Труд и нехайство. Възрожденски визии в публицистиката

ТРУД И НЕХАЙСТВО. ВЪЗРОЖДЕНСКИ ВИЗИИ В ПУБЛИЦИСТИКАТА

Невена Михова

Институт за литература, БАН, България

LABOR AND CARELESSNESS. REVIVAL VISIONS IN JOURNALISM

Nevena Mihova

Institute for Literature, Bulgarian Academy of Sciences, Bulgaria

The article interprets the attitude of the Revival journalism towards labor and profitability in the conditions of the nascent Bulgarian capitalism. Successful adaptation to economic reality is tied to the construction of a different worldview and a change in life behavior. Journalism develops and implements a complex of professional virtues, that seek to turn work into a vocation and connect it with higher spiritual and national values. The pursuit of prosperity achieved through labor rejects all forms of carelessness and the enjoyment of life that money can bring. Labor should be seen as fulfilling a duty to the nation.

Keywords: labor, prosperity, National Revival, K. Fotinov, Iv. Bogorov

Поставяйки въпроса за отношението на възрожденската публицистика към труда, навлизаме в сложната проблематика за социогенезиса на преструктуриращия се трудов етос, разбиран като набор от интериоризирани представи, залегнали дълбоко в „бита и психологията“ (Хаджийски 2002: 95) на българското еснафство, което в различна степен и с различна скорост се адаптира към възникващите капиталистически условия на труд. Публицистичните визии към труда не са просто регистриращи стопанско поведение практики. Те са трансгресиращи етоса икономически проекти, които артикулират представата на публицистите за модерна и независима нация. Стопанското поведение, несъвместимо с правилата на рентабилността и прогреса, се осмисля като нехайство и неизпълнение на дълга към отечеството.

Изхождайки от проникновения анализ на Ив. Хаджийски, с навлизането на стоково-паричните капиталистически отношения идва краят на българската „първобитност“ и началото на същинските възрожденски процеси. За „първобитния български човек“, както го нарича Хаджийски, земята е основният стопански и екзистенциален ресурс, който определя не само „простотата“ на труда, но и на човешките взаимоотношения и нужди.[1] Трудът осигурява сигурността на битието чрез цикличната повторителност на същото в естествения порядък на природното биологично съществуване. Общият труд върху общата собственост (родови землища и задруги) по презумпция игнорира личността и нейната частна инициатива. Преди да се осъществи  преходът от колективен към индивидуален труд, човек може да бъде характеризиран по бързина и сръчност, но само в нарицателни категории по оста усърдност/ленивост („къщовник“, „хайлазин“ и пр.). Трудолюбието е въпрос на социален престиж, не на производителност и материални блага. То няма отношение към категориите ум, познание, идеали.

Промените, които настъпват в Османската империя през XVIII в., водят до сериозни социални и политически катаклизми, които превръщат българските земи в стопански фактор за Високата порта. Не по-малко значение има и развитието на търговията между османските провинции и европейските държави (Митев 2012: 26). Досегът с чуждото, като качество на живота, изменя характера на българското натурално стопанство, действащо на принципа на задругата, и започва многопластовата структурна трансформация на установения бит и труд:

Кавалът беше захвърлен и заменен с иглата и „калема“. Със старата селска идилия беше свършено: тя отстъпи място на еснафските тезгяхи, на гайтанджийските чекръци и на търговските кервани. Началото на занаяти, търговия, индустрия, началото на капитализма у нас − началото на Възраждането беше краят на нашата първобитност.  

(Хаджийски 2002: 61)

Естественият животворен труд попада в нов социално-икономически ред, който налага неговото предефиниране и отделяне от пределите на традиционния мироглед. Модернизацията на всяко общество е специфична симбиоза между теория и практика, но теоретичното осмисляне на положението у нас идва много по-късно, като принуждава някои да се оглеждат в търсене на пътища за благоденствие чрез обогатяване.

Особено популярни през първата половина на ХІХ в. стават посланията на Бенджамин Франклин, които чертаят образа на почтения човек, чийто дълг е увеличаването на собствения му капитал в името на общото благо.[2] Книжовната продукция, най-вече преводните текстове, разкриващи постиженията на буржоазно-капиталистическия свят и съпътстващата ги протестантска трудова етика, активно стимулира ранномодерния икономически практицизъм и стопанската активност на възрожденците. Трудът, преосмислен като дълг към народа, започва да се рационализира и стигматизира в морално-етичен и националноидеологически план, а възрожденската публицистика поема функциите на  надзорен орган на този процес. Тя упорито води читателите си към наратива на Просвещението, който гласи, че „трудът облагородява и възпитава морално извисени граждани“ (Ендрева 2022: 193).

