„Нека винаги да има слънце“ – практики на озаглавяването в НРБ
01.09.2022

СЛЪНЦЕТО В ТВОРЧЕСТВОТО НА РАН БОСИЛЕК

Росица Чернокожева, Институт за литература – БАН, България

THE SUN IN RAN BOSILEK’S WORKS

Rositsa Chernokozheva, Institute for Literature – BAS, Bulgaria

 

In this text I examine Ran Bosilek’s poems, the miracle of his euphonious rhymes, the richness of the metaphors, the affirmative joy of living and the childhood, the joy of the Sun, as a life bringing substance. The Sun in Ran Bosilek’s works is seen as a defining background, as an equal participant in the games, as an all-determining mood. In all seasons.

Key words: sun, game, joy

 

В творчеството на всеки творец, в частност творец за деца, съм наблюдавала, че всеки от тях си има, волно или неволно, любими думи и метафори. Фреквентността /честотатата/ на употребата на такива любими думи определя и основния тон и цвят на поетическия диапазон на писателя. Такива три доминиращи думи в поезията на Ран Босилек са думите слънце, игра и радост, които много често са и неделими една от друга. Щом има слънце, има и игра. Щом има игра, има и радост. Дори ако трябва това слънце да е само във въображението на детето-протагонист, както ще видим по-долу в текста.

В този си текст ще оставя повече да чуем и се насладим на стиховете на Ран Босилек, чудото на неговите благозвучни рими, богатството на метафорите, звънтящата радост от живеенето и детството, радостта от Слънцето, като животворяща субстанция.

Слънцето в творчеството на Ран Босилек се среща в стиховете му като определящ фон, като равноправен участник в игрите, като всеопределящо настроение. И то във всички сезони. През зимата – като опозиция на оскъдността му в този сезон, през пролетта – като зараждащо и предвещаващо пролетта, през лятото – в апогея си, а през есента – с последните си лъчи. Но както казах, слънцето е винаги и навсякъде. Ето какво поръчва зимата на плахо проявяващото се слънце през пролетта, която ще смени зимния сезон в природния кръговрат.

ПОРЪКА

Слънчо ясен се засмива,
Баба Зима си отива.

– Сбогом, Слънчо, тя му дума,
сам-сама поех из друма.

Враг ми беше, брат бъди ми,
вред ще славя твойто име.

Чуй поръката ми свята:
бди над житото в нивята!

Бди над мойте рожби мили,
в мойта пазва кълн кълнили.

През зимата, когато слънчевите лъчи са оскъдни, детето кани слънцето за равностоен другар в игрите:

ЗНАЕШ ЛИ

Слънце, слънце, знаеш ли,
че сняг вънка пак вали?

Цял ден сипе, сипе, сипе,
знаеш ли как Сечко щипе?

Как се сърди, как се мръщи…
Знаеш ли, че сам съм в къщи?

Нямам братче, ни сестра,
ни другарче за игра.

Слънце, слънчице, ела!
Влез през ледните стъкла!

И тогава, метафорично и символично в стаята ще станат две слънца – природното светило и второто слънце – щастливото, играещо дете. Това умалително обръщение „Слънчице“ още повече умилява основния тон на стиха. Какъв по-силен и възторжен апотеоз на живота, на утрото на живота – детството от диадата дете и слънце, които греят! Това е като акорд от възторжена, възхваляваща живота ода!

През пролетта природата се възражда за живот. Всичко е бликащо, бълбукащо, жужащо, преливащо от светлина, цветове и звуци.

Ран Босилек е неподражаем във възпяването на радостта и играта – чуйте само – на кого би хрумнала такава метафора „слънчеви трохички“. Отново тук е възхвалата на Мирозданието, като единение на природа и Бог! А сравнението, че пролетта е „ангел светлолик“ не съм срещала другаде в литературата ни за деца. Това сливане и пантеизъм в стихотворението въздига духа до Божественото. Самото стихотворение е къс от Божественото сътворение.

