Скука, каква изискано-прециозна скука в българския жеманфишизъм!?

СКУКА, КАКВА ИЗИСКАНО-ПРЕЦИОЗНА СКУКА В БЪЛГАРСКИЯ ЖЕМАНФИШИЗЪМ!?

Литературноисторически етюд с главен герой белетристът Андрей Протич

Проф. Михаил Неделчев

Нов български университет, България

Доклад за Национална научна конференция на Факултет по славянски филологии на Софийски университет Свети „Климент Охридски“

„Леност и скука в българската литература“,

2−3 февруари 2024 г., Първа заседателна зала на Софийския университет, 2 февруари, 10 ч.

BOREDOM, WHAT А REFINED AND GRACEFUL BOREDOM IN BULGARIAN JEM‘ENFICHISM!?

Literary-historical study with the writer Andrey Protich as a main character

Prof. Mihail Nedelchev

New Bulgarian University, Bulgaria

            Уважаеми колеги,

            Засега жеманфишизмът е една школа или едно литературно направление − фантом, подобно на представените от мен в доклад през април 2012 г. на конференция с название „Опасни връзки/престижни връзки“ на Академичния кръг по сравнително литературознание. Този мой доклад се казваше „Литературните школи фантоми (несъстоялите се напълно в българската литература парнасизъм, жеманфишизъм, футуризъм, имажинизъм и прочие в следите на европейски автори от Леконт де Лил и Сюли Прюдом до Маринети)“. И ако в нашата голяма антология „Български поетически авангард“ (направена от мен през 2018 г. заедно с колегите Елка Трайкова и Мариета Иванова-Гиргинова) по отношение на футуризма и имажинизма ние чувствително коригирахме смекчаващо позицията за тази евентуална фантомност с обособяването на нарочни дялове, ако за парнасизма все пак имаме достоверни данни за заявени творчески намерения и чрез манифестни, и чрез художествени текстове (Иван Карановски и д-р Милко Ралчев), то жеманфишизмът все още стои някак в полето на маргиналното, на едва ли не долнопробното, на презираното. Вероятно за това една от причините е в наистина пошлата роля, която играе главният, всъщност набеден, застъпник/представител на този жеманфишизъм − Андрей Протич, в трагедията на Яворов − Лора, със серията от публикации с твърдения, че именно Яворов е убил Лора, публикации, издаващи ревност и жажда за реванш на пренебрегнат кадидат-любовник. Знаем, че впоследствие Протич става уважаван академик, виден изследовател на българското художествено наследство, става достолепен член-основател на Македонския научен институт (той е родом от град Велес), и така художествено-литературното му творчество остава някак затрупано от тези по-късни дейности, стои в миналото от първото десетилетие на века, схваща се едва ли не като някаква младежка слабост. А лично Андрей Протич очевидно не мисли за себе си така, той продължава да издава свои литературни творби и през 1940 и 1942 г.; роден е през 1875 г., умира чак през 1958 г., т.е. публичният му образ е някак двойствен и това хвърля сянка и върху интересуващия ни тук жеманфишизъм.

            Словосъчетанието „жеманфишизъм“ идва от френския израз “je m’en fiche” (с основна словна единица глаголът “ficher”, означаващ разговорно „правя“, „върша“, „чина“); самият цялостен израз се превжда като „не ме интересува“, „не ме е грижа“, „не ми пука“. Очевидно още оттук идва наплевателският нюанс в названието на самото литературно явление.

            Но тук веднага трябва да кажем, че всъщност причисляването на авторската личност на Андрей Протич към жеманфишистите се дължи на едно повърхностно общо впечатление; просто Протич не е жеманфишист − но за това след малко…

1. Да възприемем в близък прочит белетристичните и драматургичните творби на Андрей Протич, още от скиците и разказите в „Литературен сборник на Българановците“, 1906 г., най-вече от книгата „Ева“, но и до следващите книги „Русалка“ и „Девственият Йосиф“, до късните „Бунт у Хрисанови“ и “Capricio di Capri”.