Още първото българско списание „Любословие“ прокарва разделителна линия между натуралния естествен труд и труда, който носи полза (файда). Константин Фотинов подчертава колко е важно „да намери човек някое дело, с което да живее и да се препитава, сиреч да се храни“ (Фотинов 1844а: 31). Той го нарича „ЖИЗNОИЗОБРѢТЕNIЕ“.  Да „изобретиш“ живота си, означава да го осмислиш, като твориш и създаваш в определена професионална сфера. Това е дейност, която трябва да  носи наслада, но същевременно обвързва със задължението на индивида да се развива, да умножава и придобива, да търси дългосрочна полза от труда си. Концепцията за оползотворяване на работната сила включва и труда на жената. Налице са множество „искусни (мурафетни) дялания“, на които трудолюбивите жени могат да се отдават, след като „устроят покъщните си упражнения и работи“, отбелязва Фотинов. Това са дела,  които носят „голяма полза и придобиване“. „Жизнеизобретението“ подчертава особеностите на труда, с който индивидът може да се реализира житейски чрез избора си на поприще, в което да положи жизнетворческите си енергии. Това е дейност, която насочва към разделението на труда, към специализирането в определена област, което вече задължава и обвързва с професионален дълг и трудова етика. Успехът на „жизнеизобретението“ се състои в „честолюбието и подражанието“, изисква се развиване на комплекс от професионални добродетели, които държат сметка за качеството на труда и продуктите, за „уработванието им“, което трябва да бъде конкурентноспособно, за да се „предваря за хубостта си“ с европейските стоки.

Фотиновите буржоазно-икономически въжделения не черпят пример от европейския запад. Те са фокусирани върху делата на „русианите“, чиято народна психология има потенциала да задмине всяко чуждо постижение:

Росианино е такъв честолюбив и подражател, щото като види нещо преискусно направено, разпали се от честолюбие и от ревностно подражание, и не брои се за нищо, ако да се яви той от други по-долен.

(Фотинов 1844а: 31)

Фотинов изглежда възхитен от политиката на руските владетели, които са дали своя принос за „умножаването на жизноизобретните ветви“ (професионалните отрасли) в страната си. Именно руските „ръкоделници“ (фабрики) са примерът, който трябва да следват българските „дялатели“, защото техните изделия, които Фотинов нарича „художественодялания“, постигат съвършенство и безупречност, благодарение на личните качества на производителите. „Художественодяланията“ на „народното жизнеизобретение“, които излизат от руските „ръкоделници“, са мерило не само за качествата на стоките, но и за качествата на човека и неговия живот: „опишем щем подробно какви дялования и искусни работи свършват и в градината и по селата“, обещава Фотинов. Така етиката и естетиката на живота се сливат в идеята за „жизнеизобретението“, за да превърнат човешкия труд в наслада за ума и сетивата (Фотинов 1844а: 31). Емоционално-оценъчният пласт на употребената лексика все още пази единството на дух и материя. Преди „жизнеизобретението“, „ръкоделницата“ и „художественодяланието“ да преминат в бездушната лексика „труд“, „фабрика“, „стока“, работата е енергиен поток, протичащ между вещта и човека, свидетелство и гаранция за неотделимостта на твореца от неговото изделие в духовно-менталните структури на народния бит.

Прозрял силата на съревнованието между водещите капиталистически държави, К. Фотинов изговаря визията си за икономическото бъдеще на българския народ. Още преди Ив. Богоров да изложи своята програма за стопанското преуспяване на българите и да прояви таланта си като „модернизатор на манталитети“ (Гетова 2009: 135), Фотинов вече е предложил внедряването на „пароподвижни машини“, които да обслужват „народните ръкоделници“, създаването на сдружения („съдружества, или общества“), в които всеки, според възможностите си, да влага средства, които да се използват за търговия или друга обществена полза, да се дават назаем и да носят „приход (файда)“. Подобно позитивно отношение към печалбата, труда и рентабилността, което няма отношение единствено към задоволяването на материалните и жизнени потребности на индивида, можем да потърсим във влиянието на Бенджамин Франклин, чиито съвети към търговците Фотинов публикува в бр. 15 от 1846 г. („Съветование за млад търговец“). Именно на Франклин дължим заслугата за превръщането на „полезността“ в добродетел, приписана на Божия промисъл. На Фотинов обаче принадлежат разсъжденията, че имуществото „сребърно и златно“ и „сяка мирска красота“ са препятствие за добродетелта, в което се губят най-често „младите момци“, наследили имане. Те се отдават на „разпуство“, трупат тежки прегрешения, от които се разпалва Божият гняв, а той, освен върху тях, се стоварва и върху родителите, оставили богатството в техни ръце. Без добродетели няма полезна и цветуща търговия, счита Фотинов, сиреч: „целомъдрие и благоразумие, трудолюбие, простота, почтеност, чест, порядък, човеколюбие, любов, любоотечество, и Божий страх“ (Фотинов 1844б: 144). Това са условията за развиване на „праведна“ търговия и за постигане на благоденствие. Във визиите на публициста безделието  се санкционира по религиозни причини, а себереализацията чрез работа се превръща в основна цел, в етически оцветена максима на жизнено поведение  (Вебер 2004: 39). Така търговецът от Смирна дава своя принос към развитието на моралния аспект на стопанската мисъл у нас през първата половина на ХІХ в., допринася за формирането на специализирана терминология (Иванова 2022) и за модернизирането на духовния живот и манталитета на българина (Данова 1994).

