Владимир Игнатов, Благополучие чрез добрия пример, или как „конецът венчава делото“

БЛАГОПОЛУЧИЕ ЧРЕЗ ДОБРИЯ ПРИМЕР, ИЛИ КАК „КОНЕЦЪТ ВЕНЧАВА ДЕЛОТО“

Владимир Игнатов

9. ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ / СУ „Св. Климент Охридски“, България

PROSPERITY WITH A GOOD EXAMPLE, OR HOW “THE END CROWNS THE ACT”

Vladimir Ignatov

9^th High French School in Sofia “Alphonse de Lamartine” / Sofia University “St. Kliment Ohridski”, Bulgaria

This article is an attempt to analyze a bulgarianized short novel from 1858 – Diligence and Laziness by Mina Pashov. The main thesis of the paper is related to the idea of ​​work and studying as prerequisites for prosperity in life which also requires unreservedly following the good example as values ​​and worldview – that of the benefactor. It approximates the work from “Tsarigrad Newspaper” (Tsarigradski vestnik) to the narratives of individual moral development typical of the Enlightenment.

Keywords: Bulgarian Revival, bulgarianized short novel, work, study, prosperity

Два от Добрите съвета в „Буквар с различни поучения“ (1824) от Петър Берон извеждат като неотменими ценностни ориентири и като своеобразни предпоставки за благопреуспяването в живота труда и учението – императиви, видени в перспективата на просвещенския модел не през дадена самоцелна откроеност, а като определящ светоглед и знакова форма на присъствие в света: „Ако не ся трудиш, доде младейш, без риза ще устарейш“, „Който има наука, не изпадва никога“ (Берон 1824: 38, 40).

В 1858 г. в „Цариградски вестник“ Тодор Шишков публикува една своя критико-теоретична статия по повод появилата се в изданието на Александър Екзарх алегорична прозаическа творба на учителя С. П. Иванов „Проза к родолюбците. Сън на едно младо българче“. С „Наш прозаик“ бъдещият стипендиант на П. Берон прави опит да формулира и обобщи „някои основни начала в Прозата“: чрез това „просто словесно изкуство“ се „изобразява живота на природата и человека“; „всяко прозаическо произведение а) тряба да бъде съобразно със своята цел, сир. тряба вярно и точно да постига онова, за което се назначава; б) предложената цел да се постига лесно, а не с напрягане; в) колкото е възможно, да има привлекателност“; за прозаическото съчинение се изисква „изражение, изричение ясно, както лесно да се разбира и живо да се представя изложението на писателя“ (Шишков 1858: 154).

Между двата посочени случая – и хронологически, и идейно-съдържателно – се разполага белетристично произведение, което може да се възприема като характерен пример от практиката на адаптирането и побългаряването на чужди текстове в условията на разкриващите се подстъпи към оригиналната българска проза. То ясно и целенасочено изобразява живота на человека – от невинно страдащо невръстно дете до зрял мъж, − който не само не изпадва, но уповавайки се на труда и учението, преуспява – в името на другите, а с това – за своя лична стаена радост от осъществените стремежи.

Тази нравствено-поучителна линия характеризира света на „Трудолюбие и леност“ – „повест, побългарил Х. Мина Х. Пашов в Цариград“ (Пашов 1858: 101), изявяваща своята привлекателност чрез: сюжетните обрати, проследяването на героите в развитие посредством значителни времеви преходи, дидактичното, но не строго назидателно, обуславяне на художествените послания. Текстът се появява в два броя на „Цариградски вестник“ – 370. (15. март) и 373. (5. април) от 1858 г. Налице е устойчива сюжетоорганизираща схема, основана на принципа на контраста, която следва модела:

бедност / болест → изпитание на ценностите → труд и учение → благополучие в живота чрез добрия пример → себеосъществяване в допринасянето полза на другите[1].

Неговото последователно реализиране доближава „Трудолюбие и леност“ до типичните повествования за израстването.

