„Над него ден изгрява“, или за образа на Слънцето в българската литература и фолклор. Програма
05.12.2021
„Над него ден изгрява“, или за образа на слънцето в българската литература и фолклор
13.03.2022

ОГРЕНИ ОТ СЛЪНЦЕТО

(Измерения на образа на слънцето в прозата на Йордан Йовков)

Татяна Ичевска, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

LIT BY THE SUN

(Dimensions of the Image of the Sun in Yordan Yovkov’s Prose)

Tatiana Ichevska, Plovdiv University „Paisii Hilendarski“

 

Abstract:The text traces the different uses of the image of the sun in Yovkov’s prose, taking into account the differences between the writer’s early (military) stories and his mature works – the sun as an element from the landscape, as an artist, as a sign of God’s presence or absence, the sun as a witness to both the working day and the military battles, as well as to death. The sun is placed in diverse contexts, evoking associations with both Christian and a number of folklore and mythological plots.

Keywords: sun, military prose, God, the sun – artist, mortality and eternity, literary scenes’ picturesqueness

 

Дори бегъл поглед върху текстовете на Йовков е достатъчен, за да ни убеди, че в тях – почти неизменно, присъства образът на слънцето. Това до голяма степен можем да си обясним с факта, че Йовковото творчество, в което библейско-религиозното начало заема важно място[1], „споделя” една идея, която познаваме още от Еклисиаста – животът на смъртните преминава под слънцето (вж. Екл. 1: 3, 5, 9, 14; 2: 11, 17; 3: 16; 4: 1,3,7; 6: 12; 8: 17 и др.). Слънцето провокира различни емоционални реакции и визуални възприятия у Йовковите герои. Неговият образ се помества в разнородни контексти, като отключва асоциации както с християнски, така и с редица фолклорно-митологични сюжети.

Тук ще се опитаме да очертаем няколко основни аспекта в осмислянето на този образ. Първо, ще погледнем как функционира в баталистиката на Йовков. Въпреки че голяма част от военните разкази се отличават с високата си степен на достоверност и фактологичност, в тях по-скоро прецедентно се прибягва до буквални употреби на слънцето – като част от денонощния цикъл. Това виждаме в случаите, когато изгревът служи като сигнал за началото на важна атака, когато по разположението на слънцето на небето командващите „сверяват” своите часовници (или пространствените си координати), или пък когато със залеза идва и дълго чаканата от войниците почивка.

В преобладаващата част от текстовете образът на слънцето се обвързва (пряко или косвено) с поставените в тях нравствено-философски проблеми. В нашия фолклор слънцето се мисли като всезнаещо и всевиждащо същество.[2] Българският народ вярва, че то не просто вижда всичко, но и го преживява драматично (Георгиева 1993: 22). Като имаме предвид интересите на Йовков към фолклора, бихме могли да допуснем, че той познава споменатите по-горе вярвания и съзнателно превръща слънцето в задължителен елемент в картините с умиращите войници: то трябва да е свидетел на тяхната смърт, да усети и съпреживее болката и тъгата им от раздялата с живота, както и ужаса, който изпитват оцелелите (това можем да видим и в късния разказ „При своите си”, когато слънцето блясва на небето в мига, в който тръгва колата с ковчега на чичо Митуш: „Поразкъсаха се облаците, светна слънце, откри се широкото поле. Бавно вървяха двете кола. Галунка плачеше”).