С течение на времето възрожденската преса започва открито да адаптира идеите на политическата икономика, която се афишира като морална наука, насърчаваща човека да се труди и произвежда, защото материалният просперитет увеличава духовните сили на обществото. Адам Смит, който е родоначалникът на тази идея, пише:

Трудът е бил първата цена, първоначалната покупна сума, която се е плащала за всички вещи. Не със злато или сребро, а с труд било купено първоначално цялото богатство на света; и неговата стойност за онези, които го притежават и които искат да го разменят срещу някакви нови изделия, е абсолютно равна на количеството труд, което то им дава възможност да купят или да получат в свое разпореждане.

(Смит 1983: 24)

Иван Богоров напълно споделя изложеното становище: „Тъй всичкото богатство на света не е купено от край време със злато и сребро, обаче с работа“. Но за разлика от Смит, той мотивира труда като източник на богатството с библейски аргументи: „В поти лица твоего сняси хляба твой, каза Господ на дяда Адам“– пише Богоров и така въвежда християнската етика в отношението към капитала (Богоров 1862а: 2). Трудът е цел, зададена от Бога, за поддържане на съществуването на индивида и на цялата общност.^[3]

Парите, сами по себе си, са сила, но умственото развитие, високият обществен дух и нравствените добродетели са много по-голяма сила, отбелязва години по-късно в. „Ступан“ (1874−1876). Парите не бива да се превръщат в мерило за успеха, затова редакцията призовава за овладяване на разрушителните им импулси. Лесно изкараните пари или тези, получени наготово, правят човека „безборбен“ и „безцелен“. Излишното свободно време започва „да го натиска“ и той „са намерва в едно нравствено и умствено дремане“, сравнен е с водорасло, което се носи по морските вълни. Прахосването на времето е един от най-тежките грехове. Свободното от труд време и отдаването на лукс са силно осъдителни в нравствено отношение. Докато обратното –  трудът е превантивно средство срещу всякакви съблазни. Здравомислещият богат човек трябва да презира „празността“, той трябва да е отговорен към капитала и към собствеността, трябва да усеща още по-голяма „охота към труда“, но както споделя авторът – „трябва да изповядам че таквози презрение към празността не е еще влязло в житейската наша практика“ (Хранов ред. 1875а: 137[4]). Идеята, че „имотният“ трябва да се труди два пъти повече, е обвързана със задължението да бъде полезен на общността. Богатият има възможност да върши добри дела за рода си. В противен случай богатството му няма стойност. Основната ценност трябва да бъде не личният интерес, а обществената полза.

Богатството само по себе си е опасност, а изкушенията му са необозрими. Човекът, който го обладава, е по презумпция нравствено подозрителен. Публицистите не заклеймяват носителите на богатство, но съдят тяхното поведение. Идеалната фигура на богатия българин избягва разточителството, самохвалството, не се опиянява от собствената си власт, не търси обществено признание. Начинът му на живот е умерен, дори аскетичен. Единственото удоволствие, което му е позволено да изпитва, е съзнанието за изпълнен дълг към народа. Стремежът към благоденствие, постигнато чрез труд, отхвърля всички форми на насладата от живота, която парите могат да донесат. Богатството трябва да носи подлежащи на национална оценка културни блага. Идеята не е да се овладее устремът към печалба, а да се усмири ирационалното употребяване на парите. Пристрастието на българина към показните форми на лукс трябва да отстъпи на рационалното им утилитарно ползване за жизнените цели на колектива. Формулата, която се препоръчва, е освобождаване на влечението към забогатяване и ограничаване на потреблението за разкош.