            И така, ще се вгледаме тук, в този пасаж, най-вече при един паралелен прочит на текстовете от „Литературен сборник на Българановците“ (1906 г., където Андрей  Протич е един от съставителите, наред с Елин Пелин и Александър Божинов) и в цялостната му сбирка „Ева“ (излязла през следващата 1907 г.), с тези толкова шокирали част от българската читателска публика скандални „еротически“ разкази. Боже мой, при днешната ни доста разширена представа за еротическото, виждаме, че тук всъщност няма нищо откровено еротическо; липсва изобразен любовният акт на проникването; коитуси, доколкото ги има, са само тук-таме преизказно загатнати, без да ни се дават като конкретно описание; най-чувственият момент е страстната целувка − и толкова. Наистина, в повечето от разказите и фрагментарните скици и обобщения се говори само за любовното желание, само за томлението по евентуално постигнато сливане с любимата, с пожеланата жена. Много често това се оказват напразни надежди.

            В Българановския сборник от Андрей Протич са поместени шест текста: „Гражданско възпитание“, „Дезертьорство и любов“, „Шампанско. Студентски спомен“, „Целувка и гуляй“, „Капки кръв“, „Ти и аз“, както и неговата предизвикателна автобиографична скица и прекрасният му портретен шарж на големия художник карикатурист Александър Божинов. (Към самото му име е даден в скоби псевдонимът му Светозар Попов.) Първият от шестте текста, „Гражданско възпитание“, е една „изборна случка“, дадена ни от първо лице, от името на един установил се като „независим политически деец“ – „адвокат в родния си град“. Социалните напрежения от изборите са ни добре познати от фейлетоните на Алеко Константинов и на толкова още други писатели и публицисти. Тук, в този текст, няма нищо еротическо и ние няма да го намерим възпроизведен в книгата. Останалите пет текста са включени не в тази последователна подредба в „Ева“. Самата книга съдържа освен изброените разкази и очерци, обособени в три дяла текстове − доста повече на брой. Ето нейната композиция: първият дял с разкази, основен, неназован – „Припадък“, “In memoriam”, „Душата на гимназиалния учител“, „Стара песен на нов глас“, „Шампанско“, „Целувка и гуляй“, „Дезертьорства и любов“, „Олеандър“, „Предчувствие“; втори дял, „Впечатления“, три текста – „Капки кръв“, „Ти и аз“, „На бал. Прелюдия“; и третият, най-разнородният – „Фрагменти“, които не са само фрагменти, тъй като тук има и цели разкази – „Танцът“, „Где са госпожиците“, „Туберози, туберози“, „Майките“, „Новите ѝ наплевателски обуща“, „Ти, русокосо, модрооко принцеске“, „Предопределение“, „Съжаление“, „Жеманфишистите“ (подч. мое – М.Н.), „Самоосмиване“, „При кадрил“, „Намереното любовно писмо“, „Началото на края“, „Съпруг на чужденка“, „В лъжата истина“, „Лансие“, „Защо? Защо…“, „Финал“. Приведох толкова подробно съдържанията на цикъла в сборника и в книгата, защото самите заглавия дават добра представа за характера на повествованията в разказите и фрагментите.

            Но нека първо кажем за белетристичната скица „Жеманфишистите“, от която всъщност тръгва митът за Протич-жеманфишиста. Всъщност тук е даден един типов персонаж, който съвсем не е симпатичен, дори напротив. Той е развейпрах, който е по-скоро като ежедневно битово осъществяване някъде в посоката на триктерството, основно негово занимание е трупане на дългове, които почти никога не връща, в интимните отношения по-скоро е измамник, множественото число в заглавието говори за разпространеността на този типаж. Ето неговата най-обща предварителна характеристика:

            Тия изпити тела и лица, тия безупречно облечени млади хора са намерили разковничето, за да носят с достойнство живот, който е за тях един действителен подвиг, едно не всекиму по силите геройство. // Разковничето е дългове, лекомислие и любов. // Излезли от средата на заможни фамилии, живели като деца − охолни, а като студенти в странство − царски, те се завръщат в отечеството си, отдават се духом и телом на тукашния живот, докато един ден, съвсем неочаквано, се изправят лице с лице с двойния фалимент − материален и душевен.

            Макар духът на жеманфишизма да се носи някак над цялата книга, като тип този жеманфишист все пак се отделя рязко в общото повествование.