По това време авторът – х. Мина Пашов (1838–1881) – е съвсем млад книжовник, който заедно с Атанас Ситов побългарява и издава и „Цветоносното панарче“ – нравствена повест от популярния през епохата на Българското възраждане немски писател Кристоф фон Шмид. А ангажираността му с актуалните обществено-политически проблеми на времето го превръща в един от постоянните сътрудници на в. „Съветник“, във временен дописник с активна гражданска позиция на в. „България“, в. „Турция“, в. „Отечество“, в родолюбив радетел за културно-просветно възмогване чрез инициирането на откриване на българско читалище в Цариград в средата на 60-те години на XIX в. (Генчев, Даскалова 1988: 507). В този смисъл насочеността на Пашов към произведение като „Трудолюбие и леност“ не е случайно, тя е аспект от разностранната му обществено-книжовна дейност, ранен етап от формирането му като представител със свое място и значение в кръговете на възрожденската интелигенция – особено в Цариград и Одеса.

По отношение на предпоставките, поради които конкретно преводната повест добива стойност за българския читател, Боян Пенев ги открива в две нейни особености: поучителната мисъл, която е вложена в нея, и интересното ѝ съдържание (Пенев 1977: 536). Те намират израз и в разглежданото в настоящата статия произведение. Това се осъществява най-вече през идеята за себеизграждането, продиктувана от определящите утилитарни нагласи на времето. Те на свой ред категорично отвеждат към благосъстоянието на рода и общността и към съхранената приемственост между поколенията чрез признателната памет и продължения добър пример. Процесът се допълва и от приведените повествователни стратегии, разкриващи, въпреки несвойствения за жанра разгърнат хронотоп, превратностите в индивидуалната човешка съдба в полето на нравствено-социалната проблематика.

Текстът на „Трудолюбие и леност“ е предхождан от кратка редакторска бележка, която акцентира върху едно начинание от страна на младите в Бал-Капан в Цариград, имащо основанията да се възприеме и като водеща цел на самата поместена по страниците на „Цариградски вестник“ побългарена творба: убогатяване на умът (Подлистник 1858: 101).

След като Хр. Хамамджиев издава „Тръговско руководство“ (1858), „сега гледаме още един момък Г-н М. Х. Пашов, който пък с перото си ся е занимал и трудил ся е да поболгари следующият нравоучителен предмет комуто спешиме с благодарение място в колоните нашего Вестника да дадеме“ (Подлистник 1858: 101).

И така, с редакторския възторг от това „благородно соревнование“ на „младите наши Бал-Капанци“ (Подлистник 1858: 101) и с преводаческата вяра в благородното предназначение на стореното дело „достойнопохвално“ се предоставя „приличен прием“ „у Вестникът наш“ на занимателно със сюжета си и поучително с героите си произведение – за „чест на народът ни“ (пак там).

„Трудолюбие и леност“ е творба за устояването на изпитанията на живота в името на съхранената собствена вътрешна цялост при неотменимо следваната общностна посветеност. Социалното израстване, нелишено от известни идеалистични проекции, рязко се противопоставя като художествена трактовка на познати от следосвобожденската литературна традиция вариации на мотива като например тази в „Пази, боже, сляпо да прогледа“ от Алеко Константинов, което би могло да се обвърже – през функциониращия просветителски проект – с вярата у човека, уповаващ се на знанието и труда, да твори добро като своя мисия и висш дълг. Разгръщането на нравствено-дидактичната основа на произведението, кореспондиращо идейно и съдържателно с кратките повествования от „Разкази и разсъждения“ (1802) от Софроний Врачански, „Буквар с различни поучения“[2] (1824) от Петър Берон, „Славяноболгарское детеводство“ (1835) от Неофит Хилендарски (Бозвели) и Емануил Васкидович, отвежда към представата за „вчеловечванието“ (по Силвио Пелико[3]) като себеосъществяване посредством добрия пример и личната трайна ценностна обусловеност в модела на поведение и формите на присъственост в света. Така в условията, предхождащи появата на оригиналната българска белетристика, чрез възможностите на периодичния печат се предлага отделен – скромен, но характерен, – опит в утвърждаването на житейски императиви при изпълняването на определени възпитателни и художествени задачи, неизменно свързани с разширяващия се културен кръгозор на читателската публика (по Леков 1970: 32, 25), върху основата на предлаганата реалистична образност. Тяхното решаване става чрез представените измерения на непостоянната съдба и съответно – с изобличаването чрез тях на човешки слабости и недостатъци (лукавството, мързела, самохвалството, тщеславието), като тъкмо в него може да се припознае един от аспектите на полезността, за която се настоява и в споменатата редакторска бележка.