Вестник „Ступан“ прави опит да дефинира понятието труд: „Работата се нарича по някога и труд, а тази дума показва истинското значение на работата“ (Хранов ред. 1875б: 9). Тя стои между човешките нужди и тяхното удовлетворение. Работата изисква усилие на тялото и на духа, разход на сили и време. Това кара автора да се замисли за безделието и за свободното от труд време:

Телесното или умствено напрягане, което не е нищо друго, освен работене, прави по-многото от хората да усещат някаква си тегота. От това произлиза дето човек е някакси наклонен да иска да работи по-малко, а да живее по-добре, − с по-малко мъка по-охолен живот.

(Хранов ред. 1875б: 9)

Само когато работи, човек заяква морално, а леността е вредна за здравето, счита редакцията. В друга статия тя отправя своите здравни препоръки, основани на закономерна аналогия с естеството на съществуването: „Задатакът на живите същества е да работят – да работят така, както работи самата природа“ (Хранов ред. 1876: 13). Паралелът с природата напомня, че тя никога не отпочива, а вечно създава, събаря и разрушава, но от разрушеното пресъздава ново в друг вид:

За природата почивка е смъртта, а да стои живо същество без работа, в бездействие, то значи да не живее, да умре. (…)

            Бездействието, неработенето затежнява умствените способности, разслабя телсните сили, а след това идат лоши сетнини. Онзи човек, който не работи нищо осеща голямо незадоволение: животът му е дотегнал, защото нищо го не весели.

(Хранов ред. 1876: 13)

Позицията на автора е, че „скитачите“ и „готованковците“ губят от своята физическа и морална сила, която после трудно „се доставя“. Тези социални явления са резултат от домашното възпитание, от пари, печелени без труд и харчени „по разкошности“. Този нравствен контрол върху щастието, чиято цел е принуда към труд, деликатно се трансформира в самопринуда по медицински причини – „Сляпото щастие (напр. печалба от картоиграене) и големи наследства притискат душата, довеждат човекът в недобро разположение“ (Хранов ред. 1876: 14), а онзи, който живее разкошно в безмерни наслади се разболява и умира, твърди публицистът. Той сравнява работещ човек и богаташ. Първият е по-здрав, „по-кръвен“, задоволен и весел, пълен с енергия и воля за живот, вторият е ленив и нездрав, „тромав, слаб и тъп“. Бездейните хора страдат най-много от душевни болести, защото развиват фантазията си до степен на полуда. Това е „болест“ предимно на градския живот, особено характерна за жените, които прекарват времето си в безделие. Лицата на такива „госпожи и госпожици“ са бледи, жълти и слаби, освен това са склонни към нервни болести. На тези жени се препоръчва „по-силно телесно напрягане“ (Хранов ред. 1876: 14).

Усилията на публицистите са насочени към прокарването на модерните буржоазно-капиталистически порядки в отношението към труда, но в етноперспективата на придържане към традициите на патриархалните ценности. Инвазията на чуждото в българския бит поражда диалога за това „Кой е истински селянин“. Сред добродетелите, които трябва да притежава селският човек, са усърдието и добротата, да е „въодушевен с добри чувства“ и религиозно смирение, „да разумява тихия говор на природата“, да пази традицията и да „не се отдалечава от Божието лице“. Истинският селянин трябва да е трудолюбив и почтен – „Трудолюбието, но умното трудолюбие, е основа на унапредването; то е обогатило много сиромаси селяни“ (Хранов ред. 1875в: 19), смята редакцията. Тя обаче предупреждава, че  който желае да стане богат от „ралото или плуга“, трябва сам да го води, защото „с пот и мъка спечелено богатство не отива тъй лесно от ръце“. Душевното богатство е онова, което кара „истинският селянин“ не само да работи много, но и да харчи  умно. Селската къща няма нужда от „салтанат (разкош)“ и моди, но има селяни, които презират старите обичаи, сравняват се с гражданите и купуват скъпи модни дрехи и покъщнина, отбелязва вестникът (Хранов ред. 1875в: 19). С подобни съвети възрожденските публицисти се стараят да ловят и тушират напрежението между чуждото, другото, небългарското и новото, прогресивното и модерното.

Тази положителна, свеждаща пожелателни практики картина на българския стопански прогрес обаче съжителства с друга, рисуваща натрапчива липса на положителни примери и резултати в родното житейско пространство. Ив. Богоров пише:

То е голямо злополучие за обществото кога има хора да работят и да няма кой да им купи изработването.

(Богоров 1862а: 3).

