков 2017: 359-360).

Въпреки това, макар и по изключение, в пътеписите си понякога, рядко, разказвачът ще съобрази, че по време на описвания от него момент в „Неосветените дворове“ „в България е обед“ и че е „изпреварил страната си с осем часа“ или че докато преживява скандинавската зима, в България е есен („Малка северна сага“, Радичков 2017: 260). Подобни изключения са също приносители на любопитна симптоматика. Защото при цялата си демонстративна пренебрежителност към стандартното отчитане на времето, Радичков се оказва по един или друг начин подвластен на ефективността му като регулатор, когато му се наложи да напусне уютния свят на природно съобразното и да се изправи пред объркващото, умонепостижимо изобилие от събития, присъщо на сферата на социално-политическото. Този компромис обаче бива тутакси компрометиран, тъй като води след себе си странна синхрония, върху която, види се, е закрепено равновесието в съдбата на човечеството. Ето как изглежда тя в „Черказката манастирска свинарница“ (сб. „Свирепо настроение“):

По това време на деня отвъд границите на България в един президентски дворец обсъждаха проблема за войната, докато бебето на президента смучеше сладко биберона си; художникът Пикасо рисуваше конни надбягвания на хиподрума, националният бразилски отбор по футбол тренираше финтови удари на игрището (…); поради кръглия характер на Земята Съединените американски щати спяха; международният съд в Хага реши, че Румънската народна република принадлежи на престолонаследника,

като нататък са включени Фидел Кастро, космонавтът Герман Титов, Халеевата комета, циклофазотронът в Дубна, Айфеловата кула и кого и какво ли не още (Радичков 2009: 419-420).

Нетърпимостта към часовниците е компонент от един прелюбопитен и, струва ми се, непроучен репертоар от идиосинкразии на Радичков, измежду които в най-пряка връзка се представя настойчивата му подозрителност към календара, който също като часовниците е средство, с помощта на което цивилизацията се стреми да подреди и подчини цикличността в природата. По различни начини текстовете на Радичков демонстрират личното му пристрастие към времевите и битийните ориентири,  основани на съвършена цикличност на природата и на естествените ѝ ритми, гаранти за тяхната надеждност. Но те демонстрират също и осъзнатост за това, че същите тези, безрезервно предпочетени, ценностно маркирани епистемологични репери, са неумолимо вкарвани в други, несвойствени им матрици, органично чужди на тяхната природност. От тази драматична осъзнатост произтичат ред чудновати фобии, които регулират фикционалната вселена на Радичков, но спорадично биват артикулирани и в нелитературните му текстове. Заедно с производните им сериозни аксиологически напрежения, те съставляват много съществен, макар и по-скоро дискретен като проява компонент от художническото и личностното своеобразие на писателя[2].

Но да се върнем на противопоставянето на слънце и часовници. Достатъчно отчетливо то присъства в „Горещо пладне“, където срещу слънчевия зной, генериращ хаос и безизходица, като едничък гарант на някаква подреденост присъстват часовникът на дежурния чиновник, който той постоянно поглежда в очакване на закъснелия влак,  практически безполезният гаров часовник и оказалият се също безполезен часовник на генерала, ръководещ провалените военни маневри (Радичков 2014: 157, 158, 191). В по-дискретна, но достатъчно различима опозиция се появяват слънцето и часовникът и в разказа „Японски хотел“, чието повествование напластява последователно противопоставяния на идеята за вечност, вложена в пясъчната градина и постижима като изживявене на светлината на залязващото слънце (същото слънце, емблема на Япония, което ще се окаже паничка с ориз – Радичков 2011: 177, 185), от една страна, и усещането за преходност и неавтентичност, провокирано от часовника във фоайето на хотела, непостижимо сложния, откровено чудовищен механизъм, „загнезден в съзнанието“ на разказвача (Радичков 2011: 177-178, 180, 183).

