Резигниращи актанти, пасивни сигнификанти (Георги Господинов, Захари Карабашлиев)
04.06.2024
Понятието леност в текстове на Боян Болгар от 30-те години на XX век
06.06.2024

КАК ЛЕКУВА ОТ СКУКАТА ФЛАЙТОКС ИНОДОР? ЛИТЕРАТУРНИТЕ СЮЖЕТИ КАТО СЕНЗАЦИОННИ НОВИНИ

Мая Горчева

УниБИТ (Университет по библиотекознание и информационни технологии), България

 

HOW DOES FLYTOX INODOR CURE BOREDOM? LITERARY PLOTS AS SCOOP NEWS

Maya Gorcheva

ULSIT (University of Library Studies and Information Technologies), Bulgaria

 

In the story The Genius Idea of Flytox Inodor, serial of the newspaper Burgas Phar /Lighthouse/ (no. 4606-4615, 1937), “curing boredom” became a lucrative business for a “bureau for sensational enterprises”. The paradoxical imaginary situations are satirical tool for social criticism. Furthermore, the narrative shows the potential of modern media culture to provide new techniques in the registers of parody. The modern worldview is revealed and problematized through its own discursivity.

The author of the narrative, Assen Popov, is a journalist and writer for whom no records remain in literary dictionaries and histories. The genre experiments and crossings in his short-stories are a typical manifestation of the tendencies in the writing of Bulgarian authors oriented towards the medium of the newspaper in the period between the two world wars. The theme of escape from boredom is associated with the shaping of a dynamic feature story and the construction of the plot as sensational news. In this context, we observe the interweaving of literary and journalistic techniques and the writing of authors from the daily Burgas Phar from the late 1930s to the mid-1940s.

Keywords: litterary supplement, feature report, Burgaski Phar, Assen Popov, Boris Aprilov

 

Cоциалната сатира на Асен Попов между фантастиката и репортажа

Чудотворното лечение на скуката е сюжет на разказа „Гениалната идея на Флайтокс Инодор“ от Асен Попов, отпечатан с продължения в осем подлистника на в. „Бургаски фар“ в броевете от 4606 до 4615 във времето между 16–27 април 1937 г.[1] Завръзката на сюжета е в мащаба на социалната критика, тъй като прочутият във финансовия свят ню-йоркски спекулант Флайтокс Инодор решава да се заеме със скуката, след като прочита статия от американски професор, отпечатана първо в чикагското седмично списание „Философски преглед“, а после на четвърта страница на „Ню Йорк Таймс“. Професорът остава неназован, а цитатът на едноименното списание на проф. Михалчев неочаквано синхронизира българската среда с космополитните сензации и без съмнение ги иронизира, като ги одомашнява. В статията си американският професор отправя апел да се създаде „Компания за живот, свобода и щастие“, „която да задоволява всичките желания на уморените и изтощените от днешната цивилизация хора“ и ако това не стане до 2 000-дната година, „модерната цивилизация неминуемо безвъзвратно ще погине“.

Фиг. 1. Гениалната идея на Флайтокс Инодор. Бургаски фар, бр. 4606 от 16 април, 1937.

Знаменитият спекулант непрекъснато слуша около себе си оплаквания, че животът е изтощен от еднообразие. Впрочем, това, което препоръчва на една дама, е да си направи лапаротомия в клиниката на д-р Воронов в Париж. Но освен че се опитва да разбере състоянието на духовете, като финансист той надушва, че се е отворила ниша с ново търсене. Потъналите в излишества са „болни и обезсилени от бездействие“. Той се впуска да изследва вкусовете и констатира пълно загърбване на литературата и „всички епически и пасторални симфонии на човечеството“ за сметка на жадуваните сензационни преживявания. След маркетинга стига и до ефективно решение на безрадостната ситуация, а то е: „Ексцентризъм и сензация – ето лекарството за уморените и изтощени от днешната цивилизация хора!“.

И така, успешният спекулант (или казано с днешния неутрален термин финансист) прави Енциклопедично бюро за сензационни предприятия, базирано на „Линколн Стрет“ № 245, Ню Йорк, с впечатляващия за тогавашните курсове основен капитал от 10 млн. долара. Това, което жадуват дамите, „измъчвани от скука и досада“, и за което са готови да плащат на Енциклопедичното бюро, е ни повече, ни по-малко да станат героини от любовен роман, в който се вършат престъпления от любов, например убийство от ревност, гарнирано с ограбване на банкер, сензации, които вдигат шум във вестниците. При това не става дума за фикционални сюжети като обир с убийство на банкер и съпреживяването им, а за реалното им изпълнение.