            А ако трябва да обобщим по някакъв начин, да съградим виртуално единен сюжет на цялата книга, то той може да бъде следният: главният герой, млад мъж с буржоазен произход, автор-повествователят, се е завърнал наскоро от следването си в чужбина, откъснал се е от спомените си в странство и сега е потопен в тукашната, българската действителност, която е представена някак идеализиращо − като един добре устроен буржоазен бит; основните стремежи за този млад човек са постигането на женски ласки, което невинаги му се получава; във втората необособена част на книгата действието се развива предимно в салоните за бални танци и други забавления (има много нещо чужбинско, западноевропейско в изобразяването на този бал, на тези танци, на тези взаимоотношения, макар баба ми да ми е разказвала за техните балове във Военния клуб в първото десетилетие на века); има в книгата и паралелни разкази за тъжни, дори трагически съдби, за прелъстени по някакъв начин от това охолно буржоазно на пръв поглед битие млади хора от други, по-ниски социални среди; самият главен персонаж също е непрестанно неудовлетворен от постигнатото плътско и интелектуално общение с младите жени („госпожиците“), които също са представени в меланхолен план, те много често са страдалки; не по-стабилни и щастливи са и частично любовните взаимовръзки на този главен персонаж с омъжените жени.

            Добре знам, че така разказан, този обобщен сюжет звучи по-скоро пошло и ни отнася веднага към сферите на масовата литературно-художествена култура, към представите за типовото българановско. Но първо, това българановско е значително по-усложнено и разслоено…

            Кои са предизвикателните елементи в този общ корпус от текстове в двете книги − Сборника и „Ева“. На първо място това е самата прекрасна шаржова скица на Андрей Протич, представен като съвършен изискан франт с всички възможни атрибути на буржоазното. Ето, така трябва да изглежда в своето делнично, всекидневно облекло обличащият вечер за балните танци фрак или смокинг денди. Привеждаме един негов словесен портрет, направен от мемоарист от епохата:

            С широкопола шапка, метната назад, висока корава яка, папийонка, изострено лице с бонвивански засукани мустаци, малка остра брадичка, присмехулно взиращи се очи, дигнал чаша, той разпалено говори нещо, или кръстосал крак върху крак, безгрижно се смее.

            Не по-малко предизвикателна е и автобиографичната скица на Андрей Протич. Тук четем: „Живея от ден за ден – само с настоящето; за бъдещето нямам и не искам да имам никакво представление“. И още: „Единственото ми утешение − тютюн и хубава жена“. Има наистина нещо жеманфишистко във всичко това − като изключим синдрома за трупането на дългове и други дребни триктерски мошеничества. Но би било наистина несправедливо да ги отнесем към самия Протич. Още по-некоректно е трупането на едрите характеристики от скицата „Жеманфишистите“ върху самата биографическа личност на Андрей Протич.

            Нещо, което очевидно бе не по-малко силно подразнило писателската общност, бе предизвикало завист и злоба, бе самото ярко и грижливо оформление на книгата „Ева“. Ето как е представено то на титулната страница:

            Андрей Протич. Ева. Скици и впечатления. Корица А. Божинов, монограм от архитект К. Маричков, Ex–libris от Хар. Тачев, 53 винетки, рисувани специално от: М. Георгиев, Г. Желязков, Ст. Иванов, г-жа Анна Йосифова, архитект П. Койчев, архитект К. Маричков, П. Морозов, П. Паспалев, Н. Петров, архитект Боян Стоянов, Харалампи Тачев.

В нарочен лист са посочени и данните коя винетка и рисунка на коя страница се намира! Е, как да не му завиди човек на Андрей Протич? Та тук са сбрани цял отбор най-видни дейци на изобразителните изкуства, ако погледнем в бъдещето − тук е и самият голям бъдещ художник Никола Петров!

            „Ева“ е и една недотам добре написана в отделни страници, но безспорно умна книга. Наистина абсолютно несправедливо е да определяме Андрей Протич като главен български жеманфишист. Затова, ето сега, свалям въпросителните от заглавието на този мой текст: вместо „Скука, каква изискано-прециозна скука в българския жеманфишизъм?“ трябва да го озаглавя: „Колко недоразумения са натрупани около еротизма и жеманфишизма на Андрей Протич!“ (с удивителна).

