Епически слънца – Пенчо Славейков

ЕПИЧЕСКИ СЛЪНЦА – ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Николай Чернокожев

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

EPIC SUNS – PENCHO SLAVEYKOV

Nikolay Chernokozhev

Sofia University “St. Kliment Ohridski”, Bulgaria

 

The text examines the presence of the figure of the sun in the book “Epic Songs”.

 

Keywords: sun, existence, man

 

 

Не си отивай кротко в тъмнината!

(…)

Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Дилън Томас[1]

 

Наред с множество различни фигури от предметния природен свят в „Епически песни“ свое особено присъствие има и СЛЪНЦЕТО. Може би неговият блясък не е със същия ефект като сиянието на Вечерницата, която е високото, небесното общо място между Фрина и Ралица – лъчите му могат да пронизват и да галят, то може и да заслепява, а и обикновено текстовете го улавят в движението му – изгрев, пладне, залез / заник.

Освен това „слънцето“ е универсална фигура на живота. То предизвиква повтарящи се промени в земния живот и постоянно наблюдава този живот: огрява го или го оставя в сянка.

Първото блясване на СЛЪНЦЕТО е още в очерка „Олаф ван Гелдерн“: „Все от ония дни е и интимното му познанство с родното слънце; и макар че той сега се спогажда по-добре с нощта[2], цалувките на негова пръв интимен познайник и до днес още личат на лицето му – черно, като лице на някой фараонов потомък“ (Славейков 1907: 5-6) (к.м. − Н.Ч.). Както подчертава Пенчо Славейков неговият герой се спогажда по-добре с нощта, но слънцето е първият негов интимен познайник. Тази особенa близост, този интимитет, проявен в целувките, белязали лика на Олаф с тен, отчуждаващ и принизяващ го спрямо останалите, спрямо нормата, е показателно изпридащ лъча нишка между потопеното и вслушано в естеството момче и божественото светило.

Несъмнено значещо в случая е и определението „родно“, което въвежда слънцето в определено интересни измерения: от една страна, то е винаги и за всеки родно – то мен огрява, от друга – в своята извисеност над света е на всички, но като че ли не винаги може да се превърне в общ за хората знаменател, да ги сроди[3]. Така слънцето е родно, когато осветява познат, свой роден свят и става чуждо, когато чрез светлината му изплува чуждият свят – както това е интонирано в „Харамии – 3“.

Сюжетът „момчето и слънцето“ не изчерпва слънчевото присъствие във въвеждащия очерк.

Втората, надвсекидневна появa на слънцето е в цитат от „един от пътнишките си очерки, което прилича да е лична изповед“ на Олаф ван Гелдерн:

„Учете се от слънцето – да огрявате всичко, старайте се да проникват вред                    ж и в о т в о р н и т е ви лучи. Утешавайте с безутешното, − дето няма утеха с друго… Божествений учителю, ти творецо на Ж и в и   м о щ и, чийто благороден образ е образа на моя спасител! Нима ужасната съдба на онзи полутруп, когото ти си възсъздал с такава омая, не е откровение за мен? Каква симпатия към човека лъхти от разказа ти за теглото на оная неволница, която   д ъ л г и     г о д и н и    н е    с е  е   д и г а л а    о т   с в о я        о д ъ р – г р о б ! А все пак нея, и в това ѝ състояние, обземат тихи възторзи и пред най-дребните проявления на живота: пред дъхът на полските цветя, пред чуроликът на лястовичките. Поезията на уединението – ти я разкри на душата ми, поръси ме с живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди, и свои гледаха като на мъртвец. Светлината, която ти пръскаш над чуждата неволя, осветли моята – и прогони помрачението от егоистичните чувства, що затъмняваха погледа ми…“ (Славейков 1907: 9-10)

Позволявам си този по-дълъг цитат, тъй като той не само очертава посока, която човешките очи трябва да следват – нагоре, към светлината. Наред с това задължително-естественото противопоставяне „светлина – тъмнина / мрак“ се придвижва от буквалната визуалност към метафоричните сфери и затрептява напрежението между огромното свободно слънчево пространство и онази гробна (под)земност, от която все пак покълва живот.

