Как лекува от скуката Флайтокс Инодор? Литературните сюжети като сензационни новини
05.06.2024

ПОНЯТИЕТО ЛЕНОСТ В ТЕКСТОВЕ НА БОЯН БОЛГАР ОТ 30-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

Дечка Чавдарова

Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, България

 

THE CONCEPT OF LAZINESS IN BOYAN BOLGAR’S TEXTS OF THE 20th-CENTURY THIRTIES

Dechka Chavdarova

Konstantin Preslavski University of Shumen, Bulgaria

 

The text explores the axiologisation of laziness in B.Bolgar’s philosophical essays, published in the Zlatorog journal in the 20th-century thirties: the finding of „paradise lost“ in ancient culture as „mankind’s childhood“ with the prevalence of „pure play“; the ascribing of „holy laziness“ to Mediterranean cultures and the construing of laziness as erotic delight; acquiring the state of laziness in beach space and communication with the sea as symbol of freedom and flight (the images of butterfly and Icarus); the return to the wholeness of primitive man; the treating of laziness as „creative“; the opposition town-village (civilisation-nature) and the affirmation of the merit of „natural man“ (villager), who exerts himself only in catering for basic human needs. These ideas in B.Bolgar’s concept evoke associations with the tradition of ancient idyll, the ideal of Rousseau, the Romantic conceptualisation of laziness, and Nietzsche’s ideas. The interpretation of the problem of play in the Bulgarian writer resonates with the current ideas in European humanitarian studies of the 20th-century thirties, when Huizinga’s „Homo ludens“ was published.

Keywords: B. Bolgar, philosophical essays, laziness, axiologisation

 

Разкриването на значимостта на културните концепти труд и леност отвежда към Библията и народната култура, а от древността до днес те обрастват с допълнителни (понякога противоположни) конотации в различните епохи, литературни направления или национални култури. Отгледна точка на аксиологията трудът е ценност, макар че придобива негативни значения както в библейския контекст (изгонването от Рая), така и в народната култура (например в поговорките и пословиците). Отрицателният знак на труда е закодиран, както е известно, в самия език – в славянските думи „труд“ и „работа“, във френската дума „labeur“ и италианската „lavoro“ от латинската „labor“, които съдържат семата ‘тежест’. От друга страна, леността се осмисля като антиценност (като грях в Библията, като недъг в народната култура). Доколкото думата „леност“ има праславянски произход, може да се направи сравнение между концептуализациите на леността в различни славянски езици. В руските поговорки и пословици думата „лень“ означава и митологично същество, дух, независим от човека субект: „Леността се е родила преди нас“[1]. В българските поговорки и пословици думата „леност“ е заменена от „безделие“ и „мързел“.

Въпреки доминиращата отрицателна оценка на леността, тя се осмисля и като ценност в евангелски контекст: „Птичките божии не сеят, не жънат“[2]. Ценността на леността се проявява и в определени епохи и литературни направления, в менталността на някои народи[3]. Проследяването на развитието на концепта „леност“ в европейската култура може да създаде представата за неговата универсалност в рамките на европейската култура, но, ако имаме предвид концепцията за въплъщението на националната култура в езика, думите „леност“, „скука“, „сплин“, „хандра“ могат да се определят като „ключови думи“ (по определението на Анна Вежбицка (Wierzbicka 1997), назоваващи понятия на националния манталитет и характеризиращи се с непреводимост. Както е известно, аксиологизацията на леността и превръщането ѝ в руски концепт намира израз в литературния образ на героя на И. Гончаров Обломов (понятието обломовщина заема място в речниците на руските идеи/културни константи[4]). Ще добавя, че Н. Михалков, който утвърждава митовете за „руската душа“ в кинообрази, създаде апология на руската леност във филма си „Няколко дни от живота на Обломов“ от 1979 г.