            Ще намираме основания да внасяме подобни корекции и в представите ни от следващите негови белетристични и драматургически книги: ранните „Русалка“ (1914 г.) и „Девственият Йосиф. Роман на един младеж“ (1918 г.), късните „Бунт у Хрисанови. Комедия на живота“ (1940 г.) и “Capricio di Capri. Роман” (1942 г.).

2. Коректни ли са критическите нападки срещу жеманфишизма на Андрей Протич, срещу направлението като цяло?

            Отново ще повторим, че късният остракизъм на Андрей Протич след фаталната му, но обяснима грешка с публикуването на цяла серия със съдържащи обвинения срещу Яворов журнални очерци е препречил възможността за коректен прочит на „Ева“ и на другите му фикционално-художествени творби. Самият аз, като дългогодишен вдаден и крайно пристрастен изследовател на биографичните сюжети и на Яворовата литературна личност, съм бил подвластен − признавам си − на това ширещо се остракиране. Но сега е необходимо да сменим оптиката към тези негови текстове.

            Същевременно, когато сега четем критическите отзиви, трябва да си дадем сметка за владеещите критикарите предразсъдъци по отношение на еротиката. В свой отличен литературноисторически очерк журналистът и изследовател Росен Тахов е представил отзивите на пишещите в изданията с педагогическа проблематика от месеците непосредствено след публикуването на „Ева“. Според тях е недопустимо един служител в сферата на просветното дело (по това време Протич е учител) да пише еротически текстове. И − о ужас! − там има дори разказ за целувка с малко момиче! Обаче предварящата Набоков българска Лолита е всъщност съвсем невинна − макар и с лек еротически подтекст спонтанен израз на нежност. Ето обаче какво пише през 1907 г. езиковедът Стефан Младенов (скрит зад псевдонима д-р Ст. М. Котляревски):

            Протичовата „Ева“ е плод на едно литературно грехопадение, което се е извършило не вследствие на това, че авторът е искал да вкуси от плода на познание на доброто и злото, ами вследствие на това, че този автор е вече успял да вкуси от тоя плод и да види, че добро и зло няма.

Както се казва, след като виждаме тази словесна игра с поведението на библейската Ева, тези критикари да не би да са светили на автора. Освен това, според една също тиражирана градска легенда, при сватбата си със златорожката литераторка Стела Янева, Протич се е оказал девствен. Отново можем да питаме за това кой на кого е светил.

            Историята в големия текст на проф. Боян Пенев вече е съвсем сложен случай на тотално отрицание на българановското, на прилагане на несъответни критерии. Ето какво се казва за един от сполучливите текстове в „Ева“: „поменатата връзка се изразява в онова, което е дадено при обрисовката на жеманфишизма − духовна пустота, своеобразен индивидуализъм и болезнена жизненост“. И нито дума за дистанцията автор − повествовател − персонаж, за сложните повествователни стратегии в книгата с игрите на пародии, иронии и самоиронии. Оказва се, че почитателят на високата спиритуалност, на Пенчо Славейков и Пейо Яворов, на полските поети пророци от Великата полска емиграция просто най-вероятно се отнася с подозрение към всяка пряка нагласа за пародиране и иронизиране. Окончателна ли е присъдата на проф. Боян Пенев над българановската литература и разгледаните от него четири сбирки? Изглежда, че да. На финала на голямата си статия от сп. „Мисъл“ (кн. 1 от 1907 г.), знаем, че списанието излиза с голямо закъснение, за „Ева“ четем наистина една окончателна присъда:

            нагла циничност; писателят е безсилен да се издигне над циничната реалност, отдето е почерпал сюжета; неговата творческа мисъл е също тъй безсилна да възсъздаде художествено този сюжет, да ги облагороди и просветли?

            Най-вероятно Боян Пенев бе доловил, че всъщност цялата иронично-пародийна българановска култура е насочена опозитивно спрямо високата жреческа тържественост на културата на „Мисъл“? Той добавя за българановците: „напразно нейните поддръжници се смятат за носители на модернизъм, на свобода в изкуството“. Явно, Боян Пенев се бе подразнил от самочувствието, с което бе преизпълнена статията пак за българановската смехова култура на самия Андрей Протич, пак в „Мисъл“, в петнадесетата годишнина от 1905 г.