Заклинателният императив – „Учете се от слънцето – да огрявате всичко, старайте се да проникват вред животворните ви лучи“ – поставя ученика в активната позиция на учещия се по свой избор и желание. Но на какво следва да се учиш от един учител, до когото е опасно да се приближиш прекалено, както е известно от мита за Икар?

Учи се да бъдеш слънце или може би учете се да бъдете слънца – като всяко от слънцата не е длъжно да знае за съществуването на другите.

Все пак разбирането на слънцето се основава на неговото животворене – то огрява, стопля, дарява живот, а не изпепелява. Художникът (на словото) огрява наличното и твори живот.

Връзката между твореца – слънцето, сближаванията, уподобяванията ще се изявяват пряко в някои от текстовете в „Епически песни“ по различни начини и ще се вписват в различни смислови хоризонти.

Проследяването на появите на слънцето в „Епически песни“ може да очертае интересна графика, в която не само се редуват буквалните и символни употреби на светилото.

То може да е налично по презумпция, без да бъде виждано, забелязвано, а когато бъде видяно и споменато, невинаги да бъде натоварено със силата, мощта на своята небесна непостижимост.

Лъчите слово имат своите различни въплъщения, така че макар в първата стихотворна творба „Луд гидия“ да не се споменава слънцето, именно то очертава живота на деня (от изгрев до залез), в който е вплетена музиката, променяща всекидневието и неподвластна на времето.

Така че ако бъдат систематизирани, описани и анализирани високите бивания на слънцето, то несъмнено двете използвания на думата в „Cis moll“ са повече от значещи:

 

„− За мене всичко свършено е вече!

Слепецът няма слънцето да види.

Във безпросветна нощ залутан, само

Живее той – да чувства адский ужас

На загубата безвъзвратна своя.

Слепец! За мен залязоха навеки

На слънцето лучите – с звуковете

На музиката… А едни, едни

Те даваха живот на моя дух

И светлина на гордите ми чувства.

Аз доживях самичък да се видя

Мъртвец приживе. Другите живеят

С живота на творенията мои −

И само ази зарад тях съм глух.

И призракът на мойта чест жестока

Ме неотстъпно навсъде преследва

Със своя злобен и ужасен смях:

„Творецът на хармонията – глух!“

Душа жаднее за покой – покой

Във гроба – на чиито двери няма

Съдбата ни да хлопа, ни зове!“

(Славейков 1907: с. 45-46)

Композиторът превежда образа на слънцето на езика на музиката, той знае как слънцето и неговите животворни лучи се въплъщават в звуци:

 

За мен залязоха навеки

на слънцето лучите – с звуковете

на музиката…

(Славейков 1907: 45)

В случая не е необходимо, макар и да не е невъзможно, да се спекулира с физическото описание на светлината и нейния характер, със зазвучаването на вълните и частиците. По-същественото е, че макар да се настоява на невиждането, остава възможността слънцето и неговите лъчи да бъдат усещани; а когато звуците не могат да бъдат чути, се явява възможността да бъдат видени в лицата и реакциите на другите, живеещи „с живота на творенията мои“ (Славейков 1907: 46).

Акцентът върху слепотата се разтваря в съзрените сътворявани светове – защото слепият Омир вижда повече от зрящите, а особено сетиво дава възможност музиката да грее, да бъде видяна дори когато не може да бъде чута.

Обаче слънцето не може само да бъде очаквано, за да милва с лъчите си человеците.