Скучаещите и нежелаещи да четат всъщност жадуват за литература, само че в строго определените жанрове на криминалето, мелодрамата или хоръра, но литература, която не е за четене в самота, а която се разиграва като произшествие в реално време, за което пък на свой ред ще пишат във вестника. Самият разказ завършва с колонката търсене и предлагане в обявите на вестника за наемане на реални изпълнители на тези сюжети.

Сензационното предприятие не само пълни криминалната хроника или сензационнните новини и е повече от успешно – то далеч надхвърля и най-големите режисьори на „Метро Голдуин“. Оказва се обаче, че непрекъснато трябва да се подхранва от литература, както сочат обявите: „Богато възнаграждение режисьор откупва пропаднали и освиркани пиеси. Драматичен отдел посредническо бюро Инодор-флай“, или: „Гангстер специалист отвличане милионерски деца търси писател за герой криминален филм. Тайна строго запазена. Оферти агенция Флайтокс“.

Фиг. 2. Гениалната идея на Флайтокс Инодор. Бургаски фар, бр. 4615 от 27 април, 1937.

Подлистниците с разказа излизат по време, когато за същата скука и изнемощяване пишат и вестниците. Дават се и препоръки за справянето с нея въз основа на консултации с лекари. Умората от еднообразието води до бездействие и леност и тези тревожни болестни състояния вече влизат в класификацията на заболяванията. Лекуването на умората, което предлага д-р Н. Я. В статията „Леността и красотата“ (1942)[2] съвсем не е почивка, а обратно – „лека гимнастика при чист въздух, чевръста разходка и умерено хранене“. Чувството на умора и последвалото бездейстние само отравят кръвта и нещо повече: „Леността е най-големият враг на красотата“, както гласи епиграфът на статията, защото заседяването и отровните вещества в кръвта стават на „разни пъпки, изривания, цирейчета, лекета и пр. по кожата на лицето“.

С реверанс към скуката на Дилетанта като „сляпо огледало“[3], но леността, диагностицирана във вестниците две десетилетия по-късно, не е нито гримаса, нито украса, а просто отравяне на кръвта. Предписваното от медицината лечение е повишена активност.

Една година преди медицинската рецепта, която цитирахме по-горе, фейлетонът „Оздравяване от леност“[4] разказва за скъпоструващото лечение, което назначава лекарят: ваксина с пореден ред от А до Ц плюс „практично лекуване“ по строг график от свръхспециализирани за пациента дейности в градация: от по-обикновените делнични задачи като да донесе вода и да нацепи дърва към лъскане на паркет, пране, метене. Поразеният от леност веднага усеща, че „Инжекциите ми действаха“ и прилежно следва графика му. С ваксина Т върви запознаване с хамалския труд, а при ваксина Ц взима първенството в едно надбягване.

Медицинският дискурс се е оказал неразличим от старомодното приучване на труд и ред, само че поднесено с авторитета на предписаната ваксина. В крайна сметка, лечението става все по-ефективно право пропорционално на цената.

Експертната рецепта и „сензационнито предприятие“ на Флайтокс Инодор имат и две точки на пълно покриване. Първо, лек срещу леността е просто извършването на някакво рутинно действие: делнично и еднообразно физическо действие, но с авторитет на медицинско предписание, или според сюжетните клишета на популярната литература. Свръхактивността имат за цел както „практичното лекуване“, така и сензационните сюжети на Инодор Флайтокс, също изиграни в реално време и персонажи. Литературата лекува, но само след като стане скъпоструваща реалност, или с други думи, колкото и да са ефикасни леченията – и на лекаря, и това на сензационното предприятие на спекуланта – те имат цена и носят добра печалба на лекуващия. Очевидно и в разказа, и във фейлетона става дума за литературни сюжети, които иронизират вечното недоволство от еднообразието и жаждата за някакво необичайно жизнено събитие по мерките на тиражираната представа за забележителност, а огледало на аза ще е колонката във вестника. Леността е само симптом на жаждата за изключителност.