Като „разновидност на адаптирането“ (Аретов 1997: 573) на чужд повествователен образец направеното от х. М. Пашов прекрояване изпълнява своята „компенсаторна роля“ (Аретов 2008: 227) спрямо жанра – особено с оглед значението на издание като „Цариградски вестник“, но и по особен начин се вписва в наситената утилитарно-дидактична традиция, чиито проявления са в контекста на „раждането на човека“ (Чернокожев 2021), на неговото формиране и усъвършенстване като непрестанен процес.     Композицията на разказа е стройна, сюжетната линия е сравнително опростена, отделните етапи в развитието на действието са ясно различими, като в тях отсъстват елементи на сензационно-приключенското начало (инак напълно възможни и допустими предвид пресъздавания живот на крайностите), художественото послание е изведено по-скоро през ненатрапливото нравствено поучение, синтезирано в мотива вярност на добродетелта. А чрез особеностите на класическото третолично повествование пораждащата съчувствие, но и надежда история за бедния Стоенчо, превърнал се сетне в авторитетния „доктор на медицината“ (Пашов 1858: 111) Стоян Петрович, придобива достоверност на изображението и реалистичност на дадените ситуационни определители, а с това – и на заложените в тях послания. Характерна негова черта се открива и във функционалното, дедуктивно в основата си, сюжетоизграждане: повествователната перспектива се сменя – от премеждията в Стоенчовия дом (недоимъка, болестта на бащата) и стратегиите на порядъчното семейство за справяне с тях към универсалните обобщения за фигурата на волевата и добродетелна личност, напредваща в живота с труд, умереност във всичко, знание и неподправена грижа за Другия. В това младият книжовник открива условията за постигането на щастието и посредством подбраната творба художествено ги формулира и илюстрира. В същия ракурс се разкриват и кратките лирически отстъпления с коментарно-оценъчна същност, които съдържат своеобразни апофтегми за човешкото съществуване: „Непостоянно е нашето счастие!“, „Конецът венчава делото“ (Пашов 1858: 101, 111). Така подобен текст, отнесен особено към младите читатели, изпълнява ключово свое предназначение – възпитаване чрез съпреживяване.

Началото на произведението е плавно, издържано дори в духа на фолклорно-приказната поетика, но целенасочено предвид смислово натоварените за водещата идейно-тематична линия художествени детайли. Обстоятелственият рисунък загатва още тук съдбовната промяна, носеща със себе си и изпитанията на ценностите – модел, върху който ще бъде организиран целият ход на действието в творбата:

В краят на един голям град имаше една бедна къщичка, или по-добре да кажа, бурдейче, в което живееше работник с жена си и трите си деца. Работникът тойзи ходеше всякий ден в градът на работа, гдето оставаше цял ден; а вечерта ся връщаше у тях си весел, доволен, даваше на жена си изработените пари. Жена му беше внимателна и разпорядителна, и малкото тяхно семейство беше снабдено со всите потреби.

(…)

            Работникът заболял. Разболял му ся кракът до толкова, щото той легнал на постелка. Като дойде болестта, в къщата намираше ся още всякакво, и бедното семейство не усещаше, че ръцете, които ся трудиха заради донасванието на насъщният хляб вече не ся подигат. Малко по малко запасът ся свършил, не останало нищо.[4]

(Пашов 1858: 101)

Бедната къща, или по-точно – „бурдейче“, в края на града, угрижените от нищетата, но честни, работливи и разпоредителни родители, израстващите в лишения, но почтителни и весели деца, е картина, която стои близо до представите за социална идилия – заради целостта на патриархалния дом и устойчивия ход на живота в него без тежки катаклизми, които да го накърнят или прекъснат. Но Пашов не експериментира в жанра на идилията, за разгръщането на нравствено-дидактичния потенциал на произведението е необходимо събитие, което да обозначи ярък преход, да постави героите в наглед непривична ситуация, изискваща сериозни[5] избори или компромиси.

И поетологичните закони на такъв тип повествование се задействат: „И с тия добри человеци случи ся беда!“ (Пашов 1858: 101). Болестта на бащата е повратният момент, който преобръща реда в къщата – майката се принуждава да търси подкрепа от врата на врата – навсякъде, където прилежният ѝ съпруг Петър е работел усърдно, „за двама“ (пак там), горестно понася всеки равнодушен отказ, връща се всеки път у дома съкрушена[6], прибягва до спестените за учението на Стоенчо пари… От друга страна, налага се невръстното дете преждевременно да порасне, сблъсквайки се с „всите ужаси“ (пак там) на новото положение, в което е изпаднало семейството. А един от тях се изразява в това да се спре с училището и да се започне работа, за да се издържат родителите, сестрата и брата[7].

