Себереализация без работа. Примери за форми на съпротива

СЕБЕРЕАЛИЗАЦИЯ БЕЗ РАБОТА. ПРИМЕРИ ЗА ФОРМИ НА СЪПРОТИВА

Мария Ендрева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

SELFREALIZATION WITHOUT WORK. EXAMPLES OF FORMS OF RESISTANCE

Maria Endreva

Sofia University “St. Kliment Ohridski”, Bulgaria

 

The article outlines the two main discourses related to the attitude to work in the Western European cultural tradition: The first one, which is presented schematically, imposes a positive attitude to work as a factor for the development of personality, human culture and as a topos for the individual’s self-realization. The second, which is concretized with examples from the last three centuries, is aimed at limiting labor activity and aims to develop the personal potential of each person with the acquired freedom. The conclusions reached by this overview are that the presented largely utopian concepts of the time represent an alternative to the government’s narrative, which contains ideas that aim to improve life and support the personal development of all members of the society. In this sense, these projects function as social correctives and set goals for social development.

Keywords: Socialism, Paul LaFargue, Bertrand Russel, Oscar Wilde, anticapitalism, André Gorz, utopias, labour society

 

С този текст искам накратко да очертая двата основни дискурса, свързани с отношението към труда в западноевропейската културна традиция. Първият, който само ще бъде щрихиран, налага положителното отношение към труда като фактор за развитието на личността, на човешката култура и като топос на себереализацията на индивида. Вторият, който ще бъде конкретизиран с примери от последните три века, се стреми към ограничаване на трудовата дейност и цели с придобитата свобода да се развие личностния потенциал на всеки един човек.

Изходната теза е, че утвърждаващото отношение към труда е в основата на съсловната и класовата диференциация и на дисциплинарното общество (в смисъла на Фуко) и благодарение на него се изграждат йерархични отношения на зависимости в обществото, които помагат за подчинението и управлението на големи човешки маси. Този позитивен дискурс по отношение на труда се развива и налага от властовите структури и в този смисъл е доминиращ наратив, който официално се разпространява предимно от възпитателните институции като семейството, училището, религиозния дискурс. С властта, която родителите упражняват над децата си, учителите над учениците, църквата към паството и държавните институции към гражданите и др., те безспорно налагат трудолюбието като основна ценност в човешкия живот и заклеймяват безделието и мързела като дегенериращ фактор за обществото и в живота на отделния човек. Тази линия е идеологическа по определението на Карл Манхайм[1] и се стреми към запазване на традиционните модели на организацията на труда, които позволяват лесното структуриране на обществото. Подчиняването на големи маси от хора на дадена власт в голяма степен съвпада с организирането им в трудова дейност. С този компонент трудът се превръща в синоним на социално подчинение и на необходимост за социалната организация.

Възходящото положително отношение към работата от XVI век насам води до концепцията за себереализация чрез работа, която става основа на този положителен дискурс. Професията се превръща в най-интимния израз на собствения Аз. Сферата на професионалната реализация служи за индивидуално признание. Решаващо при това е, че придобитият социален статус трябва да бъде заслужен, а не просто даден, което играе разчупваща роля за разпадането на съсловната обществена система, която до този момент не позволява социална мобилност между отделните съсловия (феодализъм и абсолютизъм). С налагането на работата като основното поле за изява, основно в бюргерския наратив, социалното израстване и заемане на водещи позиции в обществото става не само възможно от XIX век насам, то е основна цел за индивида, който трябва да се образова и придобие необходимите умения, за да може да се реализира достатъчно високо.

В хода на различните епохи от Реформацията до наши дни изграждането на трудолюбието като ценност и професионалната реализация като основно поле на себеизява протича с натрупването и с помощта на огромен наративен корпус от текстове, различни видове комуникативни послания под формата на произведения на изкуството, религиозни поучения или юридически нормативни актове. Те създават един базов разказ, който дава на човека „причина да действа“ (Kingwell 2017: 14) и да помага за изграждането на идентичността. С оглед на изпразнената от смисъл дейност в един по-тесен контекст човекът на съвремието е въвлечен в процес на непрекъснато работене, където работата се превръща в самоцел.

Робството на работата не е лесно преодолимо. Още Ницше поставя диагноза за модерния свят: „Трудът получава все повече всяка чиста съвест на негова страна. Склонността към радост вече се нарича „нужда от почивка“ и започва да се срамува от себе си.“ (Nietzsche 2004: 64) Връзката между безделието и угризенията на индивидите на XXI век е дълбоко закотвена в съзнанието им. Все повече хора не са в състояние да преживеят свободното си време без лошото усещане за безделничене и без чужда помощ. Не на последно място това положение се дължи и на обстоятелството, че безделието винаги е играло подчинена роля във властовите дискурси.

Въпреки това наративно надмощие се формира и един паралелен дискурс, който е доста по-тих от абсолютизацията на работата. Той може да бъде окачествен като утопичен по определението на Манхайм (вж. бел. 1), тъй като се противопоставя на властващите ценностни нагласи по отношение на труда и пледира за революционни мерки за драстичното му редуциране. Корпусът на този дискурс се захранва от алтернативни идеи, които визират или нови типове организация на труда, или цялостно преструктуриране на властовите отношения, изхождайки от преодоляването на принудата от труд. Този дискурс е опозиционен и представя алтернативи, които в своето съвремие не могат да бъдат осъществени. Те въпреки това занимават фантазията на хората и служат като пътеводна светлина за промяна на условията на живот и разбирането за смисъл, власт и подчинение.

Този утопичен дискурс утвърждава безделието, респективно мързела, като призовава към съпротива срещу обсебеността от работата. В „Енциклопедия на мързела“, издадена от Волфганг Шнайдер, този дискурс е добре документиран. Там са събрани текстове и части от текстове от различни епохи, започвайки от Просвещението и Романтизма, които отчасти се отнасят положително към мързела (срв. Schneider 2004). Енциклопедията съдържа три части – фигури на безделници в литературата, похвала на безделието и упътване за безделие. Всички три съдържат значителен списък от знакови имена и техните познати или не толкова познати текстове, които свидетелстват за това, че дискурсът за безделието е свързан много тясно с естетизирането на живота и следователно е широко разпространен в творческите среди. Позитивно отношение към мързела и безделието може да се открие при автори като: Г. Е. Лесинг, Ф. Шлегел, Ф.Ф. Е. Шлайермахер, Ф. Хьолдерлин, А. Шопенхауер, Ф. Ницше, Н. Ленау, Т. Щорм, Р. Демел, Г. Бюхнер, К. Тухолски, Е. Кестнер, Х. Хесе, Е. Блох, Р. Валзер, Х. Бьол и други и при ненемски автори като Б. Паскал, М. де Унамуно, Б. Ръсел, П. Неруда, О. Уайлд, Р. Л. Стивънсън, С. Киркегор, Ж. Преверт, Л. Толстой, Х. Милър и др. Този дискурс достига в немскоезичната култура своя връх около 1900 г. във фигурата на дендито, който е въплъщение на безделието и естетизирането на живота.

Структурите на труда са и времеви структури в капиталистическата икономика. Отказ от работа означава по този начин не само отказ от производство и консумация, но и печалба на време, което е директна съпротива на властовите отношения, които произлизат от отношението между социални времеви структури и личностни начини за прекарване на времето, което се обяснява от П. Лафарг.

Индустриалният режим на времето, от който до ден днешен са детерминирани къснокапиталистическите общества като мними постиндустриални „общества на знанието“, е изключително употребим и ефективен инструмент за владеене и вмешателство в начина на живот на хората. (Lafargue 2015: 21)

Досегашният опит показва, че критиците на работата, които се надяват, че системата ще се промени чрез разобличаването на капитализма, както се надява и самият Маркс, пишейки „Капиталът“, са се излъгали. Статията обсъжда именно опозиционния дискурс за работата, който се стреми към нейното преодоляване и придава голяма важност на безделието. При това отношението между неработа и човечност играе централна роля, въпреки че двете понятия работа и неработа или безделие са много амбивалентно конотирани(срв. Schäfer 2013: 19).

На следващите страници ще бъдат представени по три утопични визии от последните три века за свят с драстично редуциран труд. Всички те се опитват да прекрачат рамките на капиталистическата икономика, като й отнемат основата, а именно подчинението чрез труда.