 

Леността на старите жанрове и динамиката на вестника

Тази жажда за изключителност и неуморното търсене на новината събитие е и принципът на самата медия на вестника, който обсъжда леността. Игриво-насмешливите подлистници също се кланят на този култ, въздигайки като цел на журналистическата чевръстост оригиналната тема и неочакваната фраза, която изважда от леността на еднообразното. Във вестника литературата се освобождава от условностите на старите жанрове и се сближава с динамиката на модерната реалност – с персонажите или социалната среда, в която се движат, но и с разговорните обрати на стила, или с делничния общопонятен мащаб на обсъжданите проблеми. Пренагласено от чевръстата мисъл на репортера, който снове из делника, обичайното всекидневие добива осанката на пълно с изненади и приключения.

Шаблонът на медийния жанр на репортажа е насложен и върху сюжета за „сензационното предприятие“ на Инодор Флайтокс. Разказът е композиран на принципа на новината и изпълнен с лекотата на едно репортажно писане – едновременно плътно следващо факта и иронично-игрово, което надзърта към съвсем делничните (маркетингови) мотиви и на спекуланта филантроп. А моментът, в който се потвърждава значимостта на начинанието, когато „идеята“ добива своя блясък и raison d’être, така да се каже, „акме“-то, е в това да се огледа в кинообразите и да се добере до лелеяното увековечаване във вестника.

Самият разказ-репортаж трябва да бъде лек срещу скуката и да изтръгне от леността с ваксината на иронията. Писателят в ролята на чевръстия репортер служи на същия етос на бързо подвижното изхвърляне на отровите. Следвайки тази словесна маска, Светослав-Минковите „разкази в таралежова кожа“ извоюват на този стил статут в литературния канон, но наред с тях съвременната му преса изобилства от оригинални образци на факшън-а. Например, в течението на „Бургаски фар“ в подлистниците на втора страница се редуват чисто литературни текстове като кратки разкази или откъси, излизащи с продължение, с репортажна проза. Някои носят ясно разпознаваемото журналистическо определение „репортаж“, а при други са посочени доста неопределени жанрови форми като скици или импресия – но пък имат ясно посочен обект, място на описване и настроение. Сякаш това е четиво, което няма прицел, освен да поддържа връзката с динамиката на делника, като я пренесе във вестника. Ето няколко примера за такива нехайни и журналистически безполезни и неинформационни скици от подлистниците на „Бургаски фар“ – експресивните им заглавия и подзаглавия достатъчно ясно резюмират и темите, и стила им:

Разговор на улицата, Венямин Тиц (бр. 4982, 6 юли 1938).

Репортаж с ръце в джеба (неподписан) (бр. 5044 от 17 септември 1938).

Съвременни миниатюри, К. Наумов (бр. 5328 от 26 август 1939): фейлетонът се състои от две части, които приличат на мини-серии от градски ситком: 1. Утре се венчавам; 2. Мери флиртува.

Затъмняване. Трагикомичен фейлетон от съвременността. Богдан Булга (бр. 5710 от 5 декември 1940).

Суинги. Ст. Кирязов (бр. 6340, 19 януари 1943)

Улица на романтиката и модата, Иван Георгиев (бр. 6711 от 2 юли 1944).

Старост (Силуети), В(асил) Димитров (бр. 6713 от 8 юли 1944)

На село, Васил Димитров (бр. 6715 от 13 юли 1944).

На кино, Васил Димитров (бр. 6718 от 20 юли 1944).

Такива бяха те… Скици, Стеф (6744 от 19 септември 1944).

С продължение и по страниците на преименувания според новия политически и идеологически режим всекидневник:

Откраднати мисли. Робинзон (Народен фар, бр. 402, 29 януари 1946): за „Богориди“ – „улицата, където животът на града се отразява до последните форми на своето многообразие“.

Фотоснимки (Илюстрирани мисли). Никита Сребров (Народен фар, бр. 411, 8 февруари 1946)

Нашият Бургас. Кирил Янев (Народен фар, бр. 479 от 1 май 1946)

 