Появата на Иванчо, който подтиква Стоенчо да просят заедно в града, защото по този начин лесно се изкарвали пари, е ключов смислов и структурно-композиционен момент. Особено в ситуация на изпитание, на търсено избавление подобно възможно решение изкушава и увлича. Но не и Стоенчо (тук Пашов подхожда подчертано находчиво, съотнасяйки имплицитно действените проявления на своя герой и заложените антропонимни означения) – заради полученото възпитание и формирания светоглед в патриархалния му дом, но и заради грижата, по подобие на своеобразен приказен модел, на героя покровител.

Предупрежденията на възрастната съседка са свързани с припомнянето и утвърждаването на категории като дълг, чест, достойнство, отговорност към родители и близки. Тяхното неотклонно следване е предпоставката за опазване от пропадане, от превръщането в „нефелит“ (лош, проклет) (Пашов 1858: 102). Тук за първи път се разкрива и нравствено-религиозното измерение в поучителните въздействия над детето: „Ти можеш да изработиш няколко гроша с честен образ. Изработената парà е по-спорна, на нея е Божието благословение“ (пак там; подч. мое – В.И.). Затова и послушанието, изразено в набирането на „докторски трави“ (пак там) и оставянето им в първата „спецария“ (аптека) в града – дело добро и похвално в помощ на изпаднали в нужда, което е и „на Бога угодно, и на родителите приятно“ (пак там), поражда неподправеното умиление, но и нескриваното удовлетворение от положените усилия по възпитанието, а спонтанният благослов: „Ти си добро момче! Ти си нам благословение Господне“ (Пашов 1858: 103), едновременно похвалява и задължава[8].

Отговорността да бъдеш за някого Божие благословение, помощ и отмяна, започва да се изявява най-вече като приета собствена посветеност и отреден житейски жребий след генеративния сюжетен момент на срещата на Стоенчо с доктора, който научава за сложните обстоятелства около семейството, посещава болния баща, като му оказва възможно най-скорошно съдействие, с което го спасява от антонов огън (гангрена). Постепенно фигурата на лекаря излиза от очертанията на ежедневно-битовото, от закономерното в изпълняването на своята длъжност и предопределеност и се разгръща – през имплицитно работещата устойчива фолклорна матрица – в порядъка на героя благодетел, чиято функция е да възстанови отново накърнения ред и да провокира знакова трансформация – личностна, социалнойерархична, семейно-родова:

В молбата на доктора към Стоенчовите родители се организира ключовият за разказа смислов център, тъй като тя съдържа в себе си не просто мотиви от частен порядък, но преди всичко – характерните за този тип прозаически текстове утилитарни нагласи, видени – не без известен идеалистичен оттенък – като неотменими предпоставки и за общностния напредък.

Тук принципът на контраста все повече започва да доминира в повествователната схема в текста, изправяйки едни срещу друг в непреодолимо противоречие, условно казано, персонализираните проявления на изведените в заглавието качества и състояния: Стоенчо е взет от „добрия доктор“ (Пашов 1858: 111) и отива с него в града, за да бъде подготвен да изпълни своята важна за общността роля, докато Иванчо, обхванат от хитрост и зломислие и преструващ се от къща на къща на сляп, хром или ням, за да буди съжаление у хората, бива разкрит и отхвърлен. Този епизод ще бъде претворен отново в края на произведението, но вече с още по-голяма смислова натовареност заради социалния статут на двамата герои. Така повторното художествено интерпретиране на мотива за двата пътя в живота като самостоен избор намира особено осъществяване в силна позиция на текста във вида на нравствено внушение, но и на реална грижа.

Порицавано, гонено, предадено на арестантската рота, някогашното просяче сега става пълно въплъщение на нравствената поквара, на трагично преминаващия „живот лошав“ (Пашов 1858: 111), т.е. според дидактичните стратегии на Пашов пътят от безотговорността и леността до заточението заради „хайдутство и смъртоубийство“ Пашов 1858: 111) е сравнително кратък и е изпълнен със самонадеяност и безскрупулни намерения.