В народните представи слънцето се схваща като окото, лицето или словото на Бога, прозорец, през който Бог гледа на земята (Топорков [3]). Бидейки всевиждащо същество, при българите слънцето е имало и правно-магически функции (Калоянов 2000: 29). В някои фолклорни текстове можем да видим, че към него са насочени определени действия на хората, които имат характера на жертвоприношения (вж. например коледната песен, в която св. Георги настоява пожертваното в негова чест агне да се принесе „на пред Бога, на пред Слънце”[4]). Идеята за слънцето (като) символ на всевиждащото око на Господа (съдия и законодател) обаче е ключова и за християнското мислене, неслучайно слънцето е сред основните визуализации на Бога (и/или на Иисус)[5]. Библията от своя страна изобилства с примери за жертвоприношения за Бога[6]. В този смисъл ще приемем, че Йовков се нуждае от образа на слънцето, когато описва смъртта на фронта, за да ни подскаже един възможен прочит на войната – като своеобразно жертвоприношение. Тук обаче трябва да направим едно важно уточнение. Изцяло с оглед на доминиращата в обществено-политическото пространство нагласа за свещения характер на войната от 1912 г. Йовков полага текстовете си за Балканската война върху идеята за скрития в нея Божи промисъл. За Йовковите герои войната става по Божия воля, поради което те я приемат като изпитание-проверка на своята вяра. Неслучайно старецът, който благославя войниците, застава в същата молитвена поза, в която преди, „изправен пред слънцето, пред слога на засятата нива“, тихо е призовавал десницата на Бога („Паметният ден“).[7] В текстовете за Балканската война жертвите, които дават войниците, са в името на святото дело, на идеала за национално обединение. Водени от любовта си към родината (и Бога), те са не пасивни жертви, а силни духом хора, които сами избират „беззаветното самопожертвуване”, затова по лицата на умиращите личи „блаженство”, виждат се „странни усмивки” („Един спомен”). В разказите за Първата световна война вече се забелязва драстична промяна в прочита на смъртта. Картините на осеяната с трупове земя, които приковават погледа на героя разказвач, са зловещи, а цялата тази „безмилостна, жестока борба” се разиграва пред лицето на самия Бог. Войниците, които не проумяват кошмара, в който са въвлечени, все повече започват да се възприемат като „обречени жертви”, а това тяхно усещане се допълва и от прокрадващите се съмнения за скриването на Бога, за отдръпването му от своите творения. Това ги кара настойчиво (и все по-често) да обръщат погледа и мислите си към Него.[8]

За да подчертае противоестествената същност на войната, повествователят съзнателно търси контраста между изгрева на слънцето и края на човешкия живот.

Цялото поле пред нас беше покрито с трупове. Стотици, хиледи може би. Една страшна и безкрайна морга, от която идеше леденият ужас на смъртта. Аз гледах смаян и струваше ми се, че бях виждал някога подобно нещо. Безкрайно поле, покрито с неподвижни трупове, вцепенени в най-разнообразните и болезнени пози, които им е дала последната тръпка на живота. Прелитащи черни птици. Разхвърляни оръжия и дрехи, засъхнали струи кръв – викащите следи на една безмилостна, жестока борба. И някъде далеч, над ниския хоризонт, червеният кървав диск на изгряващото слънце. („Край Одрин”).

В изградената картина настойчиво се противопоставят топлината на раждащото се слънце и леденият ужас на смъртта, движението нагоре и статиката на неподвижните, вцепенени трупове. И макар да знаем, че червеното е сред цветовете, в което бива обагрено изгряващото слънце, бихме могли да кажем, че както в „Край Одрин”, така и в други Йовкови разкази този цвят се натоварва и с допълнителна символика: сякаш все още незасъхналата по земята човешката кръв се отразява-запечатва върху слънчевия диск, който е не просто червен, но и кървав.

Повествователят залага и на символиката на черното (черните птици) и на червеното (кръвта), които внушават идеята за края, както и жалостта по нереализирания човешки живот (знаем, че кръвта е свързана и с раждането на живота). В Ботевата балада „Хаджи Димитър” смъртта на юнака „кара” слънцето да спре своя ход. В разказа „Край Одрин” Йовков успява да постигне сходно внушение посредством използваното безглаголно изречение: „И някъде далеч, над ниския хоризонт, червеният кървав диск на изгряващото слънце”. Подобен механизъм откриваме и в повестта „Земляци”.[9]

Макар да е ден и слънчевата светлина да прави гледката ясна, героят разказвач отказва да приеме истинността на видяното („Но всичко това беше тъй странно, тъй необикновено, тъй силно поразяваше със своя ужас, като че не беше действителност, а видение” – „Край Одрин”) и се чувства така, сякаш се е пробудил от „тежък и болен сън”. Слънчевото сияние подчертава (и засилва) ужаса на земята, а в някои от Йовковите разкази самото слънце е потресено от гледката долу (в тези случаи е важна персонификацията на образа му и използваното сравнение): „Слънцето беше заседнало някак изведнъж, без да забележим това, като че избягало от ужаса, който покриваше земята” („Първата победа”).

