„Непредсказуемото“. Истории с тигри, с хора и с люти чушки от Зорница Христова

„Непредсказуемото“. Истории с тигри, с хора и с люти чушки от Зорница Христова

Надежда Стоянова

(Софийски университет „Св. Климент Охридски“)

Обект на статията са книгите „Блок №4“ (2015) и „Кратки приказки за досънуване“ (2017) от Зорница Христова. Образите на тигрите (в първата книга) и лютите чушки (във втората) са разгледани като метафори, които дават израз на определен темпорален модел, свързан със случайността и непредвидимостта като характеристики на (пост)модерния опит с бъдещето. „Блок № 4“ и „Кратки приказки за досънуване“ са книги, в които се оценностява всекидневието и се осмисля нонсенсът като възможност за освобождаването на представата за идното от шаблонните решения, диктувани от семплите самосъхранителни рефлекси на настоящето. В книгите се забелязва още отказ от единичността на историята и нейната развръзка, от познатата типология на персонажите и от клишираните модели на героичност, с което се предпоставя критично отношение спрямо ежедневната масмедийна агресия на различни идеологически матрици.

Ключови думи: литература за деца, непредсказуемост, време, модерност, българска литература

The subject of the article are the books  Blok № 4 / Block №4 (2015) and  Kratki prikazki za dosanuvane / Short Tales for Dreaming (2017) by Zornitsa Hristova. The images of tigers (in the first book) and hot peppers (in the second) are seen as metaphors that give expression to a certain temporal pattern associated with contingency and unpredictability as characteristics of the (post)modern experience of the future. Block No. 4 and  Short Tales for Dreaming are books that make sensе of everyday life, as well as of non-sense as an opportunity to liberate the notion of the future from conventional solutions dictated by the simple self-preserving reflexes of the present. It can be also said that in these books there is a rejection of the singularity of the story and of the denouement, of the familiar typology of characters and of the clichéd models of heroism, thereby suggesting a critical attitude towards the everyday mass media aggression of various ideological matrices.

Keywords: literature for children, unpredictability, time, Modernity, Bulgarian literature

И този змей да им бъде приятел

и да ги пази от тигрите, ако станат непредсказуеми.

Зорница Христова, „Блок № 4“

Имало едно време една люта чушка.

Тя била закачена на върха на една сурвакница

и правела всякакви номера.

Зорница Христова, „Кратки истории за досънуване“

„Блок № 4“ (2015) и „Кратки приказки за досънуване“ (2017) от Зорница Христова ще бъдат обект на настоящата статия – две лаконични, но не затворени в себе си книги; две недоизказани, но не и незавършени или непълни произведения. В тях образите от епиграфите тук – на непредсказуемите тигри и на пакостливата люта чушка, която все обърква събитията през новата година – се появяват краткотрайно, но достатъчно, за да изразят, от една страна, идеята за свободната воля на субекта, а от друга, за случайността и непредвидимостта като характеристики на бъдещето. Тези образи ще бъдат разгледани като симптоматични за двете книги, защото дават израз на определен темпорален модел (който е по-трудно разпознаваем в другите произведения на авторката). Спрямо него всеки статичен образ на идното изглежда неистинен и всяко настояще се разбира само през неговата откритост към бъдещето, което е винаги различно. Тази модерна по характера си представа за времето е в основата на невротизма, на повишаващата се тревожност на градския човек от европейската литература на ХIX и XX век, но незасегнати от тези състояния са героите от детските книги на разглежданата авторка. И то благодарение на умението на персонажите да се вглеждат в „точиците“, в детайлите на делника и да ги остойностяват през възможните и съвсем неочаквани разкази за тях. Тези разкази също са „малки“, в повечето случаи са само начеващи и винаги отбягващи поантата, защото тя прави света патетичен, твърде предвидим, а следователно и скучен. През историите, които има свободата да създаде или да съпреживее, през разпознаването на всяка „точица“ като герой, детето може да изпреварва и „изненадва“ тигрите/ възрастните/ живота. Така съвременната българска литература за деца се отдалечава от силно тривиализираните сюжети за предсказуемата съдба на принцове и принцеси, а детето остава на прага на непредвидимото бъдеще, но със съзнанието, че само чрез собствената си нагласа и свободна воля идното може да превърнато в уютен дом и/или в препълнена с изненади подаръчна кутия.

