Мотивът за ,,угасналото“ слънце. Три случая: ,,Градът“ И ,,Слънцето е угаснало“ на Николай Райнов, ,,Слънцето угаснало“ на Владимир Полянов

МОТИВЪТ ЗА ,,УГАСНАЛОТО“ СЛЪНЦЕ. ТРИ СЛУЧАЯ: ,,ГРАДЪТ“ И ,,СЛЪНЦЕТО Е УГАСНАЛО“ НА НИКОЛАЙ РАЙНОВ, ,,СЛЪНЦЕТО УГАСНАЛО“ НА ВЛАДИМИР ПОЛЯНОВ

 Ивона Въртелкова

Софийски университет ,,Св. Климент Охридски“, България

THE MOTIVE FOR THE ”EXTINCT” SUN. THREE CASES: ”THE CITY” AND “THE SUN IS EXTINGUISHED” BY NIKOLAI RAYNOV, ,,THE SUN IS EXTINGUISHED“ BY VLADIMIR POLYANOV

 Ivona Vartelkova

Sofia University St. Kliment Ohridski, Bulgaria

The subject of this text are three works differing both in genre and conceptual terms. Despite the differences between them, there are several aspects that create a curious intertextual dialogue. The common and central motif which is important for all the three texts is the idea of the “extinct” Sun. The study also focuses on the fact that the characters are not full-blooded but rather heroes-ideas. It is said that both authors proceed from idealistic positions that are important to the fundamental problem addressed in this study.

Keywords: Nikolai Raynov, Vladimir Polyanov, Bulgarian literature between the wars, sun, metaphor, God,  ideological uses

Звездата ми умря, зовът ми е смразен

от черните слънца на вечните печали.

Жерар дьо Нервал[1]

Образът на Слънцето е многократно изобразяван и символно натоварен във фолклорното творчество, конструиращо устойчив модел, който художествената литература по-късно надгражда. В този смисъл богатата символика, която притежава небесното тяло, е любопитна, но и противоречива (Шевалие, Геербрант 1996: 379). А това би могло да бъде забелязано в две от възможните интерпретации, отнасящи се към него. Едната е тази, при която то е обвързвано с фигурата на Бог, в чийто образ са смислово закодирани препратките към светлината, живота, знанието и т.н. На другия полюс е перспективата, представяща Слънцето като черно кълбо. Това сравняване не е случайно, защото чрез него се създава едно усещане за наближаващия Апокалипсис. Безспорен е фактът, че тук се поставя идеята за края на света, а това е последица от угасването на Слънцето. Но важното в случая е, че ,,замирането“ му функционира като сигнал, предупреждаващ за настъпващото страдание или катастрофа (Шевалие, Геербрант 1996: 385).

Да вземем за пример българската литература от периода между двете световни войни, в която особено интересни са образите на ,,изгасналото“ Слънце в ,,Градът“ и ,,Слънцето е угаснало“ на Николай Райнов и в ,,Слънцето угаснало“ на Владимир Полянов, които, макар и жанрово нееднородни, работят с няколко общи фундаментални механизма, създаващи един любопитен диалог, който ще бъде обект на настоящия текст. Тук е мястото да се направи и следното уточнение, а то е, че въпреки допирните точки, които биха могли да бъдат откроени при двамата автори, произведенията отразяват различен художествен контекст. Този на Райнов е свързан с декоративната естетика, а на Полянов – с аспектите на модернистичните интерпретации на социалната проблематика.

С оглед на уговорката, направена по-горе, нека започнем с поемата на Райнов ,,Градът“, която още във формалното си ниво задава един иновативен похват, отнасящ се към изграждането на текста. Прави впечатление, че авторът създава дванадесет части – толкова, колкото са зодиите в зодиака, а и месеците в една календарна година (Сугарев 2007: 141) . Именно изграждането на подобен тип структура напомня на цикличността на годишните сезони, но същевременно и препраща към кръглата форма на Слънцето, а пък тя на свой ред насочва към идеята за съвършенството.

Паралелно с постройката на произведението е редно да се упомене и схематизмът, който много ясно се забелязва при представянето на героите. Не би могъл да се пропусне фактът, че Райнов стилизира персонажите си. Например в поемата ,,Градът“, която е обект на настоящите наблюдения, фигурата на жената е натоварена с множество символни значения, които пораждат у читателя определени асоциации, отнасящи се към вечната съблазнителка (змията), но успоредно с това и към майката, закрилницата… Ако продължим разсъжденията си относно съблазняването (и изкушаването) на човека, можем да си послужим със следния цитат: ,,И ето ме – опит от тая огнена целувка на Жената, − лежа, изгорен от Слънцето…“ (Райнов 1989: 220). Този откъс ясно кореспондира с библейския момент, представящ присъствието на Дявола (преобразен като жена), който от своя страна изкушава мъжа. След акцента, поставен върху мъжката и женската фигура в текста, е редно да проследим и образите на Слънцето и Земята, които неминуемо изграждат смислова връзка помежду си, а довеждат и до създаването на Града (Сугарев 2007: 138). Цялата тази реторическа усложненост отново се появява, за да ни напомни за Твореца (и за Неговата съвършеност).