Йовков обича да описва минутите преди/при изгрева на слънцето – неслучайно този момент от времето по-късно се превръща и в заглавие на негов разказ от сборника „Ако можеха да говорят” („Сутрин, при изгрев слънце”). Във военните разкази с началото на изгрева човекът вижда следите, които през нощта смъртта е оставила край него („Балкан”[10]), отдава почит на мъртвите („Край Одрин”), охранява знаците на обречената от войната любов („Белите рози”[11]).

Доста по-рядко, в духа на фолклорно-митологичната традиция, Йовков обвързва в разказите си края на живота със слънчевия залез (вж. „Чудният”, „Те победиха” и др.).[12] Тук акцентът вече се поставя върху жълтия цвят, който засилва представата за мъченичеството, страданието, смъртта[13], дори светлината на залязващото слънце е „жълтеникава”.

В стремежа си да внуши ненормалността на ставащото на фронта, Йовков противопоставя не само слънчевия изгрев и смъртта, но и жизнерадостта на природата, опияняваща се от слънчевата светлина, и страданието на войниците. Природата е пълна с цветове и светлини, тя е въплъщение на идеята за съществуването като празник, всеки слънчев лъч е един „възторжен и властен вик на живота”. В контраста между „жестоката безстрастност” на природата и „горката самотност” на умиращите войници е закодиран всъщност повествователният укор към онези, „редят световните работи”, но вместо да охраняват живота, обричат на гибел хиляди невинни хора.

А денят е тъй хубав и светъл, слънцето тъй нехайно и щедро пилее сребърни лъчи, небето се издига тъй високо и тъй безстрастно синьо. И струва ми се, че тия мъртъвци, над които не пада ни една сълза, над които тежи само безсърдечно равнодушие и отчужденост, отнасят за всякога в блуждаещите си души голямата печал на горка самотност. („Край Одрин”)

Но днес времето е хубаво: синьо и чисто небе, много слънце, полето зелено и свежо. Отвсякъде полъхва жизнерадостна и пищна красота, всеки цвят и всеки лъч е възторжен и властен вик на живота. А тук все пак умираха хиляди хора. Природата тоя път оставаше егоистична в своя празник, глуха и жестоко безстрастна. („Земляци”)

А времето беше все тъй хубаво, духаше все същият топъл и ласкаещ вятър, грееше топлото южно слънце. Но в тоя блясък тлееха миазми, лъхаше отрова, чувствуваше се зловещият дъх на смъртта. („Последна радост”)

Свечеряваше се. Слънцето беше залязло и между Тасос и Дедели балкан небето цяло беше огненочервено. Ниско сред това сияние чернееше се като назъбена стена високата гора около Кара су. Морето беше тихо, сивобяло като матово сребро. Ясно и съвсем близо се виждаше сега исполинският конус на остров Самотраки с бели облаци около върха му. Сред ведрата и дълбока лазур тия облаци стояха не на небето, а ниско и хоризонтално, неподвижни, гъсто напластени бели кълба, сякаш стадо овце, приютени преди нощта. Полето и брегът потъмняваха, но небето беше още високо и светло и лек пурпур играеше по белите облаци и надолу в огледалото на морето. („Наблюдател”)

В редица от Йовковите военни текстове слънцето е единствената радост и надежда за войниците, то стимулира желанието им да оцелеят, да бъдат отново у дома, превръща се в най-силното лекарство срещу болестите. Слънцето връща-припомня миналите дни, изпълнени с благословен труд, връща топлината на лятото в хладните есеннни дни.

Бяха тия първи пролетни цветя с ведро и синьо небе, с кристален въздух, с меко и нежно слънце, което още не пече, тия дни, които възбуждат, опияняват и пораждат неутолима любов към живота. („Земляци”)

Късата почивка, топлото слънце, няколкото залъка хляб, хапнати набързо, близостта на града – всичко това извършва цяло чудо. („Последна радост”)

Целият живот се пренася сега в полето: под ярките лъчи на слънцето припламват и блещят сърпове и коси, припряно тракат жетварските машини, черните им гребла бързо се издигат и падат, като ръце, които лакомо грабят златните класове. И, като че трупове след исполинска битка, гъсти снопове изпъстрят жълтото поле. („Добрич”)

Един ясен, слънчев ден, който след студените дъждове и есента беше донесъл отново призрачните видения и цветните спомени на лятото. По-необятно и по-високо изглеждаше небето, ведро и чисто, прозрачният свеж въздух беше пропит с мека топлина и лучи. („Първата победа”)