Къде ще ни иде халът, като от ден на ден нашите изделия не влязват за в работа и нямат никакъв гечим?

(Славейков 1871)

Сиромашията расте, но хората не знаят какво да правят, за да унищожат причините ѝ.

(Генович ред. 1867)

Изключително интересна е забележката на в. „Право“, че не всеки труд може да бъде производителен – „напр. да носи человек вода в решето е труд, но каква полза от това; Производителността и полезността на трудът и на знанието ся познава от следствието что, може да доведе“ (Найденов ред. 1869: 9) В статията „Сиромашия и богатство“ (1867) в. „Турция“ регистрира проблема, че колкото по-плодородна е земята, толкова по-малко хората умеят да се ползват от нея. Авторът се предпазва от това да „набеди“ българите, че са мързеливи: „Не е това, което им липсва, или по-добре, което ги разорява. Те са повече трудолюбиви от секи друг народ, но тяхното трудолюбие не се съгласява с техните нужди: ето кое прави злополучието им (Генович ред. 1867).

Налага се представата за българина като трудолюбив, но непросветен работник. Това е особен тип нехайство към собствените нужди и потребности, едно неестествено вкопчване в простотата на бита и труда, което го прави примитивен и лишен от потребности човек. Петко Славейков дори се тревожи, че масовият българин е „охладнял“ към работата, не е ориентиран към печалбата човек, а се стреми само към покриване на потребностите (Михова 2023: 132). Той не иска да печели повече, да се развива и да просперира, а да съществува така, както е привикнал. В този смисъл забележката на Адам Смит, че желанието за храна при всеки човек е ограничено от малкия капацитет на човешкия стомах, но желанието за удобства няма граница или поне определени размери, остава неприложима към семейната икономика на средностатистическия българин от Възраждането (Смит 1983: 89).

През 70-те години Петко Р. Славейков прави свое проучване на заетостта на българите в Цариград и стига до извода, че състоянието на родните занаятчии е „завенало“ и съвсем отчаяно:

Навсякъде усърналост, навсякъде едно сгугушено склеквание над една каква да е работица, и то работена с една допотопна майстория; никакво присърдие за въздигание на туй отпаднало състояние; никаква ревност за възможно усъвършенстване на занятията им, никаква предприемчивост и никакво погрижване за отменение от туй помрачало състояние, в което се намерват!

(Славейков 1871)

Големият проблем, маркиран от Славейков, е в манталитета и нагласата на българина, който допуска вече постигнато да се занемари и пропадне. Преминавайки от Цариград към Русе, публицистът не спира да ни убеждава в това:

Ний останахме смаяни, когато преди три години посетихме главният град на Дунавский вилает. Той не беше градът, който ний знаехме преди 10 години! Той е, тъй да кажем, в сърцето на България и всичко бе в ръцете на туземното население, но (…) ний, неподвижните, останахме назад, а рой немци, маджари, всякакви всячини чифутеги  и гърчолетини ся набъкаха, изпопълниха цял град, лапнаха всички главни улици, прибраха в ръце всичко земане-даване, а нашите останаха да ги зяпат и друго не зеха от тях освен пороците на разврата, на калпазанствата и батакчилъците, и то колкото за убиване на честта си и зачерневане на името си, (…).  

(Славейков 1871)

Оказва се, че народът е ориентиран към развиване на стопанска дейност, насочена към покриване на основните потребности, а не към развиване на стопанска дейност, насочена към печалба, както го тласкат публицистите. Това не означава, че подтикът към печалба не е достатъчно развит. Напротив – западните икономисти са категорични, че абсолютната безскрупулност и себичният интерес в преследването на печалба е специфична характеристика на страни, чието развитие е изостанало от западноевропейските стандарти. Това се отнася за предприемачите, а работниците са склонни към недобросъвестен труд, което дава не по-малко трагични резултати – „полякът дава физически толкова по-слаби резултати в сравнение с германеца, колкото по-далече на изток е родното му място“ (Вебер 2004: 47).

Към подобен анализ насочва и забележката на в. „Ступан“ (бр. 17, 1875), че: „Там, дето са работи малко, слабо и лошо – златото не може да са задържи“ (Хранов ред. 1875а: 137). Авторът оборва твърдението, че всички неприятности в българското общество се дължат на липсата на пари, че тя е довела до поскъпване и до опропастяване на стопанството – „нещастието дохожда от неработенето, а не от нямането на пари“. Той подчертава, че българите „винаги сме осещали потребата за пари, но не заради това, че парите имат някаква производителна сила“ (Хранов 1875а: 137). Проблемът е, че те не се използват за подкрепа на занаятчиите и работниците и за развитие на търговията, а за „сарафлък, за спекулация и т.н.“.  Обичайната българска практика е да се печели повече за сметка на по-малко труд и реализация на стоките:

Напразно търговецът като иска да спечели повече, е повдигнал цената на стоките: тая скъпотия само е умалила продажбите, принудила е оногова, който купува, да ходи по сичките дюгени и най-после да земе на вересия, а не да плати.