1. Положителни визии за безделието през XIX век

XIX век се оказва решаващ за формирането на този дискурс, тъй като залага основните революционни цели за драстично редуциране и дори преодоляването на нуждата от работа. Ще бъдат разгледани визиите на Оскар Уайлд, Пол Лафарг и Торстен Веблен. Те изпълняват важни задачи, като не само идентифицира проблеми, но тези на Уайлд и Лафарг същевременно предлагат решения, които в тогавашното време не могат да бъдат реализирани, но служат като пътеводна светлина за социалното и технологично развитие.

1. Оскар Уайлд: „Душата на човека в социализма“

Легендарното есе на Оскар Уайлд „Душата на човека в социализма“ чертае една утопична представа за преодоляването на работата. Основната теза, която е поставена още в началото на есето, е, че социализмът може да освободи човечеството от „непочтената принуда, да живееш за други“ (Wilde 2017: 15). Уайлд счита себереализацията силно свързана със свободата на духа, а тя зависи от освобождаването от необходимостта от труд. „Истинските“ хора са за него хората на духа като поети, философи, учени и образовани, които „не работят за прехраната си.“ (Wilde 2017: 22). Уайлд приема работата като тежка принуда и хората, които трябва да я вършат, той нарича „товарен добитък“, и на които „е отнета грацията, очарованието на изказа, всяка цивилизация и култура, както и всяка префиненост на удоволствията и радостта от живота“[2] (Wilde 2017: 23). Бедните, които произвеждат богатството, не участват в неговото консумиране. Те са смазани от машината на капитализма и животът им е без стойност за системата. Следователно, един нов ред би им осигурил справедливо включване в системата. Утопията, която Уайлд описва, се състои в следното: премахването на всеобхватното индустриално робство трябва да стане чрез правото на свободен избор на работа. Не трябва да се упражнява натиск върху хората, иначе работата им няма да бъде работа за себе си, а такава за другите. При това Уайлд разглежда като работа всяка човешка дейност. В това отношение той се явява един от идейните предвестници на съвременната концепция на New work, дефинирана от Фритьоф Бергман (срв. Bergmann 2004).

Централен момент в схващането на Уайлд е частната собственост. За писателя именно отношенията на притежание трябва да се преодолеят, тъй като от тях идва социалното разслоение. За много малко индивиди те са полезни и способстват тяхното развитие, докато за огромната маса са унищожителни. Целта на Уайлд е индивидуализъм, който той разбира като личностно израстване. Благодарение на частната собственост обаче, която поставя индивида наравно с неговата собственост, растежът се замества от печалбата. По този начин да имаш, става по-важно от това да бъдеш. Отделянето на индивида от личното му достойнство и здравата връзка на собствеността със социално му позициониране, реноме и комфорт на живот превръщат личните качества и тяхното развитие в подробност, което Уайлд счита за една от най-големите несправедливости на капитализма.

Свързан със собствеността е и процесът на работа. Усърдието като ценност за автора е изключително деморализиращо, тъй като то става основа за трупане на имущества, които надхвърлят необходимото за един индивид. Това е само един аспект. Другият е, че човекът уврежда себе си чрез прекомерна работа и използва енергията си в грешна посока. Така според Уайлд социализмът е единствено достоен да бъде цел пред човечеството. „Премахването на частната собственост ще доведе със себе си истинският, хубав, здрав индивидуализъм. Никой няма да прахосва живота си с натрупване на неща и техните символи. Човек само ще живее. Да живееш истински, е най-ценното на света. Повечето хора само съществуват, друго не правят.“ (Wilde 2017: 35) Съвършената и в същото време истинска личност на човека е не „ранена, тласкана или парализирана или обградена от опасности“ (Wilde 2017: 37). В поетическата представа на поета тя ще „расте естествено и просто, както порастват цветето или дървото“ (Wilde 2017: 37). Така Уайлд описва хармонична личност, която не се натрапва, не изисква от другите и която другите обичат заради другостта й.

Визията на Уайлд за идеално, освободено от притежание, социалистическо общество съдържа и естественото премахване на институцията на семейството и брака, които стоят като гаранти за собствеността. Това бива подкрепено от утопичния наратив на комунизма, където обществото е организирано в по-големи общности, именно тези на комуните, които споделят всичко помежду си. Важно послание на Уайлд е насочено срещу повелята за напасване и подчиняване на властта. Напасването при него е нещо, което поробва индивида и трябва да изчезне заедно с досегашната трудова култура.

Тук Уайлд въвежда една линия на одобрението на машините, които да заменят човека в работния процес и по този начин се противопоставя идейно на лудизма[3]. Монотонната, безрадостна производствена работа трябва да бъде извършвана от машини, за да се запази човешкото достойнство. Изпълнението на визията му благодарение на техническия прогрес може да се счита за едно от най-големите постижения в историята на човечеството. Изобщо трябва да се подчертае, че утопичните наративи на XIX век указват пътя за развитие и достигане на днешното благосъстоятелно общество. Днес много от нежеланите дейности преди всичко в домакинствата или в тежката индустрия се извършват от машини и така се освобождава много време. Работното време на хората също e значително по-кратко отколкото през XIX век. Работата се превръща в смислена дейност чрез включването на машината, която те освобождава от принуда и скука. Безделието е най-висшата цел, за да може да се осъществи човекът. Именно безделието е това, което води до хубавите неща в живота: „да четеш хубави неща или просто да наблюдаваш света с възхищение и възторг, докато машината извършва необходимата, неприятна работа“ (Wilde 2017: 56). Тезата на есето настоява за самоопределение на всеки един с трудовата си дейност и това е изключително модерна за времето си концепция, която все още се смята за непостижима за широките маси. „Човек, който работи за нуждите на други и трябва да се съобразява с техните претенции и стремежи, няма да върши работата си с интерес и следователно няма да даде най-доброто в произведеното“ (Wilde 2017: 57).

Тук стремежът не е към болката, която облагородява личността, или към удоволствието, което дава радост, а към постигане на самия живот, тъй като именно животът, а не неговите съставни части трябва да бъдат постигнати: „Човекът иска да живее интензивно, пълно и съвършено. Ако съумее това, без да упражнява друг натиск или самият да понесе натиск и ако всички негови дела го удовлетворяват, тогава той ще бъде духовно по-здрав, по-силен, по-цивилизован и повече самият себе си.“ (Wilde 2017: 107) В радостта от хармонията се намира човешкото щастие, което прави живота съвършен и превръща в изпълнено със смисъл и реализирано същество. Това е идеалът на Уайлд за реализацията на човека и той, както обикновено в такива случаи, е доста абстрактен.

Шансът на социализма е, чрез премахването на частната собственост и поощряването на индивидуализма да доведе човека до едно ново ниво на развитие, освобождавайки го от принудата за осигуряване на съществуването му и му дава възможност да развие творческия си потенциал. Техническият прогрес при него е положително оценен заради елиминиране на унизителната работа.

Есето на Уайлд е исторически пример за антикапиталистическото мислене на XIX век и представлява един от силните документи в алтернативния дискурс на противопоставяне на идеята за работата на всяка цена, която облагородява. Доста близо до идейното своеобразие на Уайлд е може би най-известният представител на революционното мислене за премахване на работата, Пол Лафарг.

2. Пол Лафарг „Право на мързел“

В есето си „Право на мързел“ (1883), което е конципирано като „Оборване на ‚Правото на работа‘ от 1848“ (Lafargue 2015, 5), френският социалист и зет на Карл Маркс, Пол Лафарг, критикува капиталистическото понятие за работа и нахвърля социалистическа алтернатива, която е близка до анархизма. Неслучайно книгата е много популярна в анархистичните и ляворадикалните кръгове и се издава непрекъснато от различни политически издателства.

В текста на Лафарг има понятийната употреба именно на „мързел“, който носи негативна конотация и провокира сблъсък с трудолюбието като традиционна ценност. Той използва именно тази дума, въпреки че във френския език има и дума „безделие“, което е положително или неутрално конотирано.

Няма как да не се отбележи, че актуалните перспективи към трудовия пазар все повече се доближават до вижданията на Лафарг и по това личи какъв голям напредък има в социално устроените общества, които са се водили от ценностите на индивидуалната свобода и човешкото щастие.