От своя страна послушният и прилежен Стоенчо се превръща в Стоян Петрович – постъпва в университет, където избира медицинския факултет, тъй като вижда каква полза принася „названият му отец“ на „страдающето человечество“ (Пашов 1858: 111), напредва в учението, пътува зад граница, за да слуша и други лекции, написва дисертация и получава „диплом за доктор на медицината“ (Пашов 1858: 111). И всичко това – като естествена последица от полаганото усърдие и безкористната посветеност, но и от въздействието на добрия пример, чието следване не е просто израз на задълженост и признателност, а възприета и безрезервно изпълнявана мисия: „Той връвеше по стъпките на благодетеля си“ (Пашов 1858: 111). Приемствеността е осъществена, докторът е постигнал смисъла на своите увещания към родителите, а наследникът е оправдал всяко съкровено очакване. Развръзката е изпълнила своето предназначение, водещата поучителна линия в творбата изглежда приближила се до крайната си точка, а с това и смисловото нюансиране във и чрез персонажната система е до голяма степен завършено.

            Но такъв конец явно все още не би увенчал съвсем делото. Два сюжетни щриха правят особено впечатление.

Единият: свързан е с величайшата работливост и старание на Стоян Петрович за това сестра му и брат му „да не живеят в праздност“ (пак там; подч. мое – В.И.) – нея той омъжва за богат и честен занаятчия (идеализираният патриархален модел е устойчиво продължен), а него – препоръчва и помества в търговски дом, „гдето Господаря му беше доволен от деятелността и честността му“ (пак там). Така след претърпените изпитания семейно-родовият кръг отново е цялостен и завършен в своята ценностна определеност.

Другият: насочва към съдбовната среща разлъка − когато веднъж при „почтовата станция“ сред наказаните престъпници, отвеждани на заточение, Стоян съзира и някогашния си приятел Иванчо („сълзи на сожаление видели са на очите младаго доктора, който седеше в покойната си карета“ − пак там), като не се поколебава да му подаде кесията си. Вплетеният в жеста на благодеянието към злосторника библейски мотив за любовта към ближния е последният важен акцент, който се поставя върху образа на лекаря, възприел вече сам той ролята на благодетеля. И от конкретен художествен персонаж – предвид целите на произведението – се реализира като онагледен универсален модел на нравствено обусловено човешко поведение и световъзприятие.

Същинският финал на „Трудолюбие и леност“ преплита морално-религиозната и патриархално-родовата обстоятелствена мотивираност на индивидуалния напредък в точката на неотменимата отговорност и „дълга на благодарност“ (пак там). Пътеуказателите в това израстване (постигнато за благото на „своите стари“, но и на цялото „човечество“ – пак там) – майката, родният и званият отец – вкусват плодовете на своите грижи и старания, а читателят се вглежда в трудното, но заслужено тяхно увенчаване като условна възможност за въздействие и социална необходимост.

Възрожденските представи за човешкото добро обвързват личния дълг към неговото постигане със самоотвержения свети труд.

А той на свой ред е такъв, защото значението му не се изчерпва само със социално-битовата неизбежност, но и с перспективите за себеизява чрез организиране на собствения съзидателен потенциал в полето на колективните потреби.

Един спорадичен опит в побългаряването няма потенциала да обобщава и налага дадени житейски принципи и нагласи, но той може да участва в общата динамика на явленията във времена, които върху определящите просветителски позиции указват средствата за убогатяване на умът като висша цел и ценностен императив, както и посоките на усъвършенстването чрез тях като постоянно усилие.

Така в „Трудолюбие и леност“ трудът и знанието – сюжетно приложимо и житейски насърчаващо – се превръщат в образно и символно неотделими от постигнатото благополучие и щастие.

Това е и последната, най-важната, стъпка към осъществеността в призванието – собственото вчеловечвание.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Аретов, Николай. 1997. Побългаряване на чужди произведения. В: Енциклопедия на българската възрожденска литература. Отг. ред. проф. Иван Радев. Велико Търново: Абагар, с. 573−575.

Аретов, Николай. 2008. Възрожденска белетристика. В: Аретов, Н., Н. Чернокожев. Българска литература XVIII−XIX век. София: Анубис, с. 227−276.

Берон, Петър. 1824. Буквар с различни поучения. Брашов.

Вазов, Иван. 1976. Изпросила. В: Събрани съчинения в двадесет и два тома. Т. 8. Драски и шарки. Видено и чуто. София: Български писател, с. 165−170.

Генчев, Николай, Красимира Даскалова (съст.). 1988. Българската възрожденска интелигенция. София: ДИ „Д-р Петър Берон“.