Поемата работи и с мотива за ,,угасналото“ Слънце, който присъства заради дързостта на героя, искащ да заеме мястото на Демиурга, за да създаде град, в който да са присъщи неговите закони. Това се открива и в откъса от произведението: ,,… и почернели като мъртви въглени, окапват звездите – угасва Слънцето – замира грамадното колело… (Райнов 1989: 202). Следователно от изложеното дотук биха могли да се изведат две тълкувания. От една страна, героят, имайки желание да заеме Божия престол, е опознал света до степен, до която не е трябвало, а тази грешка довежда и до негативни последствия за субекта. По тази линия в художествения текст се въвежда идеята за първородния грях. От друга страна, персонажът прекратява душевната си връзка с Бог, от което следва, че за него образът на Слънцето никога няма да бъде такъв, какъвто е бил преди. В този смисъл се прокарва представата за невъзможността на човека да се олицетворява със Слънцето (имам предвид с Твореца).

Неминуемо се забелязва как в Райновия текст през мита за Прометей и мита за аргонавтите златното руно е преобразено като Слънце, символизиращо духовното съвършенство и върховното издигане. В случая небесното тяло е представено като ,,тъмно кълбо, черно като изгоряла птица“, но тук е необходимо да разкодираме философската идея, отнасяща се към суетния опит на аргонавтите да вземат огъня, заради който дъщерята на царя ще отдаде своята любов (Сугарев 2007: 143, 144). Съответно на това място не се следва прометеевският модел, гласящ, че огънят трябва да се даде на всички хора, а идеята, че по-скоро го получават тези индивиди, които не могат да бъдат съблазнени.

Накратко: перспективата на Райнов представя желанието на индивида да се издигне до абсолюта, вследствие на което настъпват сътресения в устройството на човешкия живот, довеждащи до идеята за краха на християнските ценности. В предстоящия нов свят, който се оформя, вече предходните разбирания не биха могли да бъдат част от него. Неизбежно се появява дилемата между ,,стария“ и ,,новия“ свят, която лесно може да бъде разрешена, защото героите копнеят да се върнат в миналото, в което моралните норми, присъщи на колектива, все още са били налични. Така може да се заключи, че поради неправомерното прекрачване на Божиите граници древното Слънце е ,,угаснало“, за да се появи ,,новото“, препращащо към модерните следвоенни възгледи в живота на общността.

Следващият текст, на който ще се спра, е приказката на Николай Райнов ,,Слънцето е угаснало“. В нея се забелязва, че авторът не работи с традиционния модел, по който са изградени приказките, т.е. не се откриват обичайните черти на този тип текстове като например характерното присъствие на животни или пък други свръхестествени същества, на които се придават човешки качества и т.н. Писателят обаче в това художествено съдържание залага на по-сложни аспекти, създаващи едно подобие на древен текст, в който е положил няколко символа, препращащи към фигурата на слънчевия Бог, който се носи с ладията си по Нил (Русева 2019). Това пътуване, което представя Райнов, не трябва да се тълкува в буквален смисъл, а по-скоро в преносен. Има се предвид, че тук се очертава един постоянен преход между деня и нощта (пак там). Също така любопитен е фактът, че се появява образът на слънчевия бог Ра, заимстван от древен текст от египетската митология. Целта на този откъс от изложението ми е да използвам въпросната фигура като ключ към разбирането за ,,угасналото“ Слънце в приказката. Интерпретацията ми е следната: мотивът за ,,угасналото слънце“ прокарва линия през приказката, оформяща един сюжет, който работи с представата за слънчевия бог Ра. През тази призма може да се проследи как ,,залязва“ Слънцето на древната цивилизация, белязана от ладията на бог Ра[2]. Предвид тази подробност би могло да се наблюдава едно пътуване между два различни свята – този на мъртвите и този на живите. Обаче на практика се получава така, че Слънцето не е угаснало навсякъде, а на конкретно място, т.е. над гробниците на фараоните. Трябва да се отбележи още, че след посягането буквално и преносно на централните фигури, присъщи на езическия свят, то е залязло.

Последното произведение, в което ще проследя по какъв начин функционира образът на Слънцето, е романът на Владимир Полянов ,,Слънцето угаснало“. В него отново се изобразява мотивът за ,,угасналото слънце“, забелязан в следния откъс: ,,В тая страна всички хора са луди и слепи, които се хвърлят в тъмнината и взаимно се изтребват. Отникъде не прониква слънчев лъч… Слънцето е угаснало!“ (Полянов 1995: 99). Този цитат ясно изобразява картината, представяща не угасването на Слънцето, а ,,угасването“ на милосърдието, разума, човещината…[3] Ако разгледаме по-обстойно откъса, можем да кажем, че военните събития, през които хората са преминали, довеждат до обезумяването и ,,ослепяването“ на целия социум. Именно те не позволяват на човека да прояви адекватно отношение към ближния си. Безспорен е фактът, че под съчетанието ,,слънчев лъч“ се има предвид липсата на надежда. Оказва се, че въпреки смутното време единствено разказвачът не губи вяра в новото и по-хубаво бъдеще. Обобщено казано: ако в Николай-Райновия текст идеята за ,,угасналото“ Слънце е натоварена с религиозна символика, при Полянов тя е метафора на закърнялото общоприето човешко отношение между индивидите.