Основна категория при Лафарг е времето, с което индивидът да се разпорежда сам.

Да разполагаш с време, а също и в буквалния смисъл да можеш да се разпореждаш с него, т.е. не само да имаш време, но и средствата, за да действаш с него по собствено усмотрение. Това е истински индивидуален властови ресурс, материална предпоставка за определен от самия индивид начин на живот. […] Това че действителна лична разпоредителна власт върху собственото време, от друга страна, изглежда също толкова утопично, се дължи на поддържаната през дълги периоди от време и през много поколения и институционално здраво циментирана нормалност на „присвоено време“. Дори и когато имаме време – то не ни принадлежи, а ни изглежда в крайна сметка винаги като дадено на заем: от завода, когато си „вземаме отпуск“ или „си тръгваме по-рано“; от приятелите и семейството, когато „закъсняваме“ или когато сме само „обвързани за кратко“; или обаче от нас самите, когато след време на „мотаене“ имаме угризения на съвестта или веднага след началото на „почивката“ те връхлита голямата празнина. (Lafargue 2015: 22-23)

Именно времето като безценния ресурс на живота бива вкарано в икономически схеми и по този начин други придобиват власт над него и съответно над работещите. Имплицитно времето, прекарано в работа, служещо за продуктивен растеж на индивида или на икономиката, се смята за пълноценно, а това, прекарано в безделие е съпътствано от угризения. Тази мисъл е вплетена във всички житейски сфери и междучовешки отношения под формата на ценности и възпитателни шаблони, така че в крайна сметка подпомага идеологическото подчинение на масите.

Лафарг се бори именно срещу това насаждане на работата като първа ценност, която пречи на истинското освобождаване на човека. Той призовава работническата класа от всички страни да преодолее пристрастяването си към работата, тъй като там се корени грешната преценка за истинския проблем на капиталистическото общество. Тя е „причината за духовното падение и на телесното деформиране“ (Lafargue 2015, 31). В свръхпроизводството Лафарг вижда източника на мизерията за работника, тъй като цената пада за сметка именно на заплатите на работниците. „Вместо да се преборят с тази духовна измама свещениците, икономистите и моралистите обявиха работата за свята.“ (Lafargue 2015: 31).

Моделът на Лафарг силно редуцира работното време. Той постановява работа от три часа на ден за достатъчна, да се задоволят ежедневните нужди. Останалото време трябва да остане за свободно ползване от работниците. Мързелът се вижда като изход от свръхпродукцията. Авторът се връща в историята с констатацията, че гражданите на Атина са постигнали невиждан просперитет, благодарение на свободата си, а робите, които осигуряват прехраната на всички, не са се развили особено. Атинският модел на демокрация се цитира и от Торщайн Веблен, който по същия начин се позовава на наличието на много свободно време като важна предпоставка за духовен растеж. За разлика от античността обаче Лафарг не вижда в капитализма голяма полза за цялото човечество, а само за много малка част от него. Лафарг пледира за машинизиране на производството, с което подобно на Оскар Уайлд счита, че човекът ще бъде освободен.

Ако работническата класа из основи си избие от главата порока, който я владее и принизява природата й, и се изправи със страшната си сила, не за да изиска прословутите „човешки права“, които са само правата на капиталистическата експлоатация, не за да прокламират „правото на работа“, което само е право на мизерия, а да изковат честния закон, който забранява на всеки да работи повече от три часа на ден. Така старата Земя, трептяща от блаженство, в своята сърцевина ще почувства помръдването на един нов свят. […] Но как да изискаш от един корумпиран от капиталистическия морал пролетариат такова мъжко решение! (Lafargue 2015: 51)

За разлика от Античността, в която обществото печели от безделието, след като политическата система и философията наред с човешкия дух правят огромни крачки в развитието си, капитализмът е система, която не води до обща полза за всички, а въвежда модерно робство, функциониращо със системата на плащане на надници. Безделието за класата на индустриалците и банкерите, която се генерира от тази робска система, се окачествява като неефективна и непродуктивна за обществото.

Идеите на Лафарг за разграждане на тази произволна и несправедлива социална система, която поставя на пиедестал непрекъснатата работа, е основана на по-голямата роля на машините при генерирането на социално благоденствие и при премахването на религията на капитала, която той в други съчинения описва подробно.

Нашите машини извършват с огнен дъх, неуморни крайници, с чудесна, неизчерпаема производителност, компетентно и от само себе си святата си работа и въпреки това духът на големите философи на капитализма все още се управлява от предразсъдъка на системата  на заплащане на надници, най-лошото от всички робства. Те изобщо не схващат, че машината е спасител на човечеството, богът, който ще го откупи от „sordidae artes“ и от наемния труд, богът, който ще им донесе продуктивно безделие и свобода. (Lafargue 2015, 58)

Машината не е конкурент на човека, а негов спасител. Тя решава проблемите на по-ниската продуктивност и на бързото производство на достатъчно благосъстояние. Само когато машината се позиционира в нова система за преразпределение на изработените блага, в която работата не притежава повече тази жизненоважна роля, тя не може да бъде в конфликт с работника.

Докато работната сила е твърде евтина, капитализмът не намира причина за оптимизиране на средствата за производство. Тази логика е валидна и до днес и намира израз в отваряне на производствени мощности в страни от третия свят, които предлагат евтина работна ръка в полза на големи печалби на инвеститорите.

Днес има големи страхове от заместването на човека от машината, и въпреки че благодарение на голямата производителност на машинното производство и изкуствения интелект, обществото е достигнало до завидно благосъстояние, преразглеждане на системата на заплащане, така както иска Лафарг, все още няма. В системата, в която работата се представя като най-високото възнаграждение и благодеяние от новото божество, в което се превръща капиталът, фабрикантите, банкерите и рентиерите получават високото си положение единствено чрез несправедливото благоволение на капитала, без да имат заслуги за това. Именно в произвола се крие силата на този нов бог, който тъкмо в несправедливостта си набавя уважение.

Лафарг е първият, който прави връзката между религията и капитализма и го обвързва с подчинението на масите чрез трудовия процес. Това слага начало на една доста устойчива линия в критиката на капитализма, която води и до определението, че капитализмът е не просто една организация на производствения процес и на икономическите отношения, но една от най-неутралните и всепроникващи идеологии. Няколко десетилетия след Лафарг връзката между капитализъм и религия ще направи и Валтер Бенямин. В едно кратко есе той формулира четири принципа, които са основни за капитализма и обуславят неговия религиозен характер. Това разобличаване е характерно и за XX век. Първият принцип гласи „Капитализмът е чиста религия на култа, може би най-екстремната, която досега е съществувала. В него всичко има значение единствено непосредствено с връзката му с култа, той не познава специална догматика, няма теология.“ (Benjamin 1991: 100). Този култ се гради на вяра също като религиозните култове и основното му кредо е, че утре ще се произведе и спечели повече от днес. На това се крепи и основният капиталистически принцип в икономиката, вярата в растежа. Тази дифузност на капиталистическата доктрина я прави универсално приложима. Идеята за ползата и ефективността има общовалидни размери и получава религиозни измерения. Втората религиозна черта на капитализма според Бенямин е свързана с непрестанното практикуване на култа. „Няма ден от седмицата и въобще ден, който да не е празник в страховития смисъл на разгръщането на цялата сакрална помпозност, на екстремното напрягане на почитащия.“ (Benjamin 1991: 100) Третият признак на капитализма като религия е неговата задлъжняваща природа. Тя не те освобождава от греховете (дълговете), както правят другите религии, а напротив, те подчинява и ти налага все повече дългове (също и в смисъла на задължения). Последният, четвърти постулат на капитализма според Бенямин се крепи в тайната за този култ и в скрития бог на капитализма, който колкото и да пледира, че работи за хората, работи за умножаване на капитала за сметка на работещите. Тези точки на Бенямин имат голямо идейно родство с катехизиса на капитализма, който Лафарг прави в своята творба. Под формата на въпроси и отговори Лафарг разобличава религиозната природа на капиталистическите максими, които се превръщат в догмите на съвременния живот.