Истории с тигри

В книгата „Блок № 4“ има двa разказа, които се движат успоредно и чиито художествени условности взаимно се проникват, допълват и обосновават: единият е за Митко и неговия дом – блок № 4, а другият е за Митко, неговия дом и тигрите. Така представени, тези разкази предполагат различно структурирана персонажна система и различни сюжети. Но те също имат различни автори и изобразителни кодове: първият е написан от Зорница Христова, а вторият е нарисуван от Юлиян Табаков[1]. В първия тигрите също се появяват, но по-кратковременно – те са мечтаните посетители, движещи се по лианите между жилищните блокове, а във втория – те са по-последователно присъстващ герой, който от началото съпровожда Митко във въображаемия му свят. В първия разказ тигрите са едно от лицата и имената на „непредсказуемостта“ в живота на детето и грижата за тяхното укротяване поема многоглавият змей, във втория – тигрите са домашна котка, играчка на колела, изплашени и в крайна сметка уловени от змея животни, които на свой ред са останали стъписани пред „непредсказуемостта“ на хората. Читателят може да забележи, че в разказа от илюстрациите тигрите всъщност са твърде онеправдани, защото змеят се заема с тях, още преди те да са проявили своя „непредсказуем“ нрав. Така рисунките довършват разказа на Митко, но само за да оставят бяло полето за същински изненадващите герои на текста – хората.

Средата на хората обаче – съвременните жилищни блокове – трудно може да бъде представена като приветлива и Митко не затваря очи пред нея, но все пак не „реалистичността“ на картината е фокусът на наратива, а надмогването на клишетата за нея. Преодоляването на стереотипа става посредством фрагментаризирането на света, строшаването на огледалото и подбора на най-интересните негови стъкълца – „семенцата – въртележки, които вятърът вдига чак до прозореца“, „зеленият тунел на съседната улица“, дървото с нарисувани очи, нос и мустаци, глухарчетата… Българската литература следва преди около век да е надмогнала носталгично-травматичните сюжети по изгубената „цялост“ на предмодерния патриархален свят, за да може вече да оцени тази фасетъчност на погледа не като недостатък, а като продукт на оценъчна дейност, но и на интелектуално-психологическа игра в постмодерното време, в което изграждането на представа за монолитен свят с универсални истини за малкия читател би било краткотрайно и неискрено заглавичкване.

И в същото време, тази фрагментаризация не е равнозначна на разпад, а на шанс „сглобката“ на света да не бъде приемана като семпла фактическа даденост, а да бъде преживявана и търсена като символно определима единност; като възможност за сдружаване на хората, които разпознават и разчитат по сходен начин елементите на заобикалящото ги: на онези, за които „семенцата-въртележки“ и дървото с очи, нос и мустаци биха имали същата ценност. Тъкмо приятелството дава повод за начеване на нови сюжети в мечтите на детето: „Митко си пожелава да има приятел в съседния блок и да пуснат въжена линия… Може пък да отгледат лиани, които да стигат от единия блок до другия, а по тях да живеят маймуни и тигри.“ Според разказа блоковете се оказват една от формите за емоционално „сглобяване“ на света чрез създаването на условия за приятелство между хората: „Той [човекът, измислил блоковете – бел. моя – Н. С.] си представял, че в блоковете хората ще живеят щастливо и ще отглеждат градини на покривите.“ За разлика от тигрите обаче, хората се оказват неопитомими както от змейовете, така от мечтите: „мечтата му се объркала, защото в нея имало хора, а хората са по-непредсказуеми и от тигрите“. Утопиите на ХХ век, неговите „монолитни“ проекти за бъдеще, макар и замислени другояче, и в детската книжка се реализират като семпла форма на контрол върху човека, който по презумпция е непредвидим. Затова и Митко не мечтае за друг блок, в който да „напъха“ хората – мечтата остава само като възможност и негов личен избор: „Ако Митко трябваше да измисля блок, той щеше да си го намисли съвсем иначе.“ Самият герой остава в блок(чето) на своето настояще, където може да рисува и доукрасява „точиците“ на делника, а самият той – нарисуван неслучайно с оранжева коса и с блузка на оранжеви райета – да играе ролята на най-непредсказуемия тигър.