В „Земляци” можем да видим как се осмисля и друг, съществуващ у нашия народ (а и у другите славяни) ритуал – огромната почит към слънцето, възприемано за Господ, ражда вярата, че когато човек иска да се помоли, но няма икона, може да се обърне към слънцето (или към страната, от която то изгрява).[14] Стоил насочва мислите си към Бога, а пред погледа му – на изток – е изгряващото слънце, „голямо и червено” („Гологлав, висок и едър, той заставаше обърнат на изток, прекръстваше се няколко пъти и, по навика си, като задържаше едната си ръка на гърдите, оставаше неподвижен и унесен, като че шепнеше някаква молитва. Пред него, ниско над зеленото поле, се издигаше слънцето, голямо и червено”).

В „Последна радост” слънцето е част от представата за живота, положен върху красотата, доброто и любовта. Неслучайно образът му е неизменно свързан с този на Люцкан – тази „възторжена”, „светла”, „безгрижна и безобидна душа на птичка божия”, „създадена за свърталище на любовта” и задоволяваща се „само с хубавото слънце и въздуха”. Самата му професия – да продава цветя, представлява своеобразна „лития на хубавия слънчев ден, на младостта и на любовта”. За Люцкан миналият му живот може да се сведе до синтеза от слънце, хубаво време и цветя. Ето защо това дете на слънцето продължава да търси и да проектира измеренията на своя (слънчев) свят и на фронта – споменът за отминалите дни го докарва до „странно блаженство” и спокойствие, сънищата му на праведник са пълни с полета с цветя, багрите на които „блещят” на греещото слънце, подареното му цвете внася нов смисъл в иначе неразбираемото за него войнишко ежедневие, припомня му „веселия празник на лятото”, вдъхва му нова сила („Но очите на Люцкан са в цветето. Разкошна бяла хризантема с нежни и чисти като сняг листца. Вълна от нежност, трогателна доброта и невинност лъхва в душата на Люцкана. Цял един свят, отколешен и хубав, се открива пред очите му…”). Тук, разбира се, не бива да забравяме, че хризантемата е едно от цветята, в които е въплътен слънчевият принцип.[15] Точно защото е дълбоко свързан със слънцето, Люцкан не би могъл да напусне живота, преди да е видял отново лъчите му („Съмна се. Времето беше чудно хубаво. Очистено от мъглите, небето се усмихваше, възхитително ясно и синьо. Изгря слънце, откъм юг задуха топъл и нежен като милувка вятър”). Нещо повече – и цветето, с което подхваща своя последен разговор, чисто визуално е (като) малко слънце (листенцата му са разположени около централния жълт диск, точно като слънце)[16], неслучайно в древността лайката е смятана за символ на слънцето, на неговата сила и енергия.[17] Още преди смъртта си Люцкан носи рая в душата си, в който е въплътена идеята за вечната пролет и светлина. В този смисъл бихме могли да кажем, че във финала на разказа птичката божия разперва криле, за да отлети към своя истински дом и към своя истински Баща.

В Йовковата баталистика се припомня и древната функция на слънцето като стабилизатор на установения или застрашения по една или друга причина порядък. Затова в редица текстове се използва мотивът за бракосъчетанието на земята и небето, при което слънчевата светлина е онази оплождаща сила, способна да роди живот. Това обяснява и антропоморфизирането на техните образи.

Земята се пробужда, стоплена от слънцето, обляна с хиляди потоци. Като че топла кръв избива и се струи из нейните жили, протягат се и се разкършват могъщите и членове, чувствуват се равномерните удари на изполинския и пулс. („Земляци”)

В тая минута, обляно от слънцето, то (бел.моя – полето) блещи, зелено, свежо и хубаво, обилно и щедро накърмено от плодоносните недра на земята. От него иде девствената красота на здрава и силна девойка, която чувствува вече тревожните тръпки на близко материнство. („Земляци”)

Виждаха родната степ, излегната под грейналите лъчи на слънцето, като засмяна, девствена хубавица, раздиплила до безкрайните хоризонти зелената си атлазена дреха с разкошни, причудливи бродерии от жълт синап, ясносиня метличина и огненочервени макове. И над всичко това едно необятно, дълбоко лазурно небе, изпълнено с блясък и лъчи, с дъх на билки и с песните на трепетни чучулиги… („Те победиха”)