            А най-добрата характеристика на белетристичното творчество на Андрей Протич срещаме в голямата история „Нова българската литература“ („Хемус“, книга втора от 1943 г.) на критика златорожец Георги Константинов. Това е наистина една силна и обективна оценка:

            Името на Андрей Протич е свързано с историята на българската белетристика. Неговите разкази („Пакостници“ (1916), скици и впечатления „Ева“, 1907), а особено трите му романа „Русалка“ (1914), „Девственият Йосиф“ (1918) и “Capricio di Capri” (1938) се отделят рязко всред всички български разказвателни творби със смелостта на своите сюжети и с чистата артистичност и аристократичност на проблемите, които разрешават: честта на жената, вечната женственост, трагедията на чувствените влечения. Протич не е битов художник – неговите творби имат универсално съдържание, − със своята вътрешна раздвиженост и с артистичния си похват те се приближават до идейното ниво на европейския роман. И ако не бяха някои слабости в израза и в логическата им постройка, романите на Протича можеше да бъдат ценени като изключителни постижения. (с. 255−256)

            Без да се разпростираме, трябва да посочим изключителната заслуга на колегата проф. Алберт Бенбасат за очистването на името на Андрей Протич, за истинското възвръщане на литературната му личност за българската литературна култура: това той прави чрез своята книга „Еротичният жизнетворчески роман на Андрей Протич“ (1997 г.), „Българската еротиада“ (1998 г.), както и чрез съставения от него сборник „Невинността на порока“ (2016 г.). Може би минус на тези изследователски текстове е „опаковането“ на тази особен род белетристика единствено в плана на еротическото. Но тези изследвания и публикации внасят съществени корекции в преценките за Протич и други българановци,  в културологическото мислене за еротическото и за т.нар. български жеманфишизъм. Да прибавим тук като принос за сериозното отнасяне към подигравчийско-веселото и книгата на Ясен Бориславов „Естествена история на българския смях“ (2014 г.), с раздела „Литературно-бохемският кръг „Българан“ и появата на модерния български хедонизъм“.

3. Има ли и други български автори, които творят в посоките на жеманфишизма, какъв е широкият контекст на явлението?

            Естествено, тук на първо място ще посочим съратниците българановци и автори с подобна стилова нагласа: Magnus (Петър Нейков) с неговите „Брътвежи на един софиянец“ (1907 г.), Елин Пелин с неговата сбирка „От прозореца“ (1907 г.) и приоритетно – карикатуриста поет Александър Божинов с неговата пародийна стихосбирка „Лека нощ“ (1907 г.) − едни „песни по изтъркани мотиви“. И при тях понятието „жеманфишизъм“ ще трябва да употребяваме съвсем предпазливо, със знание за двусмислието при различните му употреби.

            Ако трябва да прибавим имената и творбите на чуждестранни автори, които създават книгите си приблизително в тази насока, можем да споменем загадъчната книга на Жорис-Карл Юисманс „Наопаки“, стоящият и до днес вече като манекен на входа на виенското кафене Централ − ръсещ приживе своите остроумни фрагменти; разбира се, можем да намерим следи при Пшибишевски и Ола Хансон, при още много други модернисти.

            А не е ли редно да помислим за поставянето в този контекст на прословутия жеманфишизъм и да кажем очерка „От Обсерваторията до Гарата“ на самия Яворов, както и редица хумористични безделушки на Димчо Дебелянов, ранни текстове на Чудомир и хумористични очерци на Ланчелото-Трифон Кунев (също българановец) от политическата му книга „Конско евангелие за народняците“ (1910 г.)?

4. А какъв е международният контекст, идва ли отнякъде този жеманфишизъм?

            Трудно е да го установим, но вероятно идеята за жеманфишизма е долетяла отнякъде. Ще търсим откъде.

            Важно е обаче да мислим за Андрей Протич и за всички българановци, за всички тези весели подигравчии по един сериозен и литературноисторически уважителен начин!

            Що се отнася до темата на нашата конференция, за красивата и изискана леност, да, но за скуката, какво да кажа за скуката? Ами просто тук няма никаква скука. Всичко е голяма дунанма!

София, 1 февруари 2024 г.

© Съст. Надежда Стоянова, Владимир Игнатов, Мария Русева

© Леност и скука в българската литература. Сборник с доклади от научна конференция.

София: Факултет по славянски филологии, 2024