Идеите на Лафарг за разграждане на този несправедлив и изпълнен с произвол социален модел, който се крепи на ценностите за непрекъснат труд, се свеждат до премахване на тази религия на капитала основно чрез по-голямата роля на машините и увеличаването на благосъстоянието, така че хората да са все по-малко зависими от произвола на преразпределението на произведените блага. Точното дефиниране на капиталистическата религия е конципирано като средство за нейното разрушаване. Идеята на Лафарг очевидно е, че чрез осъзнаването на нередностите на системата, тя може да бъде променена чрез активността на работниците.

3. Торщайн Веблен „Теория на фините хора“

Също като Лафарг и Уайлд и Торщайн Веблен е радетел за технизирането на производството, което би довело до повече справедливост и разтоварване на човека. Веблен е американски икономист с норвежки корени, чиято студия „Теория на фините хора“ (1899, немско издание едва 1960 г.) буди интерес не само у социолозите, но и у литературоведите. Книгата е сатирична, и на моменти развлекателна критика на институциите и бюргерския начин на живот. Цялостното творчество на Веблен инспирира с утопичния си идеен заряд технократското движение в САЩ и допринася значително за изграждането на мита за технологична Америка.

Централно място в книгата му заема конфликтът между индивидуалния инстинкт, който преследва собствения интерес, и нуждата от полезна работа, която е в полза на цялото общество. Въпреки че този конфликт приема различни форми в историята, той в същността си остава винаги еднакъв: някогашните разбойници са станали „капитани на индустрията“ и „финансови магнати“, но те не извършват общественополезна работа, а използват обществото за собственото си обогатяване, при което забавят по този начин общественото развитие. Според Веблен изглежда, че истинските потребности са изтласкани изцяло на заден план. Неуморният стремеж към престиж и по-добро социално положение е характерно за всички класи и анализът се фокусира върху потреблението, което създава социално положение. Тъй като класовото деление е тясно свързано с разделението на труда, в обществата, в които няма благородническа прослойка, няма определени предпоставки за социална диференциация. Именно в професионалната реализация той вижда възможността за възникване на такава. Йерархизирането на днешните професии компенсира други, изчезнали вече механизми за социално диференциране в днешно време.

„Демонстративното безделие“ и „демонстративното консумиране“ са централни категории при Веблен, които много изследователи след него използват. Наблюдението на Веблен, че социалният престиж не се придобива само чрез собственост и власт, а чрез тяхната проява в обществото, води автоматично до отхвърлянето на производствената дейност заради нотката на унижение, слабост и подчинение, която тя съдържа. Безделието следователно е знак за богатство и на висока обществена позиция, включително и на по-голяма власт (срв. Veblen 1960: 52).

В социалистическите утопии както частната собственост, така и йерархизирането на професиите е премахнато като причина за социална несправедливост. Всички членове на подобно утопично справедливо общество работят не само физически, но и умствено, и потребностите на всички се задоволяват не на принципа на демонстративното потребление, а на реалните потребности. Тази идея ще намери продължение през ХХ век при Андре Горц. Конкуренцията от тази гледна точка е елиминирана като обществен принцип на организация. Потребността на тази картина идва от желанието на мнозинството да се освободи от по-ниската си позиция в обществото. Доминиращото чувство за конкуренцията, която надхвърля силите на мнозинството, води до изчерпване на психическата енергия.

В своята теория Веблен потвърждава въз основата на примери, че преодоляването на работата е достойна цел и опитът показва, че освобождаването от принудата се отразява благоприятно върху развитието на културата. В безкласовото общество, каквото имаме днес обаче, неговата теория е остаряла, тъй като йерархичното разслоение на хората на основата на тяхното безделие вече не е възможно поради голямата обсебеност от работата дори в най-високостоящите в обществото.

1. Обогатяване на дискурса през XX век

През XX век линията на съпротива до голяма степен работи с ресурса и идеите на XIX век. Тук ще бъдат изложени идеите от три емблематични текста в този дискурс на съпротива, които също идват от левия политически спектър: Бъртранд Ръсел, Андре Горц и немската анархистична група „Кризис“, които показват три различни перспективи към премахването или драстичното ограничаване на работата и ефектите, които това ще произведе за обществото.

1. Бъртранд Ръсел: „Похвала на безделието“

Есетата на английския философ Бъртранд Ръсел, който печели Нобеловата награда за литература през 1950 година, са публикувани под заглавието на едно от най-известните му съчинения „Похвала на безделието“. Този избор на заглавие свидетелства за незаслужено високия статус, който работата играе в обществото и в творчеството си той се опитва да го покаже.

Есето поставя тезата, че в света се работи твърде много и че „убеждението, че трудът сам по себе си е нещо превъзходно и добродетел, нанася ужасни щети“ (Russel 1950: 69). Подобно на Веблен и Лафарг Ръсел също е на мнение, че безделието съществено е допринесло за цивилизационното развитие на човечеството, както показват примерите с робството през Античността. При справедливо разпределение на работата гръцкото общество никога не би било в състояние да постигне тази култура и философия, което от днешна гледна точка в никакъв случай не оправдава съвременното неравенство и експлоатация. Ръсел също пледира за заместване на хората с техника при механичната работа. Чрез машинното производство екзистенциалният минимум на всички би бил осигурен. Ръсел също като Лафарг поставя цялата капиталистическа система под въпрос, като критикува първия принцип на капитализма по Бенямин, а именно, че в бъдещето може да се изкара повече от днес. Според този принцип системата функционира въз основата на дългове, които трябва да бъдат платени в бъдеще и следователно задължават към работа: „никой не може да се насити от един хляб, който още не съществува.“ (Russel 1950: 75).

Опитът от Втората световна война показва, че и с ограничен капацитет научно организираното производство дава достатъчно, за да задоволи обществото. Също като Лафарг Ръсел предлага работата да се редуцира значително. Запазването на старата капиталистическа система той отнася към идеологическа манипулация, която трябва да запази властта на властващата класа. Описанието, което Ръсел дава, може да се изтълкува с понятието за несинхронност (Ungleichzeitigkeit) на Ернст Блох, с което той обяснява злоупотребите с идеологии. Става въпрос за смесване на различни, понякога абсолютно неадекватни за времето си послания и идеи от минали времена, които нямат шанс да бъдат реално осъществени в настоящето, но трябва да заслепят масата и да я доведат до подчинение. Именно това констатира и Ръсел: „Това е моралът на робската държава и той се прилага при условия, които не приличат вече по нищо на тези, при които е произлязъл. Нищо чудно, че резултатът е опустошителен.“ (Russel 1950: 76). За разлика от комунистическото движение в Европа, което се чувства свързано с Русия, Ръсел задава един по-дистанциран тон в отношението към реализирания социализъм и това го прави подходящ, за да се покажат различните аспекти, които съжителстват в този антикапиталистически дискурс. Според него тази идеологическа злоупотреба съществува и в Съветския съюз, където капиталистическата система се заменя от диктатурата на пролетариата, но управлението на масите минава също през разказа за „благородството на работата“ (Russel 1950: 79). В двата лагера на Студената война важи принципът: „Усърдие, умереност, готовност да работиш много часове за несигурна, отдалечена полза“ (Russel 1950: 79).

При разгръщането на този трудов ентусиазъм навсякъде по света става въпрос според Ръсел не само за мярка за запазването на отношенията на господство, но и скрита и напълно излишна аскеза, в която човекът се потапя, за да се откаже от живота си в полза на работата. При редуциране на работното време на четири часа на ден биха се освободили пространства за свободното развитие на човека, което би могло да се изразява в образование или развиване на склонностите и интересите на индивида. Свободата от принуда би дала добри плодове във всички области на интелектуалния живот и на изкуствата и би допринесло за едно по-мирно и по-толерантно общество.

Намаляването на темпото на работа е ключът за реализирането на утопичната представа за справедливо разпределение както на труда, така и на продукцията, при което по-кратката ежедневна заетост ще позволи да се запазят работни места и хората ще имат възможност да изпълнят естествената си наклонност към самоусъвършенстване. Дори когато това правят само малко хора, това би довело до значителен напредък в областта на културата.

Ръсел обаче не отговаря на въпроса какво ще се случи с по-голямата част от човечеството, която няма да прекарва времето си в градивни задачи и в изпълнение на смислени цели. Мълчаливото му предположение, че всички ще спечелят от така придобитата свобода се опровергава от литературни текстове, които се занимават с темата, като напр. романите „Оптимизаторите“ на Тереза Ханиг, „Училище за безработни“ на Йоахим Целтер или „Мобинт“ на Анете Пент. Решаващият фактор в утопичната визия на Ръсел очевидно е, че всички имат работа, която им носи не само ежедневната прехрана, а и да им гарантира достойно място в обществото. Освен това по този начин се помага и за реализиране на творческия потенциал на човека чрез свободното време, с което разполага всеки.