ПЪРВА ПРОЛЕТ

Два врабеца си църцорят
и възхвалят първа пролет:

– Чик-чирик!
Тя е зрънце ечемик.
– Чик-чирик!
Тя е ангел светлолик.
Тя със слънчеви трохички
храни божиите птички.

Не случайно е казано в Библията – „птичка Божия – нито оре, нито сее – Бог се грижи за нея“. И ето пролетта храни тази птичка със слънчеви трохички – една невероятна смислова и поетична находка на Ран Босилек.

Ето отново диалог на Слънцето и птичките:

ПТИЧКА И СЛЪНЦЕ

Къмто Слънча дигнала главичка,
звънко пее сладкопойна птичка:

„Грей ми, Слънчо, грей ми от небето,
с ведра радост ми стопли сърцето!

И едно великолепно стихотворение на Ран Босилек, възхваляващо най-цветния, най-пролетния и прелестен месец май:

ПЕПЕРУДКА

Мамо, бабо, тате,
весел Май изпратил
пъстра пеперуда,
палава и луда.

На крилце й пише:
„На цветя мирише.
Светло слънце грее.
Волна птичка пее.
Рой дечица тичат,
росни китки кичат.”

Мамо, бабо, тате,
Май ми вест изпрати,
че ще се намръщи,
щом съм още в къщи.

Пролетта възражда най-буйните детски игри. Ето призива за игра и забава:

НА ВЪРТЕЛЕЖКАТА

Слънце пролетно блести.
Весело въртач крещи:
– Хайде, тичайте, ездачи!
Който иска, да се качи!

Няма сезон, който да попречи на детската радост и детските игри. През есента пък детството, игрите, слънцето ще са събрани дори само в едно сапунено мехурче:

ЕСЕННА РАДОСТ

В сапунена пяна
потапям тръбичка,
мехурчета пущам
на мойта сестричка.

А тя ги посреща:
– Елате, елате,
в моите ръчички
изпраща ви бате!

Мехурчета хвъркат
и шепнат засмени:
– Ний идем, детенце,
от слънце огрени!

В началото казах, че слънце, игра и радост са неделими в стиховете на Ран Босилек. Какви образи на слънчова щерка може да създаде поетът:

РАДОСТ

Радост, радост светлолика,
ти игриво чуруликаш,
ти си птичка лекокрила,
ти си всемогъща сила.

Ти си рибка златоперка,
ти си слънчевата щерка.
Ти огряваш ни сърцата,
хороводка си в играта.

Няма друго стихотворение в българската детска литература, което да е такъв апотеоз на радостта; радостта, в неделима амалгама от слънце и игра.

Към края на текста си искам да видим как слънцето може да бъде и музата на поета. За ролята на въображението. Фройд в „Поетът и фантазирането“ пише, че поетът постъпва като едно играещо дете. Вместо да играе, той фантазира. И още: „Едно силно настояще преживяване събужда у писателя спомена за по-раншно, най-често лежащо в детството преживяване а то поражда желание за превъплътяване в поетическа творба“. .. „Следователно миналото, настоящето и бъдещето сякаш са нанизани на шнура на протичащото през тях желание.“  Фройд говори и за нагон към играта.

Ето едно стихотворение в творчеството на Ран Босилек  за слънцето като метафора и фикция.

ПОДСКАЗАНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Дъжд ръми.
Днес със татка сме сами.
Син и татко в една стая.
Аз играя.
Татко пише стихове –
римовани редове
за играчи като мене,
ала няма вдъхновене,
та перото му запира.

Не оставя ме на мира:
– Сине мой,
тихо стой!
Стига вика, стига трака!
Виждаш, работа ме чака!
Никак не отива гладко…
– Тъй ли, татко?
Та кажи!
Мене гледай и пиши:

„Нека есента се мръщи,
аз си имам пролет в къщи.
Нека вънка дъжд се лей,
в мойта стая слънце грей.
Който знае да играе,
има всичко, що желае.”

 

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).