(Хранов ред. 1875а: 137)

Това е липса на далновидност, на визия и на знание, което „са не спечелва само с лири, а с разработване на мозъка и с свободно разменение на мислите“. Сред българите не важи основното правило на „междуособните отношения“, което е свързано с това да се трудиш за другите и да разменяш плодовете на труда си за успеха на всички (Хранов ред. 1875а: 138).

Оказва се, че има българи, които са склонни да печелят повече за сметка на по-малко труд и реализация на стоките. Този тип комунално нехайство може да е ефект от разпада на задругата, но със сигурност проявленията му имат по-дълбинни основания от това да облагодетелстваш себе си за сметка на другите. Преходът от общия труд и равното разпределение на благата в задругата към самостоятелно управление на труда и частната собственост се оказва ментално недостижим за болшинството.

В статия под заглавие „Някои причини за бедност“ (1869) в. „Право“ разсъждава по въпроса защо българите масово изоставят традиционните си професии и се насочват към други занимания. На какво се дължи обстоятелството, че земеделецът, спечелил няколко хиляди гроша от земеделие, го „напуска и са залавя за търговия“. Изводът, до който стига редакцията, е,  че земеделието започва да се възприема като „долно занятие“, предназначено за „по-дебели хора, а търговията е занятие благородно“ (Икономов 1869: 78). По същото „подбуждение“ се оставят и другите занаяти, твърди авторът. Българите се стремят към търговия, пренебрегват другите професии, в резултат на което  градовете са препълнени с търговци. Всички тези хора заживяват с „препродаването на чужди трудове, повечето чуждоземни“. Започва своеобразна класация на професиите според техния престиж и социален статус. Ефектът от тази практика е, че „множеството българи са заловени на непроизводителни трудове или занятия“ (Икономов 1869: 78).  Вестник „Турция“ допълва картината на непроизводителните професии, които занаятчиите предпочитат, отказвайки се да изхранват семействата си с упорит и честен труд: „От там множество на спекуланти в борсата, на малки сарафи, на бакали на касапи, на тютюнджии, на лимонададжии, на къщи за игране, на ратаи, на слугини, на курви и на хайдути“ (Богоров 1866: 142)

Авторът на в. „Право“ стига по-далеч като изключително грамотно пресмята правилната пропорция между производителния и непроизводителния труд, която е в състояние да поддържа добрия икономически баланс в обществото. Ако в страната работят 5000 души и от тях 3000 произвеждат стоки „опечени и годни за употребление от хората“, а 2000 се занимават с непроизводителен труд – „управители, съдници, стражари и търговци и т.н.“, то балансът ще бъде задоволителен. Но, ако разпределението на труда е обратното, настъпва недостиг на продоволствия и блага за народа. Нарушаването на правилното съотношение, чрез стремежа на всеки да се занимава с  непроизводителен труд, води до сиромашията, от която всички страдат и се оплакват, заключава редакцията (Икономов 1869: 78).

Петко Славейков също е силно загрижен за производителността на труда, за упадъка на занаятите и окаяното състояние на хората. В статията си „Работата и изкуството“ (1871) той излага подробно проблема с търсенето на по-лесен поминък за по-малко пари. Наблюденията му показват, че при преустановяването на един занаят, българите не се впускат да учат друг, предават се на отчаянието и на лентяйството, минават в реда „на празношатающите, да ся излежават по кафенетата и по кръчмите“ (Славейков 1871). Особено привлекателен за тях се оказва преходът от дребното производство към дребната търговия. Тази тенденция Славейков възприема като скандална и недопустима. Прословутото българско трудолюбие е заложено върху картата на безделието:

Тъй също е скръбно и печално е явението, дето гледаме как мнозина от нашите валят за по-лесен поминък и си напущат работата и стават бакалетлини, да ся прозяват по цял ден за по 20−30 пари керец. За малко и безвредно нещо го считат някои това, но то е зло, и зло голямо, което кара всякого, кого боли сърцето за народът му, да ся замисли за неговото тъжно бъдуще!