В българската менталност понятието „леност“ не се превръща в ценност, леността се осмисля като болест. Не е случайно, че през 1900 г. у нас е публикувана в български превод книгата на руския медик А. С. Вирениус „Леността и нейното лечение“. Ленивият човек в българското традиционно общество се възприема като чудак, аутсайдер: примери за такова отношение представя Иван Хаджийски – за подигравките на еснафа над шляещия се без работа (Хаджийски 2002). Симптоматично е, че през Възраждането обломовщината е представена изцяло в комичен план, както показват наблюденията на Н. Аретов над произведение на В. Попович (Аретов 2024). През 30-те години на ХХ век литературно въплъщение на леността в комичен план присъства у Чудомир (Лъжлив Съби единствен се скита из селото, когато всички са на полето). Що се отнася до понятието, назовано с руската дума „скука“, то е представено като чуждо на българската менталност от Вазов, а самата дума – като непозната за неизкушената от литературата аудитория до началото на ХХ век[5]. През 30-те години на ХХ век се утвърждава идеята за ценността на деловия човек, която се свързва с развитието на техническия прогрес[6]. Въпреки чуждостта на определени идеи за българската култура, тя не може да остане затворена за тях и те в определен момент намират отзвук в нея: така в литературата от 20-те – 30-те години на ХХ век в българската литература се появява темата за леността в контекста на авангарда и в частност в образа на денди (вж. Цочева 2024).

В настоящото изследване ще се обърна към аксиологизацията на леността във философската есеистика на Боян Болгар от 30-те години на ХХ век. Тези текстове на писателя заслужават да бъдат извлечени от забравата, за която споменава К. Делчев: „Днес Болгар е забравен. Макар да има принос към българската есеистична философска антропология“ (Делчев 2020).

В текста „За и против труда. Пътни бележки“, изграден във формата на философски диалог, ценността на леността се приписва на античната култура (спорещите за труда са посетители на Партенона). К. Делчев коментира сблъсъка на две гледни точки за труда (като тегоба и „радост на волята“), пренебрегването на „творческия, научен, съзерцателен труд“, неоезичеството на писателя, влиянието на Ницше върху неговия мироглед[7]. От гледна точка на проблема за леността ще отбележа климатологичната концепция на Б. Болгар, осмислянето на леността като състояние, присъщо на средиземноморските култури: „Блажени са гърците, защото в болшинството са лениви (Болгар 1936а: 269). Менталността на атинянина се обяснява с топоса, който обитава: „Слънцето и морето са го направили такъв, двете стихии, които намаляват нуждите и увеличават страстите“ (Болгар 1936а: 269). За носталгията по античността подсказва изразът dolce far niente, а сравнението на античния човек с „наш овчар“ отвежда към традицията на античната идилия. Понятието леност съдържа конотациите ‘еротика’[8] и ‘наслада’: „О, тази свещена наслада, тази топлота, която изпитваме, изтегнати на слънце, или до тялото на някоя жена. Тази свещена леност“ (Болгар 1936а: 270). Ще обърна специално внимание на темите за детето и детската игра („чистата игра“) и осмислянето на античната култура като „детство на човечеството“: „Днес, когато единствен трудът е славословен, останали са само детето, лудият, дивакът и отчасти човекът на изкуството да могат още да „играят на живот“ (Болгар 1936а: 267). В интерпретацията на Б. Болгар се преплитат различни идеи. От една страна, поставянето на детето в един ред с лудия и дивака извиква асоциации с романтичната концепция за ценността на изпадащия от системата и нарушаващия нормите на цивилизацията човек – концепция, вдъхновена от Русо. От друга страна, на писателя явно е близка идеята на Ницше за необходимостта да се постигне състоянието на дете. Имайки предвид идеята за играта, бихме могли да кажем, че през 30-те години на ХХ век тя „витае във въздуха“, защото през същото десетилетие ще се появи трудът на Й. Хьозинха „Homo ludens“[9], оказал се силно текстопораждащ в хуманитаристиката. За кой ли път можем да си помислим за преоткриването в науката на нещо, което е било забравено (често поради идеологическа забрана), тъй като книгата на Хьозинха стана достояние на научната аудитория у нас през 80-те години на ХХ век[10], а есето на Б. Болгар остана извън контекста на този интерес.