Данова, Надя. 2023. Как е живяна и как е мислена детската възраст от българите (XVII−XIX в.). София: Парадигма.

Ендрева, Мария. Наративи за труда в миналото. – Германистика и скандинавистика, II, 2, 2022, с. 185–201.

Живкин, Георги А. (ред.). 1872. [За вчеловечванието си…] − Книжевен имот за децата, I, 1, 1872, с. 1.

Леков, Дочо. 1970. Проблеми на българската белетристика през Възраждането. София: Издателство на Българската академия на науките.

Пашов, х. Мина. 1858. Трудолюбие и леност. – Цариградски вестник, VIII, 370, 373 от 15 март и 5 април 1858, с. 101−104, с. 109−111.

Пенев, Боян. 1977. Преводна повест. В: История на новата българска литература. Т. 3. София: Български писател, с. 534−550.

Подлистник. 1858. [Бал-Капан е днес…] − Цариградски вестник, VIII, 370 от 15 март 1858, с. 101.

Страшимиров, Антон. 1897. На нивата. В: Смях и сълзи. Видин: Издава книжарницата на Хъшев и Казанджиев, с. 128−133.

Чернокожев, Николай. 2021. „Рибният буквар“ – раждането на човека. В: Страници по Възраждането. София: УИ „Св. Климент Охридски“, с. 155−169.

Шишков, Тодор. 1858. Наш прозаик. – Цариградски вестник, VIII, 385 от 28 юни 1858, с. 154.

БЕЛЕЖКИ

[1] В по-късно време редактор и издател като Георги А. Живкин (Живков) би разпознал – през Силвио Пелико − този дълг на всеки един като „человешко добро“, а съответно неотменимия „свети труд“ за неговото постигане – като собствено „вчеловечвание“ (вж. Живкин 1872: 1) – възглед, върху който, с някои контекстуални уговорки, се опират и предлаганите тук наблюдения спрямо своя обект.

[2] При това условно съотнасяне посоката на разсъждение е през така нареченото от Надя Данова поставяне пред децата на определени образи за следване (вж. Данова 2023: 246). В случая с Пашов те дори не са „гръцки и римски философи и други видни мъже“, а потенциалният връстник, носещ определени качества, които следва да се развият у подрастващите (Данова 2023: 246–247).

[3] Вж. Живкин 1872; спрямо просвещенските нагласи за облагородяващата роля на труда вж. Ендрева 2022: 193–195.

[4] Запазени са езиковите особености на оригиналния текст (бел. моя – В.И.).

[5] А ако се вгледаме в образа на антигероя Иванчо – дори съдбовни.

[6] Нека напомним, че това е образ, който ще намира особена реализация в развиващата се българска прозаическа традиция – например показателни са Вазовите художествени търсения от края на века, изразени в „очерка из столичния живот“ „Изпросила“ от сборника „Драски и шарки“ (1895)  – вж. Вазов 1976: 165−170.

[7] Тук възниква още една възможна асоциация – с интерпретирането на образа около четири десетилетия по-късно в контекста на народническата литература, като характерно негово въплъщение е например малкият Наню от „скицата“ „На нивата“ в Антон-Страшимировия сборник „Смях и сълзи“ (1897) – вж. Страшимиров 1897: 128−133.

[8] В сходна идейно-тематична перспектива ще функционира и поредицата от побългарени нравствено-дидактични разкази в просветно-педагогическите издания от 70-те години на XIX в. като например тези по страниците на сп. „Училище“ от автори като Димитър Блъсков, Георги Кърджиев, Юри Кисимов и др.

Владимир Игнатов (1987, София) завършва гимназия в родния си град (2006) и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (2010). Магистър по литературознание (2011). Доктор по българска литература (СУ, 2015) с тема на дисертационния труд „Войната в българската проза между двете световни войни: образи, трансформации, употреби“. Автор на статии и рецензии. Интересите му са в областта на историята на българската литература (XIX – XX в.), развойните процеси в българската драматургия, полиморфното творческо присъствие на Константин Константинов. Преподавател по български език и литература в 9. френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“ (София), хоноруван асистент по възрожденска литература към Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“.

E-mail: vladimir_ignatov@abv.bg

© Владимир Игнатов

Дата на публикация на статията: 20.06.2024

Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция

ISBN 978-619-7785-08-1

© Съст. Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, Мария Русева

София: Факултет по славянски филологии, 2025