Лъчезар Станчев, „Електричество“

Електричество[1]

В юзината е чисто, тихо, дейно.
Без шум се движат колела и оси,
спокойно инженера ми показва
машини и проводници на тока.

Тук няма ни една бурма,
нито един зъбец излишен,
тук всичко равномерно диша
разпръсква светлина.

Поглеждам през прозореца градчето
и улици и къщи светят.
Натисвам ръчката с ръка,
прекъсвам тока: в миг нощта,
широката небесна нощ
нахлу, погълна всички къщи –
и пак с едно движение
на ръката
аз върнах на градчето светлината.

Да беше всичко по света така,
голяма електрическа юзина,
една ръка
да дава светлина на всички хора.

Как чудна би била тогаз земята
единна, устремена към простора.
Не е ли време
народите – зъбчати колела –
в една посока
в огромната машина земна
да бъдат впрегнати,
да забръмчат,
та мощна светлина да придружава
земята по небесния ѝ път?

Юзина чудна, с точните машини,
стоя захласнат в теб като дете.
От твоя дух железен, електричен
аз чувствам мойта вяра как расте
за нов живот, нов свят, и знам,
ще бъде чисто, светло, дейно там.

[1] Стихотворението е публикувано в стихосбирката на Лъчезар Станчев „Хора по стрехите” (1935), с. 32-33.