Темата за леността е основна и в есето „Погледи към морето на един, който иска да мине за философ“, написано също през 1936 г., но публикувано в следващ брой на сп. „Златорог“. В това есе откриваме автоинтертекстуални връзки с есето за Атина – авторът продължава своите размишления над проблема, но ситуира състоянието на леност в друг топос – в пространството на курорта, плажа. Тук могат да се приведат наблюденията на Клео Протохристова за образа на плажа в западноевропейската литература като знак за търсенето на locus amoenus и отглас от традицията на пасторала. На Боян Болгар е близка идеята за „естествения човек“, за връщането към „изгубения рай“, която отвежда (както беше споменато и по-горе) към концепцията на Русо (макар че преки отпратки към Русо липсват в неговия текст)[11]. В описанието на Варна курортния град се разкрива като част от цивилизацията с нейната „еснафска суета“: „Тия предизвикателни музики, тези цапотени афиши, тези витрини и тези излишни светлини. Тези изкуствени лица със златни челюсти, тези евтини чужденци“ (Болгар 1936б: 334). Градът се противопоставя на морето въз основа на опозицията „изкуственост – естественост“, като знак на изкуствеността на града е думата „грим“: приближаването до морето свяля от образа на летовника разказвач и от образа на Варна „всекидневния им грим“. Самият плаж не се оказва незасегнат от всекидневните занимания, той не е пространство на безделието и съзерцанието: „Ето ги и моите съжители: един дошъл тук с покера си, друг с учебници по право, трети – певец със своите вокализи, а мнозинството жени – с техните кухни и ютии“ (Болгар 1936б: 334). Този образ на летовниците поражда у разказвача философ извода за невъзможността на човека да избяга от грижите и дори демонстрацията на тези грижи, гордостта от отдадеността на делото („вижте ме, аз нямам покой“). Обвинявайки Варна в притворство, този разказвач приписва на курортния град „един познат вид скука“. В текста на автора и образът на фара, който се свързва с морето и обикновено се романтизира, също се свързва с труда и задълженията: „Олицетворение на реда и правилото, които се противопоставят на наглед безредното море. Символ на дълг, който сам себе си изпълнява, и не иска да знае кому помага“ (Болгар 1936б: 355). Като творение на техническия прогрес, фарът (човешкото изобретение) е в опозиция с природата: „На звездното провидение, с което по-рано моряците са се направлявали, фарът противопоставя днес едно човешко провидение“. В този контекст фарът се превръща в метафора на „деловия човек“: „[…] той е сякаш незаменим двойник на човечеството, устремено да бодърствува над себеподобните си“ (Болгар 1936б: 355). А бодърстването над другите, грижата, противостоят на търсената от философа самота. Чрез антропоморфизацията на фара му се приписва безчувственост, коръвосърдечност, липса на милосърдие – „един закон без сърце“. Скрито в текста присъства политическа алюзия: фарът напомня на разказвача „твърде много това, което става понастоящем в душите на целия германски народ“ – едно „сурово право“ (Болгар 1936б: 355). В текста на Б. Болгар присъства и друг образ на машината – парахода. М. Русева започва своето изследване на образа на парахода в българската литература от 20-те и 30-те години на ХХ век с цитат именно от този текст (Русева 2019). Трябва обаче да се подчертае, че в интерпретацията на Б. Болгар параходът не е средство за преодоляване на географското пространство, както у други български песатели от това време – не е случайно, че презокеанският параход, който се вижда на хоризонта, се сравнява с детска играчка. Както ще стане дума по-нататък, за този автор е ценно движение от друг тип.

Авторът създава апология на морето, определяйки го като „велик образ на цялостна променливост“, която го отличава от множеството хора, неспособни да се променят (Болгар 1936б: 355). Разказвачът заема позицията на защитник на морето, като прокарва паралел между себе си и морето въз основа на свободата и многостранността: „Оправдавам охотата, която изпитвам да се наслаждавам едновременно на редното и нередното. Приемам участта си – това мъдро пиянство – да страдам от живота и да имам все пак ненаситен стремеж към живота“ (Болгар 1936б: 356). Тази семантика на морето извиква асоциации с неговата романтичната концептуализация като въплъщение на „свободната стихия“ (например Пушкиновия диалог с Байрон в стихотворението „Към морето“). През 30-те години на ХХ век обаче подобна интерпретация е подхранена и от идеите на Ницше, за което говори цитатът „Не съм толкова ограничен, че да създавам система“ (Болгар 1936б: 356). Морето извиква у разказвача размисли за собствената му същност:

…толкова лимба, колкото и вятър, толкова последица на събитията що стават около мене, колкото съм и тяхна причина, – както всяка капка вода в това море, която е повлечена от вълнението, ала е и негова съставна част. (Болгар 1936б: 358)

Съзерцанието на морето събужда и представата за стремежа към полет чрез образа на пеперудата, поставена в един семантичен ред с Икар, маратонеца и Дон Кихот:

Тази пеперуда ме учи на безумни подвизи срещу естеството, на каквито понякога и човекът е способен. Припомня ми за легендарния Икар, който умря, защото пожела да хвръкне; припомня ми за хоплита – маратонец от преди 25 века, който умря, защото искаше по-скоро да възвести една победна вест; припомня ми за подвизите на Дон Кихот: усилия, похарчени за нищо осезаемо, борби против една самоизмама, едно опиянение, един блян. Пред шемета на пеперудата земното в мене се усмихва презрително на божественото в мене и завижда. (Болгар 1936б: 357)

Образът на Дон Кихот придобива конотациите ‘опиянение’, ‘блян’, което прави невъзможно осмислянето на този герой като „човек на делото“ (както е у Тургенев). По такъв начин Дон Кихот е в съзвучие с рефлектиращия човек, с философа, човека на словото (Болгар 1936б: 357). Налага се изводът, че ценност за разказвача философ е полетът като метафора на духовното извисяване.

В текста на Б. Болгар апологията на морето съдържа и русоистката идея за ценността на „първоначалния човек […] който е бил единен“, не е познавал раздвоението на тяло и душа“. В контекста на тази идея се вписва и оценката на летуването като „възстановяване на едно първобитно другарство със света“ (а не само отмора на тялото и духа). Една от придобивките на това състояние е и леността, съпътствана от насладата: „Затуй обичам толкова морето, днешното южно море на пълно лекомислие. То ми подарява тази наслада, тази майчинска топлота, тази свещена леност, която изпитвам изтегнат на слънце върху пясъка“ (Болгар 1936б: 359). Изразът „свещена леност“ е устойчив елемент от дискурса на Б. Болгар – той се използва, както видяхме, и в предходното есе. Този израз е характерен стилистичен елемент на романтичната поезия (наблюденията ми са най-вече върху руската поезия от пушкиново време). Ще уточня, че в романтичната поезия леността може да се свързва както с отказ от поетическия труд, така и с творчеството. Боян Болгар определя леността като творческа: морето „дарява този творчески покой, тъй приличен на безмълвното никнене на растенията“ (Болгар 1936б: 359).

Както и образът на античността, така и плажът се съотнася в текста с еротичната наслада чрез сравнението с тялото на девойка: О, тия морски крайнини, посипани със ситен пясък, объл и топъл като бедрата на легнала девойка […]“ (Болгар 1936б: 356). Ефектът на насладата се открива в сливането на морето със слънцето: „Слънцето и морето, събрани заедно, няма съмнение, представят най-голямата подкана към сладостност, която познавам“ (Болгар 1936б: 357). Това космическо сливане се интерпретира в митологичен план чрез метафорите морето – „вечно зовеща и чакаща жена“, а слънцето – „раждащ се космически младенец“ (Болгар 1936б: 357). И в това есе намира израз климатологичната концепция за културата: утвърждава се чувствеността на народите, обитаващи крайморските брегове“ (Болгар 1936б: 357). Ако сравним двете есета, бихме направили извода, че в единия случай търсенето на „изгубения рай“ и бягството от цивилизацията се осъществява чрез движение във времето (към миналото, „детството“ на човечеството“), а в другия случай – в пространството (от Града към плажа и морето).

В друг свой текст, близък до жанра пътепис, публикуван също в списание „Златорог“ („Курило, близко и далечно име“), Боян Болгар отново противопоставя града на селото (цивилизацията на природата), като утвърждава влечението си към природния начин на живот: знаци на индустриалната цивилизация са влаковете и фабричните комини, а на природата – облаците, реката и манастирът. От гледна точка на проблема за леността е показателна идеята за минимализиране на човешките усилия до набавяне на най-насъщните жизнени потребности: ако градският човек „иска да изпревари живота“, „неговият порив за интензивно живеене сам по себе си повишава самочувствието и задоволява алчността“, то селският човек „не върши много повече от това, което му е необходимо, за да преживее“ (Болгар 1938: 355). Интересно е, че същата черта, осмислена като характерна за българския манталитет, получава противоположна оценка в изследването на Н. Георгиев за героите на Чудомир[12] – като е важно да се отбележи, че текстът на Б. Болгар е създаден по същото време, когато твори и Чудомир. Можем да говорим за спор между двата образа на леността, който обаче се осъществява не между писателите, а се поражда в нашето читателско съзнание.