Между литературата и репортажа

Много от подлистниците остават неподписани, други са с псевдоним или инициали, появява се и един „Гратис сътрудник“, посетител на театрална постановка[5], но присъстват и постоянни имена. Особено често се появява д-р Ячо Кабаивански, който така подписва научно-популярните си статии, а разказите – с псевдонима Марко Поло. Редакторът на „Бургаски фар“ Светлозар Ловджиев търси сътрудничеството на многобройни автори, но освен това си поставя за задача да привлече и да създаде кръг от млади автори и репортери. Често по страниците се явяват публикации, подписани от Стефка Иванова, но с инициали (Ст. И.) или с фиктонимите: Стива, Стеф. Името на младата авторка може да се срещне в по-ранния период до началото на войната и в други издания на местната преса. Всички нейни репортажи и есета са с остра социална насоченост и рисуват социално онеправданите. Репортерката посещава заедно със своя спътник „Нощен подслон“ в: „В дома на безприютните. Едно нощно посещение“ (Бургаски фар, бр. 4548 от 9 февруари 1937) или „Приют за безприютните“ (Вечерна бургаска поща, бр. 3145 от 17 февруари 1939). Репортажът „Неуязвимите“ (бр. 5721 от 18 декември 1940) е изграден върху парадоксалната съвременност и контраст между роботите в индустрията от една страна, и от друга, простия живот на ваксаджиите. За работата в печатницата разказва в репортажа „Ако господин Гутенберг знаеше“ (Бургаски фар, бр. 5744 от 17 януари 1941).

Също от това поколение е Атанас Джавков, който се подписва и с инициали А. Дж. или с псевдоним Атанас Морянин или Ведрин Морянин, а след 1946 г. ще започне кариерата му на професионален писател с псевдонима Борис Априлов. Динамиката на репортера е запазена марка за неговите скици. Младият репортер дава и своя принос за жанровото определение на този тип кратки репортажно-есеистични текстове със заглавието на фейлетона, печатан с продължение „Драски на къси вълни“ (бр. 6403 от 6 април 1943; бр. 6447 от 1 юни 1943; бр. 6468 от 26 юни 1943) или с подзаглавието към „В търсене на тема. Драскулки“ (бр. 5894 от 4 юли 1941). В последния репортаж, както в „Бургаски милионери“ (бр. 6161 от 19 юни 1942) е разиграна ситуацията на репортера, който се впуска да изпълни задачата на редактора. Правенето на вестник – журналистиката е сюжетирано, превърнато в материал и иронично-игрово изложено. През 1941 г. за това става дума и в неподписания „За събирачите на новини… Ако фактите говорят зле, толкова по-зле за тях. Репортаж“ (бр. 5812 от 9 април, 1941).

Асен Попов, който се подписва със съкращението Ас. Попов, е от редовните сътрудници с подлистници и с публикации от края на 1930-те. В стила на подлистниците му разказът съжителства с репортажа, потопени в аз-повествованието с герой разказвач: срв. „Тайната на професор Неовиталин. Разказ“ (бр. 4733 от 15 септември 1937, бр. 4734 от 16 септември 1937, бр. 4735 от 17 септември 1937). Материалите, подписани от Асен Попов, изчезват през военните години, за да продължи сътрудничеството след преименуването на вестника в „Народен фар“ от 3 октомври 1944 г.[6] Данни за него не са останали в аналите на историята на българската литература, макар че е автор на няколко произведения и е бил редактор на варненски издания. Може да възстановим биографията му въз основа на непълните артистично оформени данни, отпечатани преди повестта „Сивият човек“ (1935). Под дадения в едър план подпис следва кратка бележка, от която научаваме, че по това време е тридесетгодишен, т.е. роден е към 1905 г., „отрасъл в своето малко селце из необятна Добруджа“, баща му загива по време на Първата световна война и след мизерно детство завършва средното си образование във Варна, където през 1932 г. е уредник на в. „Виделина“ – „литературен, обществен и критичен лист на варненската средношколска младеж“. По това време там е учил и главният редактор на „Бургаски фар“ Светлозар Ловджиев. Вероятно старото им познанство е свързано с привличането му като автор в „Бургаски фар“, а от подчертаното негативно отношение към управляващия режим можем да предположим, че е споделял и левите идеи на Ловджиев.

Първият му опит в литературата е повестта „Сам“ (1928), озаглавена по името на главния персонаж, а бележка в края съобщава, че е написана за седмица и че авторът е 19-годишен, което явно дава друга рождена година. Впрочем, мотивът за леността като скука присъства и в романа, като е противопоставен на търсенето на развлечения. Космополитните небългарски персонажи се озоват в курорт на черноморското крайбрежие, а един от тях е журналист, дописник на Forverz – Берлин, който си води записки и се заплита в криминална интрига. За други свои заглавия авторът изрично информира в списъци, отпечатвани в книгите си. В следващите книги на Асен Попов доминират мрачни настроения, трагична обреченост и смърт, например в монолозите от „Из записките на един жив мъртвец. Сънища и разкази“ (1934).