Истории с люти чушки

Характерът на „Кратки приказки за досънуване“ не предполага разгръщането на толкова ясно обособена сюжетна линия от илюстрациите на Миглена Папазова: те са фрагменти от сънища – малки лирични етюди към всяка история, които обаче правят разпознаваемо специфичното за текстовете „пулсиране“ между малкото и голямото – „точиците“ стават вселени, вселените се свиват до „точици“. Това „пулсиране“ е основният двигател на разказа, то дава тласък и на нонсенса, една от посоките на който е разрушаването на кохерентността на времевия поток: миналото, настоящето и бъдещето сякаш се полагат в различни пластове на реалността, в различни „сънища“, които се объркват и довеждат до причудливи развръзки. Процепите и разместванията не ощетяват света, а го превръщат в препълнена подаръчна кутия, даряват го с обилие от възможни истории и изненадващи решения, спрямо които всички други завършеци биха били пределно предвидими и тавтологични. Като всяка нова година, така и всяка история се оказва, че има нужда от една люта чушка, която да обърква сюжетите и нещата: „Дядото, който правел сурвакницата, знаел това и все пак винаги го закачал [„червеното носле“, „лютата чушка“ – бел. моя – Н. С.], защото без него годината щяла да бъде скучна като кутия за подарък, в която има само чорапи.“

Текстовете са осемнадесет, като някои от тях стъпват върху и доразвиват мотиви от познати приказни сюжети, други – не, но всички те разчитат на нонсенса, който най-често се явява резултат от наслагването на различни художествени условности. Тук ще се спра на наративното разгръщане на няколко от най-характерните приказни мотиви и на един съвременен. Струва ми се, че подбраните кратки текстови форми в по-висока степен правят видимо преплитането на различни темпорални модели, което се разкрива най-вече през рефлексията на героите върху събитията.

Любопитен пример е „приказката“ за Минка – героиня, която е така наказана от зла магьосница, че от устата й излизат само змии и гущери. Добре известна е за читателя фолклорната основа на сюжета, но развръзката полага героинята в съвсем различен контекст – този на уж „разомагьосания“ свят на модерността, в който обаче магиите не се забравят, a получават практическо приложение и имат заслуга за поддържането на принципите на този модерен свят: „А когато Минка пораснала, станала учен-биолог и директор на природонаучния музей и хората от цял свят идвали да видят страхотната й колекция от редки змийски видове“. Така върху житейската история на героинята се слепят две исторически действителности, но и два ментални модела, в който преимущество получава последният. С това Минка се оказва освободена от вината пред магьосницата, а съответно и от фатализма на съдбата, като става независима при определянето на личните си пътища и в житейските си интерпретации.

Не прилепяне на един към друг модел, а налагане на познат сюжет върху модерното преживяване на времето може да се открие в историята с отегчените два овена, които решават да си разменят местата и съответно белият да носи хората на долната земя, а черният – на горната. Скуката обаче не е обичайно състояние за приказните герои. Тя по-скоро издава нов тип рефлексия върху повторимостта, която в литературата от последните няколко века се явява пряк резултат от процесите на технологизация и фрагментаризация на битието, а те са удостоверени в текста и чрез последвалите „информационно“ затъмнение и „административно“ объркване на хората. За хората – решението е машината – асансьорът, за овните – промяната на функцията им – от помощници в традиционната приказка, в края на тази те вече се превръщат в и осъзнават като протагонисти, а изходът от отегчението на делника откриват в играта, чиято развъзка никога не е предизвестена: „Затова хората почнали да ползват асансьор, а двата овена по цял ден седели и играели шах – белият с черните фигури, а черният – с белите.“