Стихотворението „Поет“ – обработващо историята на Бачо Киро, – връща към  очерка „Олаф ван Гелдерн“ и подема изповедта на твореца от „Cis moll“. Показателно е, че в текста не витае усещането за предстояща смърт, думите на поета са ясни и прости, въздействащи като песента на птичките. А думите, свързващи се със слънцето, са афористично плътни[4] – похват, често срещан при създаването и шлифоването на поетическия текст от Пенчо Славейков:

 

„Свободни песни… не като онез,

Които ази пеях – и каквито

Сте и от други чували до днес:

То бяха песни от сърце честито, −

 

Сърце свободно, − сгряно от лучът

На божието животворно слънце,

И във което песните растат,

Като в поле посеяното зрънце.

 

Такова слънце в моето сърце

Не грееше; − то в мрачина бе клето…

И ази грабнах пушката в ръце,

Да извоювам слънце за сърцето.

 

Та песните, които то роди,

На радост рожби, радости да сеят.

Поета – тъй небото отреди −

Да пей, свободни птички както пеят…“

(Славейков 1907: 61)

„…да извоювам слънце за сърцето“ е фразата, която придава нова перспектива на ръката, която може да държи перо, но – когато се наложи, – и пушка; макар че в стихотворението е загатнато пеенето, а не писането.

В последователността на текстовете веднага след „Поет“ идва  поемата „Сърце на сърцата“. В поемата думата „слънце“ се появява веднъж:

 

„Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз.

На слънцето лучите, мойто чело

Що милват – искам с отблеска им аз

Да стопля туй, което смръзва той!…“

(Славейков 1907: 64)

 

Но слънцето, т.е. източникът на светлина, на живот, е втъкано в дадените в разредка думи в един от монолозите реплики на Шели:

 

„О, не! На дните в безконечний ход,

Едно, едно ще се повтори пак −

Към с в е т л и н а възвишений купнеж,

Към в и с ш е т о стремленията чисти

И гордий, властен жад за и д е а л!

Ще се повтори онова, което,

В световните промени непроменно,

Е будило в човека человека

И смисъл му е давало в живота.“

(Славейков 1907: 65)

Така животворните лучи проникват навсякъде – те са дори в сърцето на мрака.

В една „песен на сърцето“, както д-р Кръстев определя „Ралица“ (Кръстев 1996: 334), слънце и сърце са в режим на  взаимодопълване и дори се преливат едно в друго. Все пак слънцето живототвори, но и сгъстява мрака:

 

У лелини ѝ дворове широки

Каточе слънце грееше – и всички,

Що Ралица споходиха, оттам

Излазяха, като че ли и тях

Да бе огряло слънце…

Ала слънце,

Що за едни тъй драголюбно грей,

На други мрак сгъстява на душата.

(Славейков 1907: 76)

 

За да се възцари ситуацията на залез, когато от душата на Стоичко изпълзява мракът:

 

Зашло бе вече слънце и бързом

Вечерни сенки падаха…

(Славейков 1907: 78)

 

Обаче залезът не само оставя света във властта на тъмното, залезът в себе си води до:

 

Дни минаха и много мина с тях.

Тъй както свива модрия седянко

Цветец, когато слънцето залезе,

Тъй и сърцето Ралици се сви,

Прибрало спомен скъп за ясни дни…

(Славейков 1907: 82)

 

Целостта на сърце и слънце не може да бъде нарушена, тъй като и двете пазят в дълбините си неразрушими ядра.

Показателно е, че в следващата творба „Коледари“, която в първата, краевековната редакция на „Епически песни“ е посветена на Алеко Константинов, слънцето се явява в петата партия на „Първа зареда“, и то в известен и обичан особено от П. Ю. Тодоров сюжет:

 

П ъ р в а  з а р е д а

 

Подранило утром, вечер не захожда

Ясно слънце, спряно грее та прегаря;

Грижна майка равни двори се разхожда

И на свойго сина тихом отговаря:

 

„Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна

На душа, на сърце, та се тъй забрави?