Няма как да не бъде обърнато внимание на персонажната система в Поляновия роман, в който тя е по-различна, защото неговите герои са типове, взети от ,,днешния“ живот. Един от примерите е реално съществуващата фигура Кимон Георгиев, който е прототип на персонажа Ася Струмски в произведението (Аретов 2006: 31). В случая Полянов създава не герои, а герой, който е идеализиран – представян е борчески (но и съкрушен от неосъществената мечта), а най-важното е, че е индивидуализиран, т.е. различаващ се от останалите. И още – прави впечатление, че в персонажната система Полянов неслучайно обрисува Надя Струмска като един от най-светлите образи в романа. Именно нейната фигура е изключително важна, а това може да се види още с името, което авторът ѝ е предопределил. Тя носи надеждата – тази, която не е налична в света, поради стеклите се обстоятелства. Всъщност в известна степен Надя е представена като модел на ,,съвременния“ тип жена, но би могла да бъде разглеждана и като мъченица, на която животът ѝ е изпълнен с перипетии и страдания. Целта на тези изпитания е да я извисят до божественото пространство (имам предвид до Слънцето), а в резултат на това погледът ѝ към живота и към света ще бъде друг. Този различен (и по-хубав) живот ще настъпи – тогава, когато хората ,,погледнат“ света през сърцето си. А това ще бъде моментът, в който те ще оценят и ,,малките“ неща в света като например доброто отношение към ближния си. Също така се наблюдава, че започва една промяна, обхващаща онова пространство, в което ,,изгряваше слънцето и го обливаше с лъчите си“ (Полянов 1995: 131). С този откъс Владимир Полянов поставя точка на романа си, но бележи и началото на едно различно схващане, отнасящо се не буквално към Слънцето, което в случая е утопичен образ, а към символната му натовареност – разума, човещината, милосърдието…

В порядъка на заключението може да се отбележи, че двамата автори имат своя идеалистична позиция, от която изхождат. Тази на Райнов най-отчетливо личи в момента, в който се очертава неистовото желание на субекта да заеме мястото на Демиурга, което води до ,,угасването“ на Слънцето, т.е. прекратяването на душевната му връзка с Бог. В Поляновия роман пък героят, въпреки че живее в едно смутно време, не губи надежда, че ги очаква по-хубаво бъдеще, но за да настъпи то, нужно е да ,,угасне“ старото Слънце. Освен тези две посоки, които задават текстовете и на двамата автори, се открива и още един фундаментален детайл, а той е, че героите не са пълнокръвни, а по-скоро са герои идеи. Акцент се поставя и върху образа на Слънцето, което и в двата случая се тълкува в етически контекст – с оглед на морала, на колективния морал. Така заключението е, че произведенията създават утопична представа, отразяваща края на нещо старо и настъпването на нещо ново, различно от предходното.

Цитирана литература

Аретов, Николай. 2006. Георги Цанев и спорът за романа ,,Слънцето угаснало“ от Владимир Полянов. – Критика, № 1-2, 2006, с. 31-36.

Пиндиков, Александър. 1988. Владимир Полянов. Литературна анкета. София: Издателство на БАН.

Полянов, Владимир. 1995. Слънцето угаснало. София: Издателство ,,Кралица Маб“.

Райнов, Николай. 1989. Съчинения в пет тома. Т.1. София: Български писател.

Русева, Виолета. 2019. „Слънчеви приказки“ на Николай Райнов. – LiterNet, № 8 (237), 2019, < https://liternet.bg/publish2/vruseva/rainov-slynchevi.htm >, [дата на достъп: 25.10.2021].

Сугарев, Едвин. 2007. Николай Райнов – боготърсачът богоборец. София: Карина-Мариана Тодорова.

Шевалие, Жан, Геербрант, Ален. 1996. Речник на символите. Т. 2. М – Я. София: Петриков.

[1] Цит. по Шевалие, Геербрант 1996: 385.

[2] Още по въпроса може да се прочете в бележките и коментарите, намиращи се в: Райнов 1989: 528.

[3] По този въпрос по-обстойно говори Владимир Полянов в: Пиндиков 1988.

Ивона Въртелкова е студентка в специалност ,,Българска филология“, редовно обучение, четвърти курс. Интересите ѝ са в областта на историята на новата българска литература и съвременната лингвистика.

E-mail: ivonavartelkova@abv.bg

Редактор на текста: д-р Владимир Игнатов