2. Андре Горц: „Пътища към рая“

Идеите за редуциране на работното време и използването на свободата за градивен личностен растеж се подкрепя и от Андре Горц (1923-2007), един от най-именитите леви интелектуалци на XX век. Той се занимава с теми като налагането на посткапиталистическото общество и на екологичната икономика и е радетел на идеята за продуктивно свиване и на деструктивния растеж. С тези идеи той подготвя теоретичната основа за отказа от разрушаващия природата икономически растеж и на радикалното движение на минимализма.

В своята книга „Пътища към рая“ Горц е на мнение, че е започнал краят на капитализма и опитва да го аргументира първо от макроикономическа гледна точка. Така той застъпва мнението, че системата е достигнала вътрешните си граници, при които производството и инвестициите в него вече не са достатъчно рентабилни. Продуктивното натрупване на производствен капитал е спаднало необратимо и капитализмът е прехвърлил с машинациите си във финансовата сфера границата на разумното и на допустимото, така че перспективата за хубаво бъдеще не може да се види. Особено категорично Горц се насочва срещу финансовия капитализъм с борсовите спекулации, което внася нови моменти в антикапиталистическия дискурс, които другите му представители до този момент пропускат.

Тезата на Горц, че в информационното общество властта на капитализма върви към края си, е изключително оспорима и донякъде вече се е оказала като прекалено оптимистична, тъй като системата е изключително приспособима и успява да преодолее всички досегашни препятствия пред нея. Доказателство за това е способността й да създава нови потребности за потребление, като дори успява да интегрира и да печели от борещи се срещу него общности като минималисти, вегани и др., като ги интегрира към пазара и създава продукти за тях.

Горц говори за „диктатура на потребностите“, която фирмите упражняват над потребителите с непрекъснато пускане на нови модели, които трябва да заменят старите, и пледира за драстично редуциране на производството и потреблението. Именно комунистическата представа за освобождаването от повелите на свободния пазар означава и настройване на работата към истинските нужди на хората, а не към тези на капитала. Тезата му е, че при по-малко производство се печели повече време и свобода за задоволяването на истинските нужди на човека.

Горц е от първите привърженици на сигурен месечен доход, идея, която се поема и се трансформира в концепцията за безусловния минимален доход. Това естествено включва и непременно намаляване на работното време и то трябва да бъде според него 20.000 часа за целия живот.

Груба сметка показва, че при трудова заетост от 40 години, се падат не повече от два часа и половина на ден при петдневна работна седмица за достигането на тези двадесет хиляди часа. Централното координиране и контролът на тази система гарантира, че няма да се отиде към примитивна домашна икономика или до местна автономия, а чрез социализирането на „сферата на необходимостта“ може да бъде постигнат значителен напредък.

Оперирайки със сферите на необходимостта и свободата, Горц се обявява за пълното отнемане на властта на капиталистическите механизми чрез централизирана власт, която може ефективно да управлява социализирането на необходимостта и по този начин да създаде свободни пространства за индивидуална свобода и развитие на всеки индивид. Работата и потреблението в тази представа са силно ограничени, което води до чувствително повишаване на смисъла на живота и на неговото качество.

Андре Горц е класически представител на неомарксизма и е от малкото, които смеят да съживят идеите на комунизма след краха на източния блок. Тезите му доразвиват идеи и ги напасват към новата реалност на консуматорското общество и на заплашителната промяна в климата, което го прави един от първите, дали началото на зеленото движение.

3. Група Кризис: „Манифест срещу работата“

Последният текст от XX век, на който ще се позова, е писан в самия му край, през 1999 г. Групата „Кризис“ публикува антинеолиберален манифест срещу едрия финансов капитализъм и несправедливото разпределение на произведеното. Групата, съсредоточена около политическото списание „Krisis“, критикува всички аспекти на така нареченото стоково общество (Warengesellschaft), за което многократно става дума в „Манифест против работата“. През 2004 година групата се разцепва и една част нея, включително най-известният й представител Роберт Курц отиват към списание „EXIT“, където продължават да пишат философска критика. Става въпрос за критика не само на неолибералните трудови светове, но и на марксическата защита на работата, което предизвиква противоречиви реакции преди всичко от левия политически спектър. Двайсет години по-късно, през 2019 година, групата публикува продължение на манифеста, в което се анализират грешките от преценките на първия манифест и се подчертават правилните линии.

Манифестът срещу работата започва с преформулиране на началото на „Комунистическия манифест“, който веднага изразява и основната теза на манифеста.

Един труп владее обществото – трупът на работата. Всички сили по света се обединяват за защитата на това: папата и световната банка, Тони Блеър и Йорг Хайдер, синдикатите и предприемачите, германските еколози и френските социалисти. Всички те знаят само една парола: работа, работа, работа! (Gruppe Krisis 1999)

Както в марксическата традиция работната сила се схваща като стока, която се продава, за да може човек да живее. Безработицата бива осъждана и безработните се обявяват за излишни. Подобни тези са много популярни и се съдържат в редица романи от съвременната световна литература, научнопопулярни книги, както и във футурологични прогнози, но също така във филми, видеоигри и други формати.[4]

Възникването на „обществото на труда“ точно в момента, в който работата е по-малко необходима отколкото в по-ранните времена, е много показателно и според манифеста е знак за изкуствено обожествяване на една безвъзвратно остаряла система.

Критикуват се принципите на неолибералната икономика, в частност „невидимата ръка на пазара“ (Адам Смит), а също така и разграждането на социалната държава, грабителското изразходване на ресурсите на планетата, които принадлежат на всички, но се използват от незначително малка част от световното население, и освен това изтъкнатата социална позиция на печелившите от глобализацията.

Тонът на манифеста е войнствен и активно призовава за непослушание. Държавната власт се смята за гарант за запазването на несправедлива, тоталитарна икономика и незаетите са изложени според авторите на държавни репресии. Светът на неолибералната икономика в текста е описан доста по-мракобесно, отколкото хората го преживяват в действителност. Манифестът говори за тежко робство, експлоатация и отърваване от безполезните в дистопичен модус, който иначе е присъщ само на фикционалните творби.

На труда се приписва симулативен характер, който представлява още едно доказателство, че той е в основата на тази система, която се пази с цената на всичко от самите участници в нея. Както се видя от анализите на творбите, има доста примери от литературата, които показват нагледно и се задълбочават именно в тези мотиви.

Манифестът се обявява и срещу концепцията на New Labour, която се развива през 90-те години на XX век и изживява най-голяма конюнктура в английската лейбъристка партия при Тони Блеър и Гордън Браун. Тя предвижда да бъде подсилена пазарната икономика и в нея група „Кризис“ вижда предателския съюз между социалистите и неолибералите, който е в услуга на глобализацията на икономиката и на доминацията на големите концерни. Изрично се подчертава, че всички политически партии и идеологии – от Реформацията, през либерализма, социализма и фашизма – имат едно общо и това е утвърждаващото отношение към работата, което няма как да не се потвърди от историята.

Сред най-важните теми в манифеста са смисълът на работата и употребата на нейните плодове. Обръща се внимание, че смисълът се вижда единствено в превръщането на произведената стока в пари. В шеста глава на манифеста се критикува политическата левица, която от Маркс насам вярва, че работата действа като противовес на капитала и по тази причина се издига като същността на човека. Констатира се, че работническото движение е движение за труда, а не срещу капитала и този факт се оценява негативно. С активното сътрудничество на социалистическите партии се формира модерната трудова демокрация, която е „най-перфидната властова система в историята – система за самопотисничество“ (Gruppe Krisis 1999). Налагането на икономическия принцип като водещ във всички социални системи се превръща в най-важната задача на политиката, която съответно реформира както социалната система, така и всички останали. Самата държава е зависима от приходите от работа и затова се стреми към запазване на трудовото общество.