Тъй като повечето произведения на Боян Болгар са създадени след 9.09.1944 г., възниква въпросът как представените негови идеи се вписват в социалистичката култура с утвърждаването на труда като една от основните идеологеми: интензивността на труда (петилетките в съкратени срокове, многостаночниците, ударниците на социалистическия труд). Разбира се, че Боян Болгар не остава извън тази идеология и утвърждава в своите романи ценността на новия човек, отдаден на социалистическия труд (в частност еманципираната жена трактористка). От друга страна като бягство от общия процес на социалистическото строителство и на соцреализма можем да разглеждаме новите текстове на писателя в жанра философско есе („Разговори с Диоген“)[13].

В заключение ще кажа, че българската литература от една страна остава до определен момент затворена за аксиологизацията на леността, но, от друга страна, в процеса на диалога между културите тази идея няма как да не намери отглас у българските писатели. В концепцията на Боян Болгар се преплитат идеи на античната идилия, на романтичната и модернистичната аксиологизация на леността, на Русо и Ницше, а свързването на леността с играта показва съзвучие и с идеята за „играещия човек“, намерила израз в книгата на Й. Хьойзинха от 30-те години на ХХ век, когато са публикувани и философските есета на българския писател. Случаят с Б. Болгар показва и как понятията леност и труд променят своята семантика в различен политически и социокултурен контекст.

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Аретов, Николай. Българските образи на Русо, <bulgc18.com/Rousseau/Aretov.htm> [прегледан на 04.06.2024].

Аретов Николай, Заимова Рая (съст.). 2010. Природа и общество. Нови изследвания за Жан-Жак Русо. София: „Кралица Маб“.

Аретов Николай. 2024. Обломовската „леност“ в една комедия от 1870 г. (В. Попович. Наяве и насъне все то или Списателски истерии). – Международна научна конференция „Леност и скука в българската литература“. Софийски университет „Св. Климент Охридски“, 2-3 февруари, 2024 г., < https://bglitertech.com/aretov-popovich/> [прегледан на 04.06.2024].

Болгар, Боян. 1936а. За и против труда. Пътни бележки. – Златорог, 1936, кн. 6, с. 265-271.

Болгар, Боян. 1936б. Погледи към морето на един, който иска да мине за философ. // Златорог, 1936, год. XVIII, кн. 8, с. 354-360.

Болгар, Боян. 1938. Курило, близко и далечно име. – Златорог, 1938, год. XIX, кн. 6, с. 255-269.

Вирениус, А. С. 1900. Леността и нейното лекуване. София: Издателство К. Г. Чинков.

Георгиев Никола. 1991. Път към Европа ли? Не съм от тях (Разказите на Чудомир някога и сега). В: Георгиев Н. Нова книга за българския народ. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 82-125.

Делчев, Красимир. 2020. Философски диалози и есета на Боян Болгар в автобиографичния и изповеден пътепис „Жива и мъртва Атина и Парижки мозайки“. –Литературен клуб. Електронна публикация: 26.09.2020, < https://litclub.bg/library/fil/delchev/boyan_bolgar.html>, [прегледан на 04.06.2024].

Димов, Дамян. 1938. Култ към деловия човек. – Златорог, год. XVIII, кн. 2, с. 30-32.

Протохристова, Клео. 2020. Литературният ХХ век. Синхронни срезове и диахронни проекции. Пловдив: Издателство на ПУ „Паисий Хилендарски“. И в: Теми с вариации. Литературнотематични етюди. Пловдив: Издателство на ПУ „Паисий Хилендарски“, 2016.

Русева, Мария. 2019. Машината и океанът: образът на трансатлантическия параход в пътеписи от 20-те и 30-те години на ХХ век. В: Verba universum. Словото на младите., бр. 1. Годишник на национална научна конференция за студенти и докторанти. Редактори: Кр. Чакърова и Т. Ичевска. Пловдив: Издателство на ПУ „Паисий Хилендарски“, с. 401-412. Цит. по: <bglitertech.com/machine-ocean-transatlantic-steamship/>, [прегледан на 04.06.2024].

Хаджийски, Иван. 2002. Бит и душевност на нашия народ. София: „Лик издания“, 2002, с. 202: Цитат от Ст. Чилингиров. Първа жертва. София, 1935, с. 9, 13, 27, 29, 183.

Цочева, Надежда. 2024. Концептът скука в контекста на българския авангард. В: Международна научна конференция „Леност и скука в българската литература“. Софийски университет „Св. Климент Охридски“, 2-3 февруари, 2024.