После Асен Попов следва и се посвещава на пресата. Репортер е на всекидневника „Варна“ и редактор на „Курортни вести“ (седмичен курортен, рекламен и информационен вестник) и „Академична мисъл“.

Литературните начинания на Асен Попов, макар да не са получили коментар в литературната критика, говорят за друг мащаб на литературната амбиция и тясното ѝ свързване с медийните условия за успех. По малкото останали данни можем да възстановим разбирането му, че литературата означава разгласа и обединение на творческите сили и ново съзнание за авторство. Например повестта „Сивият човек“ се открива не само с биографични бележки, но и показва портрет на автора.

Очакванията на Асен Попов за литературен успех и слава са свързани с идеята за колективно медийно присъствие, които привежда в действие, като инициира през 1934 г. „Комитет Българска и Македонска литература“, който се афишира с нарочен „22. Литературен сборник“ (наричан също: „Литературен сборник на двайсет и двамата“). Изданието трябва да набира абонати, да рекламира и събира средства, като включително ще се раздават и безплатни издания като премия. Сред групата на 22-мата личат имена на столични и извънстолични автори, някои от които се срещат и по страниците на „Бургаски фар“: Крум Вълков, Лалю Рогачев, Димитър Сотиров, Стефан Марков, Любомир Дойчев, Иван Казълов, Иван Василев, Бедуина Чар, Людмил Дринов, Димитър Гундов, Симеон Маринов, Михаил Иванов, Иван Гайтанджиев, Димо Кардашев, Пантелей Сидоров, Лъчезар Станчев, Асен Попов, Недялчо Бенев, Паулина Станчева, Асен Струга, Тасо Примо, Мино Балтов. Начинанието, обявено в „22. Литературен сборник“ като „първо по рода си дело в световната литература“, събира малко познати имена, които дори и ако са допуснати в литературноисторическите разкази и представителни антологии, се мерват бегло – едно младо поколение през междувоенния период, за което полуфикционалното репортажно повествование на Асен Попов е представително.

Литературното предприятие има продължение по страниците на бургаската преса: в бр. 152 на в. „Народен глас“ от 4 август 1941 г. афиш с надпис „ВНИМАНИЕ!“ обявява:

Най-оригиналната сензация на сезона е:

Българските писатели раздават почти безплатно своите най-нови отпечатани трудове на всички българи в Обединена и Велика България. Всеки, който изпрати само 60 лв в срок до 15. VIII. Т. Г. на адрес Асен Попов, „Раковска“ 122 – София,

Ще получи веднага следните осем най-оригинални и най-много четени книги в България […]

Фиг. 3. Събиране на купувачи за книги. Народен глас, бр. 152, 4 август 1941.

Настойчивата реклама във вестника трябва да лансира нов начин за разпространение на книги; във вестника, и то в колонка за обяви се оглежда едно литературно начинание. Авторът, който измисля сензационното предприятие, има упование в същите сензационни методи и за популяризиране на литературата.

След мрачните суицидални настроения на ранните си разкази и романи Асен Попов се посвещава на журналистиката. Както в повестта „Сам“, попаднал във вестника, той излиза от скуката и резигнациите на „уморената цивилизация“ и попада сред пъстротата на космополитния свят и неизчерпаемото предлагане на развлечения.

Биографията на писателя журналист лъкатуши по изменчивите социални условия и новото авторско съзнание на поколението писатели, свързани с вестника. И след политическата промяна Асен Попов си служи с криминални сюжети и иронични трикове като пародийни имена. Но постоянството му не помага да пробие и да стигне до нова книга, нито да остави диря в литературната история.