Време е усилно и пора е страдна,

А ти не захождаш! – Та какво направи

 

По Добруджа пуста младите овчари,

В Загоре с кервани друмници по друма,

В равна Руманѝя весели жетвари,

И грижни невести беленки по Струма?“

 

• Ох, съгледах, майко, долу във Загоре

Първинка денойка, по-ясна зорница, −

Кат паун ми ходи по широко дворе

С златни треперушки на руса косица.

 

Модри очи греят изпод вежди вити,

Горят али устни, поглед дваж прегаря,

Росна китка вие, росна кити,

Не китката нея – китка тя отваря!

 

Трепкат треперушки на руса косица −

Трепка клето сърце, та го мир не снайда.

В желба и омая за ясна зорница,

Забравих, не сварих увреме да зайда!

(Славейков 1907: 92-93)

 

В „Микел Анжело“ слънцето го няма, а в „Неразделни“ е в самото начало на разказа на девойката:

 

„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

 

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

Ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

 

И не грееше туй слънце от високо, от далеко −

Грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.“

(Славейков 1907: 104)

 

Отсъства споменаване на думата и в „Крум ясновидец“, в „На Балкана“, в „Цветя“.

В „Заточеници“ слънцето е толкова чуждо, колкото е чужд и краят, в който са пратени осъдените – чужд край, към който води безкраят на пътя:

 

Грей чуждо слънце в тоя чужди край;

Устата жад, тъга душата трови.

(Славейков 1907: 123)

 

В „Гроздоберци“ появата споменаване сигнализира най-вече границите между сезоните:

 

Но мина време. Лятно слънце

Над нея затрептя.

…………………………………

А мина лято; морно слънце

Скриви по своя път;

(Славейков 1907: 125-126)

 

В „Бойко“ е маркирано изчезването на слънцето:

 

Отдавна слънце зайде и нощта

Над уморено село се надвесе.

(Славейков 1907: 138)

 

В „По жътва“ то обозначава утро, пладне и вечер, а в „При Босилка“ е подчертано безсилието на природния ред:

 

Роса роси, зора зори ранна,

Грейна слънце – ран Босилко стана.

 

Ала мъртва девойка не буди

ни росица, ни зора, ни слънце.

(Славейков 1907: 144)

 

„Симфония на безнадеждността“ е подчинена на мрака, а слънцето е само противоположно на мраза:

 

Вилней ли зима и засипва сняг

Косата ми, – мразѝ ли зимен мраз

И вкоченява мойте членове, –

На слънцето ли огнени стрели

Ми раните обжегват и развреждат, −

Аз знаях свойта участ − и презрях я!

(Славейков 1907: 149)

 

А в „Пред острова на блажените“ слънцето е съзряно в залеза:

 

Ей ден превалява; зад огнений запад

Се слънцето мудно затули;

Вълните улягат; пустинята морска

Вечерна мъгла я прибули.

(Славейков 1907: 155),

 

за да се появи след песента на сенките:

 

Въздишки за щастие в мъка мечтано

Примами вълшебната песен

Тъй както мушиците плахи примамя

Нетрайното слънце на есен.

(Славейков 1907: 157)

 

Движението от човека творец, научил се от слънцето да живототвори, до ефемеридата, за която слънцето вече е нетрайно, относително като човешкия живот, изправя читателя пред големия въпрос за границата на смиряване и смирение, за бурите и спокойствието, обгърнали другия бряг, морето и съответно Острова. А Островът и сенките нямат нужда от слънце, защото са отвъд и са обгърнати от:

 

И нощ ясночела с хитона си звезден,

Когато небото заметне,

От нейния дъх ощастливени, ний я

Посрещаме с песни приветни…

(Славейков 1907: 157)

 

Сякаш слънцето е потънало в своя сън, така че то не може да бъде химново прославено или извикано, призовано да животвори, а именно нощта излъхва – не своя вечно ням въпрос от финала на „Симфония на безнадеждността“, а опияняващия дъх на сливане с Всемира – залезът отвежда във вечността.