Прави впечатление и още нещо. Във военните текстове слънцето е показано като своеобразен художник, който не просто сътворява красота, но и оприказнява с лъчите си света (това може да се види в „Светата нощ”, „Случайни гости”, „Те победиха”, „Добрич”, „Пирин”, „Земляци” и много други)[18]. В някои от платната му доминират ярките цветни петна, търси се ефектът от хармоничните преливания и/ли контрасти на синьото, златното, зеленото и нюансите на червеното (розово-червено, кървавочервено, огненочервено, пурпурночервено). В други обаче контурите са размити, яркостта на цветовете е съзнателно приглушена, пред погледа на наблюдаващия обектите оживяват, сдобивайки се с приказна самоличност (например Витоша е царица, унесена, с неподвижен поглед).

Ниското, близо до хоризонта слънце потъмняваше и чезнеше в тая мъгла, безжизнено и хладно, като угасваща комета, предметите губеха строгите си реални очертания и целият пейзаж добиваше странната призрачност на сън, наумяваше фантастичното видение на приказка. Но високо в небето, чисто горе от мъгла, ясно и отчетливо се изправяше Витоша, засипана със сняг, царствено горда, унесена в спокойна, тежка мисъл, с неподвижен поглед, който сякаш търсеше далечни спомени в изминалите векове или надничаше в бъдащето… („Те победиха”)

Слънцето е задължителен елемент от сглобения в Йовковата военна проза образ на родина – рай. В разказа „На старата граница” Йовков най-напред очертава границите на България, преди да бъде преначертана политическата карта, като борави – по модела на Възраждането – с емблематични образи на родното: Дунав, Черно море, зелените жита, просторното равно поле и др. Това е не просто своето място, но и пространство, излязло като че ли от приказките: слънцето кара да „блещят” „сребърните води на Дунава”, то превръща граничната линия в „копринена лента”. Белият цвят (белият равен път, белите километрични камъни) функционира по начин, сходен с този на светлината, на слънчевите лъчи – той сияе сред зеленината на житата и нивите. На свой ред можем да кажем, че зеленото хармонизира нарисуваните от разказвача картини, радва, успокоява, внушава живота, младостта, надеждата. Но дори и когато тази България вече я няма, от нея са останали следи, които продължават да напомнят за съществуването й, да изпълват хората с вълнение (такива са надписите на белия камък – „една малка тайна, една скъпа реликвия, която пази полето…”). За стареца, принуден от обществено-политическите обстоятелства да остане на чужда територия, истинската родина продължава да е България. Всеки ден той измечтава нейния образ, а в представите му тя е равна на земята – рай. Асоциативно в разказа се припомня и библейският образ на райската градина, въплъщение на красотата, изобилието, хармонията, сигурността. Родната земя е градина, но в нея и всеки „кът” е градина, пълна с цветя, песни и слънце. Точно слънчевите лъчи я правят да изглежда още по-вълшебна, чудна, съвършена.

Сега е пролет. По зеленото чисто поле, обляно от меките сребърни лъчи на слънцето, весело и леко бродят стадата. Някаква тъмна, сладостна песен ронят трепетните звънци… Да, там, зад тия ниски зелени хълмове, по които се извива и преваля път и едни след други отбягват телеграфни стълбове, дето слънцето е увиснало и скоро ще се скрие – там някъде е новата граница. Боже мой, веднага зад тая черта почва друга, родна, хубава земя. Че там и въздухът е друг, и слънцето грее по-силно, и небето е по-хубаво и по-синьо. И всеки кът е там градина, и цветя, и песни. И хората там са добри, всякога засмени, щастливи. Това е чудна земя, това е рай. („На старата граница”)

И макар слънцето реално да грее навсякъде, на стареца му се струва, че то принадлежи само на „оная чудна земя”, по която бленува непрестанно: „слънцето вече залязва. Ето, скрива се почти. То е тъкмо на запад и само сякаш принадлежи на оная чудна земя. Струва му се, че нежен и ласкав поглед се спира върху него и последните, меки лъчи идат като тиха задушевна милувка…”. Представата за слънчевата родина рай Йовков изгражда и в разказа „Безотечественици”.