(Славейков 1871)

Иван Богоров изобретява специалната думичка „денгубци“, описвайки явлението „насочване към непроизводителен труд“. Още в началото на своите пътни бележки, той ни сблъсква с този пример от хана, който посещава – „…иде един дрипав и мързелив слуга, оплескан и бос, с неомити нозе и напукани пяти, който е бил първом зидар и после за улекчение на трудовете си намерил е прибежище в някое застанище, да носи метла и една разкъсана рогозка, да премита статята…“ (Богоров 1868: 3). Това явление е силно притеснително за публициста, защото практикуването на недобросъвестен труд е огромна пречка за развитието и благоденствието на народа.

Наблюденията на Богоров също сочат, че предпочетеното занимание на българите при смяна на професията е да станат „бакалети“. Дребната търговийка се оказва в центъра на стремежите за професионална реализация на мнозина и сериозно подкопава короната на родната трудова слава. Богоров разказва в какво се състои практикуването на бакалския занаят:

Последний състои да гуди някой на дюкяна три оки сол, две оки фасул и ока риба, та да стане съвършен Ески-Загорский бакалин; а по-чудно е, че често забележва чловек на една бакалница да стоят двама души с кръстосани ръце и да вардят тях три вида драгоценни стоки.

(Богоров 1868: 36)

В Сливен същите тези „денгубци“ „си матаркат краката и смятат кой от де иде, де отива и как му вървят работите, без да ся погрижат някак за техните си“ (Богоров 1868: 43). Положението е, че българинът не желае да работи повече, за да печели повече. Той е склонен да се задоволява с толкова, колкото винаги е имал, но не и да увеличи количеството труд. Целта е обичайното възнаграждение да се заработи с максимален комфорт и минимален труд. Подобна нагласа не предполага отговорност към трудовия процес. За публицистите това нехайство е безсъвестна и морално непригодна практика. Смяната на професията трябва да бъде оправдана,  не бива да се превръща в безкрайно лутане и търсене на по-лесно препитание. Промяната на трудовата дейност е допустима, ако се прави в посока на по-полезна професия. Полезността е съизмерима със степента на значимост за цялата общност. Промяната е добра, ако повишава качеството на произвежданите блага. Тя е осъдителна, ако се прави в името на повишаване на личната доходност или намаляване на обема полаган труд, защото по този начин се освобождава цяла ниша от дейности, които няма кой да извършва.

Публицистите настояват за постоянство и специализиране в професията, защото повишаването на трудовите постижения служи на общото благо. Специализираният труд е дисциплиниран и продуктивен, а извън комфортната зона на своето професионално призвание човек прекарва времето си в леност. Всеотдайният труд в собствената област на компетенция е единственият начин да се допринесе за благоденствието на другите. Християнски тази идея е мотивирана като израз на любов към ближния, а в национално-патриотичен план е вменена като дълг към народа.

В хронотопа на българския трудов етос се очертава проблемът за непосредствената връзка между труда и производството. Когато работещият се чувства отчужден от продукта на своя труд, се стига до това, което К. Маркс нарича „овъншняване на труда“. Той вече не е част от неговата същност, човекът не се самоутвърждава, а се самоотрича в труда си, не добрува, а страда:

Чуждостта на този вид труд красноречиво личи в това, че работникът бяга от него като от чумата, веднага щом вече не изпитва физическа или друга принуда. Външният труд, трудът, в който човекът се овъншнява, е труд на самопожертвованието, на изтезанието.

(Маркс 2021: 92)

В пространството между Фотиновото „жизнеизобретение“ и Богоровата „майстория“ трудът престава да осмисля народното битие и да го осъществява в духовно-творчески план. Ако за „първобитния“ български човек трудът е не само потребност, а форма на съществуване, породена от кръвната връзка между еснафската душа и дребните вещи (Хаджийски 2002: 84), то за модернизиращия се българин работата се превръща в средство за удовлетворяване на потребност извън труда, която обезценява и вещта, и човека.

[1] Определението е мотивирано от спецификата на труд и производство, характерни за българските землища. „Първобитността, за която ще става дума, коренеше в затвореното, натурално земеделско стопанство, явяващо се господствуващ начин на производство. Подавлявящата част от нашия народ, обединена и същевременно разкъсана в родове и задруги, се гушеше в своите „държави“ (родови землища), в малки отделни села, свързани само с коловози, и живееше лесно и просто, без голямо напрежение на ума, облегната на ралото и овчарската гега“ (Хаджийски 2002: 34).

[2] Неговият „Алманах на бедния Ричард“ се превръща в литературна институция на епохата. Повече за разпространението на идеите му у нас вж: Аретов 1983, Русев 2006.