Така се ражда парадоксалното съизмерване на пространствата – на огрявания от слънцето свят в неговата ограниченост (и от осветяващата го дневна звезда, както бива наричано слънцето) и необгледимостта на тъмното небе – не само чрез звездите, но и отвъд тях.

В най-общ план в „Епически песни“ могат да бъдат очертани няколко различни боравения със слънцето.

1. Слънцето – животворител: от изгрев до залез, от раждане до смърт;
2. Осъзнаването от хората на потребността от слънце, осъзнаване на значението му;
3. Слънцето – наблюдател, свидетел на земния живот, отдаващо се на и потъващо в земния свят.

А след слънцето идва нощта, луната, вечерницата и… дълбокото звездно небе.

 

Цитирана литература:

Кръстев, Кръстьо. 1996. Орисията на българската жена и майка. В: Д-р Кръстьо Кръстев. Съчинения. Т. 1. София: Просвета.

Славейков, Пенчо. 1907. Епически песни. София: Мисъл.

Славейков, Пенчо. 1910. На острова на блажените. София: Александър Паскалев.

Топалов, Кирил (съст. и ред.). 2012. Българска възрожденска поезия. Антология. София: Академия за балканска цивилизация.

Томас, Дилън. 1992. Не си отивай кротко в тъмнината. В: И смъртта ще остане без царство. Прев. Александър Шурбанов. София: Народна култура. <https://chitanka.info/text/18451-ne-si-otivaj-krotko-v-tymninata>, [дата на достъп: 25.08.2022 г.]

 

[1] Вж. Томас 1992.

[2] Следва дебело да се подчертае и да се напомни, че в произведенията си, организирани в „Епически песни“ (1907), Пенчо Славейков разиграва събитията основно нощем. Предпочитание, което може да търпи разнопосочни обяснения, но така или иначе нощта обхваща действието в по-голямата част от структурно определящите и концептуално значими произведения в „Епически песни“. Потенциите на слънцето и нощта са различни дори и на основата на тезата, че слънцето осветява онова, което е налично, и човек може да види света, докато нощта (мракът) може да бъде насищана с образи, видения, произведени, сътворени в съзнанието на човека.

[3] Освен това слънцето е самò на небосклона, докато нощното небе е изпълнено със звезди, различно открояващи се в северното и южното полукълбо; различно открояващи се и в очите на хората.

[4] В друга плоскост ще изригне афористичната енергия в „На  Острова на блажените“ в стихотворението „Бачо Киро“:

духом свободний свободно умира,

а си не вързва с живота ръцете!

(Славейков 1910: 11)

Спокойно може да се твърди, че Пенчо Славейков разчита в нужните му посоки последното предсмъртно творение на Бачо Киро:

Аз един Бачо Киро съм,                                                                                       Без страх от турците комита съм.                                                                                                                             Пушка на рамо турих,                                                                                                                         Дряновския манастир намерих,                                                                                                                   правда си да диря излязох,                                                                                                                    въжето на врата си сам метнах!

(Топалов 2012: 403)

 

Николай Чернокожев е доктор на науките, професор по история на българската литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Изследванията му обхващат периода на Българското възраждане, на десетилетията след Освобождението, насочени са към различни измерения на междукултурните връзки, на имагологията и нейните идентификационни аспекти, към визуалното битие на художествения образ и неговите употреби. Автор е книгите „Българската литература – диалогични прочити“ (в съавт. с В. Атанасов), „Любен Каравелов и българското възрожденско време“, „От Възраждане към прераждане“, „Българска литература на XVIII – XIX в. Един опит за история“ (в съавт. с Н. Аретов), „България: стеротипи и екзотика. Техники на сглобяване на български образ в немскоезичната книжнина от XIX век“, „Видяна България. Визуални образи на страната / земята и хората в немскоезичната книжнина до 1879 г.“, „Страници по Възраждането“, на студии и статии, на учебници и учебни помагала.