Както в ранните, така и в зрелите Йовкови текстове слънцето кара хората, природата, предметите да искрят, да блестят, да греят – имаме усещането, че целият видим свят свети (полето/нивите[19], вършачката[20], тревите, конете[21] и воловете, оръжията (саби, ножове на пушките)[22], снегът[23], морето[24], параходите, цветята[25] и дърветата[26], пясъкът[27], къщите[28], дрехите[29], жените и техните коси[30]/ очи[31], златният венец на Исус и др.).

Понякога сиянието, което излъчват обектите, засилва злокобната същност на войната, отключва внушението за апокалиптичността на човешкото битие на фронта:

И тоя разнообразен и сложен организъм от хора, добитък и желязо прилича на грамадна хидра с корави и гърмящи луспи, прашна, изцапана още с кръв, която отдъхва, неспокойна и уморена. Войната беше еднакво сурова и зловеща и сега – в бездействието си. („Земляци”)

Откъм юг, откъм морето, дето като грамадна планина, потопена във водата, се виждаше остров Тасос, задимяха параходи и желязната им броня зловещо залъщя на слънцето. Загърмяха топове, запалиха се пространните тръстики, пламнаха и готовите за жетва жита. Аероплани сипеха бомби деня и пощя. Върху тихите и спокойни села легна сякаш сянката на градоносен облак. („Край Места”)

Същият механизъм работи и в по-късните Йовкови разкази, когато слънчевото сияние подчертава демонизма на определено място, свързано с извършването на някакъв грях – вж. например: „Това е гората. Отгоре я забулва синя мъгла и слънцето, което наближава да заседне, прави тая мъгла прозрачна и розова, а по черните зъбери, които върховете на дърветата чертаят върху златото на небето, грее разгорена жар. Голяма и страховита е тая гора, но е много далеч” („Грехът на Иван Белин”).

По-често обаче искренето, блясъкът, слънчевата светлина допълват Йовковата представа за земята (като) своеобразен рай (вж. и „Земляци”, „Жетварят”, „Съд” и др.).

Част от изведените дотук особености при осмислянето на образа на слънцето продължават да са значещи и в следвоенните текстове на Йовков. Затова тук ще поставим акцент само върху някои от по-специфичните употреби на този образ в тях.

Отдавна в литературната наука е обговорено Йовковото пристрастие към слънчевите залези, които стават част както от сюжетите на смъртта, така и на любовните копнежи, мечтания, блянове, на спокойната и мъдра размисъл (вж. Добрев 1989: 36 – 37). Залязващото слънце подчертава красотата на света, засилва сиянието на цветовете, опиянява с лъчите си птиците, прави осезаемо повече от всякога присъствието на Бога. Но както в „Песента на колелетата”, така и в „Съд”, „Грехът на Иван Белин” и др. ясно се прокарва идеята, че умението да се долови всичко това е възможно едва когато човек навлезе в етапа на мъдрата и светла старост. Достигането на края на житейския път изостря сетивата на Йовковите старци, които сякаш се опитват да запомнят завинаги простите, но пълни с огромен смисъл неща около себе си[32], защото знаят, че те ще изчезнат, когато слънцето на живота им потъне в мрака на смъртта. В „Песента на колелетата” неслучайно слънцето е противопоставено на месеца – ако слънцето кара човека да се радва „само на това”, което виждат очите му тук и сега, то месецът – „голям и червен” обръща погледа му навътре, където е скрита най-голямата му болка, но и където би могъл да разговаря със самия Бог.

В зрелите Йовкови текстове слънцето придава допълнителен смисъл на нещата, превръща ги в средство, което помага на човека да открие и приеме определени истини. Типичен пример за това е разказът „Стари хора”. Червените цветове на нара дядо Васил, първо, оприличава на копринени панделки, после на цветето френче (латинка), но едва когато слънцето ги огрява, те започват да светят „като кръв, като рана” и най-важното – карат стареца да изговори пред себе си причината, поради която сърцето му неочаквано се свива – смъртта е направила рана в душата му, отнемайки единия му син, а другият, с безразличието си, я е разширил и продължава да я дълбае. И колкото по-зелени са върбите, колкото повече се белеят пред погледа му овошките, толкова по-силно го разстройват греещите червени цветове на дървото, карат го да „полудява”. По сходен начин във „Вълкадин говори с бога” аленият „като кръв” мак, нацъфтял и сияещ сред лишените от човешко присъствие зелени жита, безмилостно говори на Вълкадин, че синът му Милен вече го няма. В „Жетварят” след оскверняването на иконата на Христос Гроздан се измъчва от сторения грях, а гледката на „червените реки” от цъфнал мак, които асоциативно се свързват със засъхналата кръв по челото на Исус, повторно връща в съзнанието му греховното деяние. В „Грехът на Иван Белин” е използвано обратното сравнение – кървавата рана на вълчицата лъсва на слънцето „като ален цвят”, но ефектът е аналогичен: този цвят стряска, натъжава жените, поразява самия Иван Белин, кара го да проумее извършения грях.