[3] Ив. Богоров познава в детайли произведението на Адам Смит „Богатството на народите“ (1776), вероятно през френски превод. През 1865 г. той издава студия под заглавие „Издирвания върху естеството и причините за богатството на народите“, като допълва идеите на Смит със свои разсъждения в духа на френския и немския либерализъм.

[4] Поради необходимост от уеднаквяване на цитатното позоваване спрямо останалите текстове в сборника, в случаите, в които авторството не е точно установено, предаваме по приетия модел името на редактора на изданието, където е поместена разглежданата публикация – бел. ред.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Аретов, Николай. 1983. Рецепцията на Бенджамин Франклин в България през Възраждането. – Литературна мисъл, № 4, 1983, с. 155−163.

Богоров, Иван. 1862а. Изобще за наука занаят и търговия. – Журнал за наука, занаят и търговия, № 1, 1862, с. 1−4.

Богоров, Иван. 1866. Истински извори за богатството на един народ. – Турция, г. ІІ, бр. 37 от 31 март 1866, с. 142.

Богоров, Иван. 1868. Няколко дена разходка по българските места. Пътувал през 1865−1866 И. А. Богоров. Букурещ: печатница на К. Н. Радулеску.

Вебер, Макс. 2004. Протестантската етика и духът на капитализма. София: Просвета.

Генович, Никола (ред). 1867. Сиромашия и богатство. − Турция, г. ІІІ, бр. 41 от 15 април 1867.

Гетова, Елена. 2009. Изобретяване на модерни светове през ХІХ век. Иван Богоров. В. Търново: Фабер.

Данова, Надя. 1994. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX век. София: БАН.

Ендрева, Мария. Наративи за труда в миналото. – Германистика и скандинавистика, II, 2, 2022, с. 185−201.

Иванова, Диана. 2022. Константин Фотинов и формирането на търговската терминология през Възраждането. –  Славянски диалози, № 29, 2022, с. 29−50.

Икономов, М. П. 1869. Някои причини за бедност. − Право, г. ІV, бр. 20 от 12 юли 1869, с. 78.

Маркс, Карл. 2021. Икономическо-филсофски ръкописи (1844). София: Изток−Запад.

Митев, Пламен. 2012. Българското Възраждане (лекционен курс). София: Стандарт.

Михова, Невена. 2023. Трудът и капиталът. Домашната икономика през погледа на П. Р. Славейков във в. „Македония“. В: Сборник с материали от конференции по време на Славейкови празници 2020−2022 г. В. Търново: Фабер, с. 114−137.

Найденов, Иван (ред). 1869. Изворите на економическийт живот. − Право, г. ІV, бр. 3 от 16 март 1869, с. 9−10.

Русев, Иван. 2006. Протестантската етика и „духът на капитализма“ през призмата на Българското възраждане. – Счетоводна политика, № 5−6, 2006, с. 42−53.

Славейков, Петко. 1871. Работата и изкуството. – Македония, г. V, бр. 37 от 14 септ. 1871.

Смит, Адам. 1983. Богатството на народите. Изследване на неговата природа и причини. София: Партиздат.

Фотинов, Константин. 1844а. Жизно-изобрятение. – Любословие, № 2, 1844, с. 31−32.

Фотинов, Константин. 1844б. Търговията. – Любословие, № 9, 1844, с. 144.

Фотинов, Константин. 1846. Съветование за млад търговец. – Любословие, № 15, 1846, с. 33−34.

Хаджийски, Иван. 2002. Оптимистична теория за нашия народ. София: Изток−Запад.

Хранов, Димо (ред). 1875а. Без пари. – Ступан, год. II, бр. 17, септ. 1875, с. 137−138.

Хранов, Димо (ред). 1875б. За работата. − Ступан, г. ІІ, бр. 2 от 15 януари 1875, с. 9−10.

Хранов, Димо (ред). 1875в. Кой е истински селянин. – Ступан, г. ІІ, бр. 3 от 1 февруари 1875, с. 18−20.

Хранов, Димо (ред). 1876. Работение и начин на работението. – Ступан, г. ІІІ, бр. 1 от 13 януари 1876, с. 13−14.

Невена Михова е главен асистент в секция „Литература на Българското възраждане“ в Института за литература при Българската академия на науките (2023), доктор по българска литература (2020), магистър по славянска филология (2003). Изследователските ѝ интереси са в областта на българската възрожденска публицистика и журналистика, на литературните и социокултурните връзки и идентификации.

E-mail: newena.mihowa@abv.bg

© Невена Михова

© Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция.

Дата на публикация 06.08.2024