Симулацията се смята като главна характеристика на кризисния капитализъм и тук текстът препраща към отделянето на финансовата и кредитна система от реалната икономика, при което става въпрос единствено за спекулативни операции, основаващи се на бъдеща работа и производство. През 2019 г. групата признава, че силно са подценили издръжливостта на финансовия свят, който дори и след големия борсов крах през 2008 г. бързо си стъпва на краката (срв. Gruppe Krisis 2019).

Сред многото оспорими и не добре аргументирани тези в манифеста е твърдението, че доброволческата работа алармира за оттеглянето на държавата и на нея се гледа като на принудителна работа, която се върши предимно от жени. Но има и по-задълбочени анализи, които успяват да хванат същността на модерния трудов свят. Един такъв анализ се занимава с опредметяването на труда (Verdinglichung der Arbeit), за което се привеждат примери. Наблюденията са много точни и могат да бъдат верифицирани в заливащата ни специализирана литература за личностно усъвършенстване, наръчници, съветници и упътвания. Абсолютизирането на труда като процес на рационализация, който се опитва да преодолее субективността и по този начин създава общи подходи, същевременно означава и обедняване на живота, който се състои само от пресметнати процеси и от споделим опростен и алгоритмизиран, тоест изпразнен от субективното опит.

Преодоляването на смисловите кризи, които предизвиква „трудовото общество“, не може да се търси според групата във въвеждането на минималния безусловен доход, който гарантира жизнения стандарт. Те посочват, че още първите мислители на неолиберализма като Милтън Фридман лансират тази идея, много преди тя да стане знамето на левите. Аргументите срещу безусловния доход се свързват с неговата погрешна основа, т.е. те все още се базират върху работа и върху икономически растеж, което би могло да е случи на гърба на по-бедни и слаби държави. Изглежда, че тази логика не е без основание и тя трябва да се взема под внимание при бъдещи дискусии, тъй като опасността от плячкосване на земни ресурси в отдалечени от Европа и Северна Америка земи и за сметка на местното население е напълно реална и се потвърждава от глобализационните процеси, които се изместват, следвайки ниските доходи.

Проектът на групата за бъдещето включва премахването на работата. Етапите за това членовете виждат в премахването на монополите и отнемането на средствата за производство и живот, които да преминат в ръцете на самите хора. Ролята на държавата е изцяло отхвърлена. Средствата за производство трябва да се владеят от свободни асоциации или общности. Така те могат „да мобилизират производствените средства вече не под формата на стоково производство за анонимни пазари“ (Gruppe Krisis 1999), а за точно определени хора и общности. Както при Горц и тук се издига искането за ново определяне на нуждите и на тяхното задоволяване.

Тази целенасочено управлявана организация трябва да замести „невидимата ръка на пазара“ и да елиминира господстващата роля на работата. Утопичните елементи се свързват с комунизма, но се различават от него с елиминирането на държавата. По своя характер манифестът е анархистка визия за премахване на държавните структури и изграждане на качествено нов модел на човешкото съществуване, в който човешката дейност отново ще придобие смисъл.

Естествената потребност на човека да твори не се е погубила дори при досегашните трудови светове и сега тя може да бъде освободена от принудата, така че хората да имат свободен избор какво да правят и колко да се занимават с него. Манифестът завършва с призива „пролетарии от всички страни, спрете!“. Много от анархистките идеи на манифеста се намират в известни в Германия литературни произведения като тези на Марк-Уве Кинг.

Различни аспекти на съпротивителните антикапиталистически движения през XXI век

1. Нови утопии

За разлика от XIX и XX век през XXI век има отявлен недостиг на утопични проекти, които да имат функция на пътеводители в изграждането на ново общество. Основен генератор на футурологични визии за бъдещи общества в момента се явява Силициевата долина. Там се формират трансхуманистичните представи за контаминирането на човека и машината, както и пълната самостойност на машинния свят, в които работата в някакъв смисъл изцяло ще изчезне от човешкия свят. Във визията на Рей Курцвайл например човекът е схващан като алгоритмизирана машина за решаване на проблеми. Замяната на човека при определени условия с изкуствен интелект се приема не само за допустима, но за абсолютно необходима и желателна, така че да му остане повече време за приятни занимания. При направения подробен преглед от предишните два века използването на машините за подобряването на положението на работника се посреща изцяло положително (Уайлд, Лафарг, Веблен, Ръсел). През XXI век все повече машините плашат хората. Редица автори от именно този антикапиталистически дискурс установяват опасните въздействия на замяната на човека с алгоритмите върху обществото. Развитието на технологиите не може да бъде изключено от утопичното мислене и призивът е за политически и социални мерки, които да защитят човека от вредните ефекти от съответната технология.

Тенденцията към редуциране на утопичните разкази опитва да бъде преодоляна в Германия от един активен интелектуален дискурс срещу неолибералния дигитален капитализъм, в който много технологични дизрупции, идващи от Калифорния, биват подлагани на критичен поглед.

Тъй като утопичното е особено важно в политическото и обществено мислене и същевременно много продуктивно при дефиниране на нови цели пред човечеството, има едно широко движение в Германия, което окуражава различни инициативи за създаване на утопични наративи, които да служат като противовес на разказите на Силициевата долина. От 2020 година в университета в Люнебург се организира конференция за утопии, съпътствана от 120 младежки лагери (camps) в цяла Германия, Швейцария, Австрия и Франция и др. Конференцията се води от Мая Гьопел и Рихард Давид Прехт, които най-често канят леви интелектуалци от всички области на обществения живот и на хуманитаристиката и дискутират с тях различни теми за бъдещето, сред които основна тема е промяната в трудовия свят. В това начинание трябва да се отбележат имената на социолога Хартмут Роза, философката и авторка Ева фон Редекер, океаноложката Антье Боециус, Ралф Руте, Екарт фон Хиршхаусен, Джо Кесер и др. Тази инициатива иска да поощри утопичното мислене не само сред интелектуалците, но и при децата и младежите. Целта е осъзнато да се подхожда към технизирането и дигитализирането, така че човекът да запази човечността си и да използва положителните страни на технологията суверенно и без да поставя под въпрос своето съществуване и свобода.

Теоретичните проекти за ново общество са свързани с преосмислянето на понятието за собственост или на отношението към нещата като цяло, което включва не само отношението между хората, но и нагласата към природата и нейното разграбване. Това включва радикална смяна на обществения строй (срв. Redecker 2020, Göpel 2020, Kinnert & Bielefeld 2021, Precht 2020, Precht 2018).

В областта на труда се формулират визии, чиито елементи вече са били изказани в утопиите от XX и дори от XIX век. Най-добре те са формулирани в книгата на Прехт „Ловци, пастири, критици. Краят на обществото на постиженията“ (2018). Там той пледира за реализирането на апела на Пол Лафарг, който изисква не повече от три часа работа на ден за задоволяване на материалните потребности, след което човек може да се отдаде на занимания, които развиват личността и интелекта му. Идеята е за въвеждане на безусловен доход от 1500 евро на човек, които да гарантират достойно минимално съществуване.

В интелектуалния антикапиталистически дискурс се напада принципът на днешното меритократично общество на труда, който е основан на постижението и гласи, че който дава повече, трябва да получава повече, с аргумента, че понятието постижение (Leistung, achievment) се дефинира трудно и не може да се измери обективно. Този проблем се поставя при Ева Редекер и Мая Гьопел, както и при Прехт, който смята, че заслугата на един болногледач към обществото не е по-малка или дори е по-голяма за всеобщото благо от тази на борсовия агент, но това не съответства нито в социалния престиж, нито в заплащането на тези дейности.

Меритокрацията се основава на принципа, че дори и всички да полагат усилия, не всички могат да бъдат възнаградени. В една своя прогноза за бъдещето на работата Прехт застъпва тезата, че в хода на дигитализацията ще останат само тези професии, които изискват човешка съпричастност и са в сферата на здравеопазването, образованието, преквалификацията, грижата за възрастни хора и малки деца и др. Позовавайки се на емпирично изследване на института Фрауенхофер, Прехт смята, че всички хора ще работят и в бъдеще, но работата им може би няма да съвпада с нашето понятие за сегашната платена работа. От тези разсъждения на Прехт може да се направи извод, че с настъпването на това общество, на практика ще се осъществи исканото от Лафарг преразглеждане на системата за заплащане на труда.