Най-комплексно и многосмислено, същевременно трудно разпознаваемо и в режим на затормозващо енигматична иносказателност, опозицията слънце – часовник е разгърната в разказа „Януарско яйце“. Там един конкретен януари, на високосната 1968 година, произвежда в селото, което е сцена на историята,  озадачаващи времеви аномалии, назовани в началото на разказа: „Още в първите дни на месеца селцето откри една странна особеност във времето. Неколцина ходиха на платото да хранят яребицата (…). Те отидоха във вторник, а се върнаха в селцето в понеделник“ (Радичков 2010: 354, подч. м. – К. П.). Веднага след това съобщеното аномално случване е функционализирано като довод за умозаключението, че „ако искаш да отидеш до съседа и тръгнеш във вторник, то пристигаш там с един ден назад – в понеделник“, след което се предлага за съобразяване негова вариация: „докато се преместите на съседния стол, вече е вчера“. Това съобразяване предизвиква масова парализа на хората, което пък служи като трамплин към описанието на някакъв всепомитащ хаос, причинен от времевата аномалия:

Всички седят неподвижно и чакат отново да стане днес. Три вълка нападнаха едно стадо, стадото се раздвижи, почна да тича в кръг и пред очите на всички ни кръгът стана вчера. Трите вълка също тичаха в кръг, само че обратно на стадото и тия два кръга се въртяха в две противоположни посоки, без да могат да се докоснат. Вълците не можаха да преминат от своя вторник в понеделника на стадото. (…) Тия два концентрични кръга, дето се извъртяха пред очите на селцето, внесоха някаква мистика и мога да кажа, че до следния ден − сряда − всички останаха неподвижни край прозорците, загледани в изцъкленото небе. (Радичков 2010: 355, подч. м. − К. П.)

Основно измерение на представения катаклизъм е тоталното объркване на темпоралните представи: „Сякаш нещо във времето се бе скъсало или бе разрушено, селцето изглеждаше попаднало във вътрешността на гигантски часовник, където някои пружини или колела се движеха обратно, прескачайки основен възел в гигантския механизъм“ (Радичков 2010: 355). „Скъсаното“ или „разрушено“ време изкушава за паралел със знаменитото Шекспирово “time out of joint”, но това, което е по-важно за логиката на настоящото изложение, е че въпросното „изкълчено време“ е оприличено на часовник, а неговите аномалийни прояви са окачествени като объркване на механизми.

Тук е добре да си припомним, че часовникът и календарът формират и споделят територия на крайно изострено противоборство между цивилизация и природа. Представянето им в опозиция на слънцето като върховна еманация на природното ги компрометира в качеството им на привилегировано от социалните практики средство за измерване и подреждане на човешкия живот, припознато като епистемологична котва, гарантираща устойчивостта на света. Според така конструиращата се аксиология ролята на тези конвенции на обективен и безпристрастен регулатор на времето, за която настоява официално заявената им функция, е развенчана, за да се оголи същността им на коварен манипулатор, в чиято власт е да сринат из основи носещата конструкция на привичната човешка космологична осъзнатост. В подобна мисловна перспектива важна роля играе и интуицията относно властовия ресурс, наличен в умозрителните конструкции, с които цивилизацията рационализира своята поставеност във времето – както в самите конвенции, така и, още по-силно, в тяхното инструментализиране. Видени основно в конфликта им с природното, в творчеството на Радичков, те са оголени не само като ненадеждни и несъстоятелни, но и като нелепи. За часовници и календари в органиката на природното няма място и опитът за съвместяването им с него е оголен като несъобразност, обречена на провал.

Логично би следвало да очакваме, че антидотът на описания в разказа разпад ще бъде осигурен от слънцето. То обаче отсъства – януари е и по радичковско подразбиране слънцето трябва да е „пропаднало“ някъде. И в същото време, централният образ на „януарското яйце“, изведен в заглавието на разказа,  позволява да бъде четен като аватар на слънцето. Подобен рискован ход се нуждае, разбира се, от аргументация, която може да набави обстоятелството, че уподобяването на яйце и слънце съвсем не е прецедент за творчеството на Радичков. В „Спомени за коне“ например те са ни показани в интимна съотносимост:

Ако строшим кокошето яйце, ние ще видим върху жълтъка му една точица, обърната към слънцето на яйцето − под черупката си всяко яйце има малка кръгла празнина, народът нарича тази празнина слънце, − тъкмо тази точка е тайният знак на живота в яйцето, обърнат в права посока към вътрешното слънце. Гласовитото кукуригане на петел, червен гребен и обеца, рогов шип, червено и златно перо от опашка − всичко туй е съхранено върху точицата на жълтъка, за да се предаде на следващото петле. (Радичков 2015: 309, подч. м. − К. П.)