Чавдарова, Дечка. 2009. Rus(оист)кият идеал. Понятието естественост и автопортретът на руснака в руската литература на ХІХ век. Велико Търново: „Фабер“.

Чавдарова, Дечка. 2010. Русизмът „скука“/понятието скука и българската менталност в интерпретацията на Вазов. В: Чавдарова Д. Русия и руската литература в творчеството на Иван Вазов. Шумен: Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, с. 134-151.

Щукин, В. 2000. Обломовщина. В: Идеи в России. Ideas in Russia. Idee w Rosji. Leksykon rosyjskopolskoangielski pod redakcją A. de Lazari. Łódź: Uniwersytet Łódzki, vol. 3, pp. 282-288.

Olaszek, B. 2000. Обломовщина. В: Идеи в России. Ideas in Russia. Idee w Rosji. Leksykon rosyjskopolskoangielski pod redakcją A. de Lazari. Łódź: Uniwersytet Łódzki, vol. 3, pp. 282-283.

Wierzbicka 1997: Wierzbicka A. Understanding Cultures through Their Key Words: English, Russian, Polish, Japanese (Oxford Studies in Anthropological Linguisics. 1-th Edition. Oxford University Press, 1997.

 

БЕЛЕЖКИ

[1] Тези конотации на леността коментирам във връзка с митологизацията на леността в руската литература на ХІХ век (вж. Чавдарова 2009).

[2] Тази идея е въплътена в разказа на Тургенев „Касьян с красивой Мечи“, в който героят се отказва от труда, а убийството на птици по време на лов възприема като грях.

[3] Апологията ѝ може да се проследи още от римската култура (dolce far niente), през сантиментализма и романтизма („Страданията на младия Вертер“ на Гьоте, „Из живота на един безделник“ на Айхендорф, руската романтична поезия с идеята за творческата леност и романа „Евгений Онегин“ на Пушкин, в който се цитира латинският израз „dolce far niente“), в модернизма в края на XIX век („Наслаждения и дни“ на М. Пруст, „Портретът на Дориан Грей“ на О. Уайлд). Леността се свързва с концепти като меланхолията (в „Страданията на младия Вертер“), с байроническата скука (назована от Пушкин с израза „английски сплин“, предаден като „руска хандра“), с дендизма у О. Уайлд и други писатели модернисти.

[4] Вж. Olaszek 2000; Щукин 2000.

[5] Майката на скучаещия герой в разказа „Едно злодейство“ обърква „скука“ с „кука“ (вж. Чавдарова 2010).

[6] В сп. „Златорог“ Дамян Димов публикува статията си „Култ към деловия човек“, в чието заглавие е особено значима думата „култ“. Значението на деловия човек авторът свързва със своята съвременност, като противопоставя дадения тип на „теоретичния човек“. Бих казала, че в подобно противопоставяне се съдържа дилемата на Тургенев „Хамлет и Дон Кихот“, макар че текстът не отчита статията на руския автор (Димов 1938).

[7] Изследователят коментира и есетата-пътеписи „Жива и мъртва Атина“ и „Парижки мозайки“.

[8] За еротичното в текстовете на Б. Болгар споменава в цитираната по-горе статия К. Делчев (Делчев 2020).

[9] Книгата е публикувана през 1938 г. въз основа на лекция, прочетена през 1935 г.

[10] Й. Хьойзинха. Homo ludens. Превод на Злата Тахова. София: Наука и изкуство, 1982.

[11] За рецепцията на Русо в България вж. Аретов; Аретов, Заимова 2010. Тъй като текстът на Б. Болгар не влиза в пряк диалог с Русо, той изпада от този контекст.

[12] „Бедни, но спокойни, бедни, но опазени от неприятностите на усилието, рисковете, неизвестността. Сиромашкият хедонизъм владее почти без съпротива света на Чудомировите разкази. Може да се живее и така – има си и добрите страни. Това внушение носят с думите си и с бездействието си героите на Чудомир – и бедните, и по-малко бедните“ (Георгиев 1991: 104).

[13] В дискусията по време на конференцията „Леност и скука в българската литература“ М. Неделчев спомена и за спомените на Б. Болгар след 9.09.1944 г.

 

© Дечка Чавдарова


© Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция.

Дата на публикация 06.06.2024