Според споменатите интелектуалци е належащо да има промяна във възпитанието на младите, като хората не бива да се възпитават в ценността на прилежността и умението, измервани в пари и успех в кариерата, а да се подпомага възникването на нова култура, която е центрирана върху обмисляне и придобиване на познание за света и себе си.

2. Лиза Херцог: „Спасяване на работата“

В книгите си „Свободата не е само на богатите. Пледоария за един съобразен с времето либерализъм“ (2015) и „Спасяване на работата“ (2019) социоложката Лиза Херцог се обявява за така наречения партиципативен социализъм. Както при други автори, така и при Херцог, човешкото се свързва много тясно с труда и то в смисъла на просвещенския дискурс, който го утвърждава като възпитаваща инстанция. Работата формира директно индивида и засилва социалната сплотеност, тъй като хората се кооперират помежду си в своята професионална дейност. Така Херцог апелира за признаването на значението на труда за един вид Conditio humana.

И тя, като групата около Прехт и Гьопел, пледира за по-силно политическо оформяне на процесите на дигитализация, водещи до трансформация на организацията на труда. Херцог детронира самоексплоатиращия се предприемач като герой на нашето време и на негово място поставя образа на надуващия свирка (Whistleblower), който открива и алармира за всички неуредици в трудовия свят.

Под „спасение на работата“ Херцог разбира формирането на нов вид трудови отношения, които ще се наложат в хода на дигитализацията, според представи, които гарантират достойнството и правата и социалната значимост на работата като инструмент за социално включване. При това тя отбелязва, че човекът не трябва да се освободи от работата, а да освободи самата работа от външни принуди.

Водещата теза е, че борбата за нов трудов свят трябва да съдържа активно засилване на демократичните организационни форми, където индивидите да участват по-дейно, като е много важен балансът между демокрацията и капитализма, където вторият елемент не бива да тежи повече.

3. Минимализмът като социално движение

Реализирането на идеите на Горц и Прехт (и не само техни), се осъществява в едно набиращо все по-голяма сила социално движение на минимализма. Минимализмът се основава идейно на тезата на екологичния социализъм „с по-малко да създадеш повече“, което е големият съдържателен лозунг на минимализма, който може да бъде намерен в трудовете на Андре Горц. Политическата екология изисква самоограничение при желанията и нуждите, което автоматично води и до намаляване на работата. Водеща е представата, че се опазва околната среда, а човекът печели повече смисъл в живота чрез върнатата си сила и енергия.

Досадата от консуматорството и от постоянния стрес на трудовото ежедневие е причината, минималистите да отпуснат част от заниманията си и да бойкотират капиталистическите структури. Неомарксическите идеи на Андре Горц за отнемането на собствеността на работника са особено влиятелни за образуването на движение, което редом с всички други консуматорски ограничения практикува и трудов минимализъм.

Работникът в капиталистическата система е принизен до живо пособие за производство. Отделянето на работника от продукта, както и разделянето на работещия от самата работа  е характеристика на капитализма, която описва още Маркс.

Само на основата на трикратното отнемане на собствеността производството може да се освободи от рефлексията на произвеждащите, т.е. да стане независимо от отношението между техните потребности и желания, от степента на усилието, което са готови да положат за тяхното задоволяване както и от интензивността, продължителността и качеството на това усилие. (Gorz 2009: 44-45)

Това трикратно отнемане на собственост не е цивилизационен регрес, а работи с методите на индустриалната продукция и трябва да я усъвършенства, в смисъл, че „се акумулират и комбинират голямо количество техническо-научни познания от хетерогенни дисциплини, които иначе не са в състояние да комуникират и да се координират помежду си“ (Gorz 2009: 45). Тези ресурси са основата за възникването на модерно, но и справедливо общество, което използва предимствата на дигитализацията.

Моделът на потребление на развития капитализъм идва от иманентно заложеното в капитала изискване да се генерират възможно повече потребности и да ги задоволи с възможно по-голямо заливане със стоки. Стремежът към максимална ефективност при оценностяването на капитала така изисква максимална неефективност при покриването на нуждите: максимално разточителство. (Gorz 2009, 46)

Именно максималното разточителство като ефект на капиталистическата практика е основният враг на минимализма. Минимализмът е съзнателно излизане от тази система, което не се случва единствено в името на опазването на околната среда, а е напускане на обществото на меритократичното съревнование. Не случайно много от активните минималисти са някогашни мениджъри, които не са издържали на напрежението и са били принудени да стартират отново живота си.

В минимализма се реализира изходът от принципа на Лафарг „Работиш, за да имаш още повече причини да работиш: това е неумолимият закон на капиталистическото производство“ (Lafargue 2015: 12). Ограниченото притежание и овладяната ненаситност водят до по-смислен и изпълнен с ненарушени човешки отношения живот, основан на споделяне и готовност за взаимопомощ. Тази нагласа е съпътствана от съзнателното наслаждение от живота без голямо усилие и без много работа, за да остава време за развитието на собствения потенциал.

Главната идея на минимализма е, че вече положената работа е издигнала човечеството до задоволително ниво на благосъстояние, така че повече не е нужно да има покачване на постигнатото. Растежът като водещ принцип на функциониране на икономиката тук радикално бива отречен и се организира прост живот на една по-ниска предавка. На много места в немскоезичния ареал възникват общности, в които хора от всички сфери на икономиката организират живота си с принципите на минимализма. Има много концепции за основаване на подобни общности и още повече разкази за опита в тях от блогъри, които практикуват минимализма.

Участниците в подобни комуни без частна собственост в тях смятат, че допринасят за по-справедливо общество, респ. за по-чиста природа. Те отхвърлят повелята за оптимизиране и за повече усилие, що се отнася до продуктивността и до потреблението и работят за собственото си усъвършенстване с различни еклектични религиозни и духовни практики, при които доминират йогата и далекоизточните медитативни упражнения. Минималистите приемат визията за един свят, в който се потребява и произвежда по-малко, и съответно се работи по-малко. Така се постига по-качествен живот с по-малко стрес и нездрава конкуренция между хората, по-малко замърсяване на околната среда и по-здрави човешки отношения:

Колкото по-бързо нещата се счупват, изхабяват, остаряват, се изхвърлят, толкова по-впечатляващ е брутният социален продукт и толкова по-категорично специалистите по макроикономическите баланси ще твърдят, че сме богати. Даже телесните травми и болести се причисляват към изворите на благоденствие, доколкото те повишават потреблението на медикаменти и медицинско обслужване. Ако все пак настъпи обратното положение, ако именно доброто ни здраве спестява разходи, ако нещата, които купуваме, издържат половин живот, нито остаряват, нито се развалят, ако човек може да ги поправи и дори по лесен начин да ги промени, тогава брутният продукт естествено ще се понижи; ние ще работим по-малко часове, по-малко ще консумираме, ще имаме по-малко потребности. (Gorz 2009, 71)

Десет години след тези думи в Западна Европа има стотици хора, които са ги превърнали във философия на живота. По своя характер това мислене е подчинено на комунистическата идеология, защото само в социализма повелята за максималната печалба не съществува. Така там човек може да си позволи да поддържа с минимални разходи максимално задоволство.

Системата може да расте и да се репродуцира само като ускорява едновременно унищожаването и производството на стоки; като организира нов недостиг, като расте масата на богатствата; като те се обезценяват, щом се появи опасност да станат достъпни за всички; и като по този начин се запази бедността както привилегиите, фрустрацията както и излишъкът. (Gorz 2009, 73)

Иначе казано, развитието на продуктивните сили в рамките на капитализма никога няма да доведе до прага на комунизма, защото природата на продуктите, техниките и отношенията на производство изключват дългосрочното и справедливо задоволяване на потребностите като стабилизирането на обществената продукция на едно приемано от всички за достатъчно ниво. (Gorz 2009, 73)

Самостоятелното разполагане със собственото време е утопична представа. Опитът на минимализма да я реализира, се сблъсква с основните идеи за ефективността на прекараното време в бизнес света, които се споделят от по-голямата чест от населението. В следствие на това техният опит изглежда като асоциален и сектантски, което никога не може да се одобри от бюргерското съзнание.