Името му, както майсторското репортажно писане, остава в подлистника, където се повдигат всевъзможни въпроси за съвременността. Достъпността на медията прави колкото лесно да се говори и обглежда от всички страни всеки един от въпросите, толкова нито едно от тези разглеждания не е дарено с важността на разбиране и възможно решение. Нито ироничното денонсиране, нито сатиричната острота не могат да заменят просветването на нова перспектива. Скуката, както трудът като всекидневие са само двете лица на еднообразието. Или, ако цитираме разказа за „гениалната идея“ на Флайтокс Инодор, какво следва от това, че „[д]нес е векът на статистиката, електричеството, аеродинамичната линия и неограничените спекулативни възможности“ или, че „в съзнанието на Флайтокс Инодоровци спекулативните похвати намират едно справедливо и логично оправдание: ние сме цивилизовани хора и за какво ни би служила цивилизацията, ако не умеехме да издигнем в култ лъжата, да мамим и да бъдем мамени, за да направим живота възможен?“. Само констатация и разбиране, но не и измъкване, нито нови хоризонти, за които е жадувало обществото. Има ли изход от уморената цивилизация и постижим ли е идеалът за „живот, свобода и щастие“?

Това преброждане на темата за скуката по страниците на вестника и кръстосването с едно останало извън литературната ценност поколение не е литературно-научна статия, не е и есе и рефлексия над менливите настроения и нагласи на космополитите от междувоенните години на ХХ век. Като мимикрия на репортажната чевръстост на журналистическия подлистник разследването из отдавна забравените и скучни разкази и статии само извади наяве емоциалната им припряност и непохватност и опря до безсилието им да излязат от химерата си за значимост. Медията на вестника не може да формулира екзистенциалните тревоги, но в следващите десетилетия преформатира стила на литературата и изкуствата. Спасението от скуката на старомодните жанрове и изказ се оказва печеливш писателски ход, отприщил пародийните похвати и социалния критицизъм – и леност на духа.

 

 БЕЛЕЖКИ

[1] Попов, Ас. 1937. Гениалната идея на Флайтокс Инодор. – Бургаски фар, бр. 4606 от 16 април, бр. 4607 от 17 април, бр. 4609 от 20 април, бр. 4610 от 21 април, бр. 4611 от 22 април, бр. 4612 от 23 април, бр. 4613 от 24 април, бр. 4615 от 27 април.

[2] Д-р Н. Я. 1942. Леността и красотата. – Бургаски фар, бр. 6083, 12 март 1942.

[3] Стоянова, Надежда 2022. Украси и гримаси. Мода и модерност в българската литература от 20-те и 30-те години на ХХ век. София: Парадигма, с. 252.

[4] Монтенай 1941. Оздравяване от леност. – Бургаски фар, бр. 5954, 2 октомври 1941.

[5] Гратис сътрудник 1939. Оперета от две страни. – Бургаски фар, бр. 5164, 8 февруари.

[6] За публикациите в „Народен фар“ (1944-1947) можем да предложим по-пълен списък:

Кошмарът (страници от неиздаден роман) (бр. 194, 26 май 1945)

Витамин Тапиров (глава от неиздаден роман) (бр. 216, 22 юни 1945)

Бъдещи книги (бр. 297, 19 септември 1945)

До утре… (бр. 392, 16 януари 1946)

Безсмъртният Пушкин (бр. 414, 12 февруари) (Ас. П-в)

След пет минути ще се върна (бр. 577, 26 август 1946) (Ас. Попов)

Скитникът по звездите (бр. 631, 29 октомври 1946) (СРВ (Ас. Попов)

Отговорникът редактор (бр. 661, 4 декември 1946)

Мародерът, глава от неиздаден роман (бр. 675, 20 декември 1946) (Ас. Попов)

 (бр. 685, 5 януари 1947)

Джони Лекето (бр. 706, 29 януари 1947)

Недовършеният портрет. Разказ от Ас. Попов (бр. 718, 12 февруари)

Връщане към живота (бр. 741, 12 март 1947)

Включвай се в бригадата (бр. 822, 19 юни 1947)

 

Мая Горчева е доцент в УниБИТ, където води курсове по европейска култура, тексткритика, социология на литературата и др. Областите на научните ѝ интереси са модерната литература и култура, компаративистика и превод, текстова критика. Автор е на над сто статии и студии и десет монографии. Доктор на науките. Членува в АКСЛИТ (Академичен кръг по сравнително литературознание).

Email: mayagorcheva@abv.bg; m.gorcheva@unibit.bg

The author is an associate professor at UniBIT, where she teaches courses in European culture, textcritics, sociology of literature and others. Her research interests include modern literature and culture, comparative studies and translation, and textual criticism. She is the author of over a hundred articles and studies, and ten monographs. Doctor of Sciences in Philosophy (Esthetics). Member of Асаdemic Circle of Comparative Literature (АССL).

 

© Мая Горчева


© Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция.

Дата на публикация 05.06.2024