Парадоксът е, че в ролята си на компенсаторно слънце януарското яйце не само не е от помощ в мощно разгръщащия се битиен хаос, но и му е вменено да бъде неговият истински причинител. Слънце и часовник, изненадващо, вече не са противопоставени, а по един и същи начин се оказват отговорни за концентричните кръгове, които парализират селото. Неумолимото движение в кръг е в прозрачна аналогия с хода на часовниковите стрелки и взаимното им съозначаване е обичайно, но при Радичков, по волята на собствената му причудлива семиотика, и слънцето е разконспирирано като двигател на същото безпощадно самоповтарящо се въртене. Когато повествователят във „Верблюд“ се опитва да гледа в слънцето, за да види наистина ли там има верблюд, цялото небе се изпълва изведнъж с въртеливи движения (Радичков 2009: 369). А и „сплесканите пъпчиви бабунки“ от „Автострадата“, веднъж огрени от слънцето, също започват да се „въртят като пумпали“ (Радичков 2011: 157).

Вече стана дума, че слънцето, което по подразбиране би следвало да обезпечава хармонията на битието – роля, препотвърдена и от текстовете на Радичков, тук е дискредетирано като надеждна алтернатива спрямо произвола на цивилизационната уместност (била тя битова, социална или политическа). Налага се изводът, че във вселената  на Радичков на слънцето също не бива да се вярва безусловно. То е несигурно като епистемологичен и аксиологичен ориентир, редът, основан на хелиоцентризма, е уязвим, внезапно и безпроблемно той прехожда в хаос. Изкушава хипотезата, че налице е дискретна подривност спрямо превърнатата в клише идеологема на свръхвалоризираното слънце, произвела неговата индексализация като гарант на светлото настояще и още по-светлото бъдеще в дискурса на политическата пропаганда от комунистическия режим. Но е уместно и друго вероятно обяснение, което привижда в конфликтуващите концептуализации на слънцето по-скоро проява на екзистенциален скепсис. В светлината на преборването между слънце и часовник при Радичков, което в крайна сметка отвежда към амбивалентното им уподобяване, ведростта, с която свързваме разбирането си за писателя, се оказва измамна. Тогава подобна представа ще трябва да бъде отменена, за да отстъпи мястото си на идеята, че сърцевинна за творчеството му е по-скоро тревогата пред надхвърлящия умопостижимостта битиен хаос, в който връзките са се разпаднали и отсъства какъвто и да е надежден, организиращ и йерархизиращ център. На преден план ще изпъкне недоумението, човешко и художническо, пред апориите, произведени от наслагването и противостоенето на природна и културна съобразност в човешкия живот. Бих окачествила тази озадаченост като феноменално продуктивна в творчески план, а колкото до литературните ѝ конкретизации, убедена съм, че те заслужават следващо, по-задълбочено и по-резултатно осмисляне от представените дотук наблюдения, чиято роля е единствено да предложи един възможен подстъп към мисловния модус, необходим за провеждането им.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

Протохристова, Клео. 2019. Календарът на Радичков – регулация и суматоха. В: Радичков на 90. Съставител Георги Каприев. София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, с. 31-47; Също и в: Литературен вестник, бр. 20, 29.05.-04.06. 09. 2019, 9, с. 12-13.

Радичков, Йордан. 2002. Обръщение пред папа Йоан Павел II на 24 май 2002 г. в НДК. https://dolap.bg/2022/05/24/%D0%B9%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D1%8A%D1%89%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5 [дата на достъп: 18.08.2022 г.]

Радичков, Йордан. 2009. Събрани съчинения, т. 1. София: Д-р Иван Богоров.

Радичков, Йордан. 2010. Събрани съчинения, т. 2. София: Д-р Иван Богоров.

Радичков, Йордан. 2011. Събрани съчинения, т. 3. София: Д-р Иван Богоров.

Радичков, Йордан. 2014. Събрани съчинения, т. 4. София: Нике.

Радичков, Йордан. 2014а. Събрани съчинения, т. 5. София: Нике.

Радичков, Йордан. 2015. Събрани съчинения, т. 6. София: Нике.

Радичков, Йордан. 2017. Събрани съчинения, т. 8. София: Нике.

Радичков, Йордан. 2018. Събрани съчинения, т. 9. София: Нике.

[1] Любопитно препотвърждение на това разбиране, при това във формата на автоцитат, присъства в обръщението на Радичков към Папа Йоан II при посрещането му в България, в което писателят назовава обърнатите към слънцето места „божи места“. Вж. Радичков 2002.

[2] Своеобразията в литературното боравене с календара при Радичков съм представила по-подробно в статията си „Календарът на Радичков – регулация и суматоха“ – вж. Протохристова 2019.