 

Заключение

Концепциите за организиране на обществото с възможно по-малко работа, представени като част от един антикапиталистически дискурс, продължаващ от зараждането на капитализма до днес, имат характера на утопични разкази за бъдещето. Те представляват един алтернативен на властовото говорене наратив, в който се залагат идеи, които целят подобряването на живота и подпомагане на личностното развитие на всички членове на общността. В този смисъл тези проекти функционират като социален коректив и задават целите на общественото развитие. При направения обзор от XIX век досега ясно се вижда, че в развитието на социалните системи в европейските държави са постигнати огромни успехи в намаляването на принудата от труд и намаляването на работното време на работещите. Бяха установени прилики в първите концепции. При Уайлд, Лафарг, Веблен и Ръсел има едно положително отношение към безделието, което е издигнато като цел, водеща до истинския живот и развитие на човека, освободен от принудата да работи. И при четиримата имаме положително отношение към машинизацията на производството, с която да се освободят пространства за развитие на хората. При по-късните концепции през ХХ и ХХI век се забелязва критика на потреблението и с това и нуждата от неговото намаляване, както и намаляване на производството, в това число и на работата. Всички представени визии за живот с много свободно време и с много малко трудова дейност се противопоставят на пропагандираната от властовите единици ценност на труда, който облагородява. Напротив, те пледират за това, че именно преодоляването на принудата от труд води до истинското израстване на човека и визиите за това продължават да се развиват, като упражняват натиск върху властовите структури за легитимиране на алтернативни форми, където не трудът е издигнат като абсолютна ценност, водеща  до икономически растеж и благоденствие, а свободното от работа и външноналожени задължения време е основна предпоставка за пълноценен живот.

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Benjamin, Walter. 1991. „Kapitalismus als Religion.“ In Fragmente vermischten Inhalts. Zur Geschichtsphilosophie, Historik und Politik. Gesammelte Schriften, Bd. 6, von Walter Benjamin, 100-103. Frankfurt am Main: Suhrkamp Verlag.

Bergmann, Frithjof. 2004. Neue Arbeit, neue Kultur. Freiamt im Schwarzwald: Arbor Verlag.

Fraunholz, Uwe, und Anke Woschech. 2012. Technology Fiction. Technische Visionen und Utopien in der Hochmoderne. Bielefeld: transcript .

Göpel, Maja. 2020. Unsere Welt neu denken. Eine Einladung. Berlin: Ullstein, Ebook.

Gorz, Adré. 2009. Auswege aus dem Kapitalismus. Beiträge zur politischen Ökologie. Zürich: Rutpunktverlag.

Gruppe Krisis. 1999. „Manifest gegen die Arbeit.“ Zeitschrift Krisis – Beiträge gegen die Warengesellschaft, 09. 06. 2024: <http://www.krisis.org/1999/manifest-gegen-die-arbeit/. https://www.krisis.org/1999/manifest-gegen-die-arbeit/>.

—. 2019. „Das Manifest gegen die Arbeit. Zwanzig Jahre später. .“ Krisis, 18. 06. 2024: <https://www.krisis.org/2019/das-manifest-gegen-die-arbeit-zwanzig-jahre-spaeter/>.

Herzog, Lisa. 2019. Die Rettung der Arbeit. Ein politischer Aufruf. Berlin: Hanser Verlag.

Kingwell, Mark. 2017. „Die Arbeitslüge.“ In Macht Arbeit glücklich?, von Philosophie Magazin, 14-18. Stuttgart: Reclam.

Kinnert, Diana, und Marc Bielefeld. 2021. Die neue Einsamkeit: Und wie wir sie als Gesellschaft überwinden können. Hamburg: Hoffmann und Campe Verlag.

Lafargue, Paul. 2015. Das Recht auf Faulheit. Mit einem Kommentar von Stephan Lessenich. Köln: Anakonda Verlag.

Nietzsche, Friedrich. 2004. „Muße und Müßiggang.“ In Enzyklopädie der Faulheit. Ein Anleitungsbuch, von Wolfgang Schneider, 63-65. Frankfurt am Main: Eichborn-Berlin.

Precht, Richard David. 2018. Jäger, Hirten, Kritiker. Das Ende der Leistungsgesellschaft. München: Wilhelm Goldmann Verlag, E-Book.

Precht, Richard David. 2020. Künstliche Intelligenz und der Sinn des Lebens. München: Wilhelm Goldmann Verlag.

Redecker, Eva von. 2020. Revolution für das Leben. Philosophie der neuen Protestformen. Frankfurt am Main: Fischer E-Book.

Russel, Bertrand. 1950. Lob des Müßiggangs. Wien: Zsolnay Verlag.

Schäfer, Martin Jörg. 2013. Die Gewalt der Muße Wechselverhältnisse von Arbeit, Nichtarbeit, Ästhetik. Zürich. Berlin: Diaphanes.

Schneider, Wolfgang. 2004. Enzyklopädie der Faulheit. Ein Anleitungsbuch. Frankfurt am Main: Eichborn Berlin.

Veblen, Thorstein. 1960. Theorie der feinen Leute. Eine ökonomische Untersuchung der Institutionen. Köln: Kiepenheuer & Witsch.

Wilde, Oscar. 2017. Die Seele des Menschen im Sozialismus. Ein Essay. Hamburg: Edition Nautilus.

 

БЕЛЕЖКИ

[1] Карл Манхайм дефинира в книгата си „Идеология и утопия“ пет основни „тотални идеологии“, изкристализирали през XIX и началото на XX век: бюрократичен консерватизъм, консервативен историзъм, демократичен либерализъм, социализъм/комунизъм и фашизъм. Всяка една формулира наративи и разкази за представянето на властовите отношения в обществото и на тази основа се конкурират помежду си. Във всички тях се конципира и налага преходът от телесна към невидима, институционална власт. Трудът играе основополагаща роля при конституирането на дисциплинарното общество, което осигурява доста лична свобода на индивидите. Заради това разказите за значението на труда стават все по-сложни и разнопосочни, но определено запазват във всички тях значението на основополагаща ценност. За разлика от идеологията, утопиите са израз на съпротивата на потиснати групи, които нямат властово представителство. Те имат способността да видят това, което идеологиите пропускат и биха могли да оказват коригиращ ефект, тъй като са призив за действие, което да преструктурира обществото.

[2] Всички цитати в статията са преведени от мен, М. Е., и се водят по указаните в скоби издания на немски език.

[3] Името идва от Нед Луд, фиктивен персонаж в Англия, чиято история през 1812 г. слага началото на съвсем реалното движение за чупене на машините. Лудизмът бива потъпкан с жестоки полицейски мерки през 1814 г. след като е обявено смъртно наказание за посегателство срещу машините.

[4] За възникване на класа на непотребните говорят историкът Ювал Ноа Харари, философът Рихард Давид Прехт, Рей Курцвайл, но и поредица от художествени творби, които тематизират възникването на класата на излишните.

 

Мария Ендрева, проф. дфн., преподава културна история и литература на немскоезичните страни с акцент върху културата на Средновековието, Pомантизма, Виенския модернизъм и съвременни немскоезични автори. Следва българска и немска филология в Пловдив и Хайделберг. От 2001 г. работи в Катедра по германистика и скандинавистика на СУ „Св. Кл. Охридски“, а от 2023 г. е неин ръководител. Защитава дисертация на тема „Die Kunstauffassung in Rilkes kunstkritischen Schriften“ (Възгледите за изкуството в критическите творби на Райнер Мария Рилке) през 2011 г. През 2017 се хабилитира с монографиите „Kulturgeschichte des deutschen Mittelalters“ (Културна история на немското средновековие, 2015); и „Княжество Лихтенщайн: история, култура, идентичност“ в съавт. с Даниела Дечева (2017). През 2022 г. става „доктор на науките“ с дисертационен труд на тема „Arbeitswelten im 21. Jahrhundert in Werken der deutschsprachigen Gegenwartsliteratur”, изд. Transcript, Билефелд 2024, (Трудови светове през 21. век в творби от немскоезичната литература). Последната й монография е на тема „Наративите в немската култура по времето на Реформацията (1517-1648)“ (2023).

 

Prof. Dr. sc. Maria Endreva, PhD

ORCID ID: 0000-0002-2577-7807

Department of German and Scandinavian Studies

Faculty of Classical and Modern Languages

Sofia University „St. Kliment Ohridski“

E-mail: m.endreva@uni-sofia.bg

 

© Мария Ендрева

---

© Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция.

Дата на публикация 25.06.2024