Отказът от следване на обичайния ход на позната история представя и приказката за златната ябълка, която била скрита от дървото и ламята и царските синове не успели да я вземат. Тази ситуация обаче на свой ред се превръща в епически разказ за началото на една общност – гората със златни ябълки: „И големите дървета разказвали на малките приказката за тримата братя, за ламята и за хитрото, смело дръвче“. Но това е най-вече история за раждането на приказките от увереността, че бъдещето не повтаря по необходимост миналото, когато в настоящето се намеси свободната воля на субекта – дървото. И не на последно място, история, която носи в себе си идеята за развитие на метатекстовото съзнание на малкия читател, доколкото изисква осмисляне на създаването на приказния наратив, на неговото функциониране и значимост.

Още една провокация към метатекстовото съзнание на детето представлява и любопитната съвременна „приказка“, посветена на кестен, който се озовал в джоб с монети, носна кърпичка и самовлюбена бонбонена книжка. И макар сюжетът да предполага морална санцкия спрямо по-малкия или по-голям егоцентризъм на персонажите от джоба, тя така и не се осъществява, защото наративът рязко прекъсва: „После детето бръкнало да извади кърпичката и кестенът се търколил от джоба му, върнал се отново на тротоара и какво станало нататък – така и не разбрал.“ Този финал на свой ред рязко остойностява структуро- и смисловоопределяща роля на свидетеля-разказвач, но и определя като значим фактор свободата на чуждата воля, от която не толкова зависи завършекът на определена история, колкото представата за бъдещето като незавършен и пълен с изненади проект.

Лютата чушка като фигура, през която може да се прочете разбирането за времето в книгата „Кратки приказки за досънуване“, бележи онази необходима погрешимост, с която начева всеки разказ, и същевременно представя живота – в постмодерен ракурс – като обилие от истории с неимоверен брой възможни развръзки. В същото време, тя е достатъчно пакостлива, за да освободи текста от морализаторска императивност, която би изисквала следване на определен тип поведение, който рядко е съотносим с разноликостта на света. И не на последно място, лютата чушка е главен персонаж в „приказката“ от книгата на Зорница Христова, но тя е само страничен наблюдател на сюжетите, които провокира. Тъкмо нейната позиция създава възможност историите да бъдат дистанцирано осмисляни  – не през драматичното им преживяване като единични и безизходни, а през щастливото осъзнаване на тяхната множественост и динамична променливост.

Вместо заключение

„Блок № 4“ и „Кратки приказки за досънуване“ са книги, в които се оценностява всекидневието и се осмисля нонсенсът като възможност за освобождаването на представата за бъдещето от шаблонните решения, диктувани от семплите самосъхранителни рефлекси на настоящето. В съвременната среда обаче отказът от единичността на историята и нейната развръзка, от познатата типология на персонажите и от клишираните модели на героичност има и още една важна заслуга – той предпоставя съобразителен ум и носи потенциала да възпитава критично съзнание спрямо ежедневното масмедийното нашествие на различни идеологически матрици, житейският и литературен опит от които, както целият ХХ век свидетелства, е трагичен.

[1] Темата за „равностойното присъствие“ на художника и за доминацията на зрителния код в съвременната българска литература за деца обстойно разглежда Светлана Стойчева в статията „За новите дрехи на литературата за деца“ (Стойчева 2016: 308-348).

Използвана литература

Стойчева 2016: Стойчева, Светлана. За новите арт дрехи на литературата за деца (Наблюдения върху съвременното състояние на българската литература за деца). – сп. „Литературата“, 17/2016, 308-348.

Христова 2015: Христова, Зорница. Блок № 4. София: Точица, 2015.

Христова 2017: Христова, Зорница. Кратки приказки за досънуване. София: Точица, 2017.

Вариант на текста е публикуван в сборника „Фантазия и хумор в съвременната детска литература: защо е важно да се предложат на децата множество светове“, 2019, с. 139–145. Статията е публикувана още в: „Литературен вестник“, бр. 20, 2019, с. 7.