Слънцето по особен начин е свързано с акта на прозрение на човека, сякаш не то, а самият Бог открива пред героите измъчващите ги истини, дава им търсените отговори. С оглед на казаното бихме могли да намерим и обяснение за странните действия на дядо Васил – той тръгва да изплаче душата си пред Бога „по обяд, по най-силното слънце”. Във „Вълкадин говори с бога” с изгрева на слънцето всеки ден Вълкадин се изкачва на баира, където, обръщайки очите си нагоре (към небето, към слънцето), повежда своя разговор с Бога.

В повестта „Жетварят” пък повествователят припомня типичното за християнството уподобяване на Христос със слънце – в иконата на дядо Недко Исус е изобразен сред златното море на житата, сред блестящите алени макове и синя метличина, сред лъчите на слънцето той изплува като „безплътно и светло видение”. Не само златният му венец блести „като слънце” над нивите, самият Иисус е Слънцето, което благославя „обилния плод на земята”, „края на тежкия човешки труд”. След открадването на Христовия венец селяните очакват, както и в часа на Голгота, отново „да се затъмни слънцето, да се разтресе и разпука земята”, върху главите им да се стовари Божия гняв.

Вече стана дума за това, че често повествователното внимание е насочено към минутите преди и/или при изгрева на слънцето. В повечето от късните Йовкови разкази той е свързан с възраждането на живота и доброто („Друг свят”, „Първескиня”, „Вълчицата” и др.).[33] Но по-интересни са случаите, в които образът на изгряващото слънце е натоварен с различен смисъл. В някои Йовкови текстове изгревът сигнализира внезапното идване на „нещо ново и неочаквано”, което преобръща драматично живота на героите. В „Дядо Давид” с пристигането на Рафаилица[34] сякаш се съживява миналото на дядо Давид – нейните клетви към десетгодишния й син карат стареца отново да започне да се чувства виновен, да изживява повторно греха към семейството си, да усеща тежестта на вината си и на майчиния си гняв, а всичко това в крайна сметка го тласка пак към пиянството и смъртта[35]. В „Постолови воденици” с изгрева се появява черният пръч[36], респ. дяволът. Неговото присъствие води до промяната на Женда, пред очите й постепенно се разкрива магията на големия свят, която я кара да пренебрегне съпружеските си задължения, да забрави традицията и патриархалните норми. Самата тя се превръща в изкушение предизвикателство за Марин, което не просто го поболява, но и го подтиква към акта на убийството. С изгрева на слънцето в живота на Индже влиза Пауна, излязла като че ли от пламъците на опожареното село (или на слънцето), за да запали завинаги душата му („Индже”).

Ако във военните разкази изгряващото слънце прави видими знаците на смъртта, то в зрелите текстове с изгрева сякаш се повтаря акта на сътворението, постепенното запълване на света с живот и красота. Това особено ясно може да се види в сборника „Ако можеха да говорят”, като раждането на живота е предадено през погледа на Ерофим. Името на героя е модификация от Серафим или Херувим и означава „ангел” (Илчев 1969: 200). С редица свои черти Ерофим се доближава до представата за ангелите. Появява се в чифлика сякаш от нищото или може би идва като Божи пратеник – неслучайно за неговото минало не се знае абсолютно нищо (макар и да не са подробно характеризирани, в повествованието присъстват важни детайли от биографиите на останалите обитатели на чифлика). Външността на героя не е описана, но като цяло се създава усещането за неговата безплътност – когато е на двора, сред животните, те сякаш не го забелязват и не се боят от него (особеност, по която Ерофим много напомня за Живко от „Чудният”), той е „лек”, „дребен”, тича като момче. Ерофим е винаги усмихнат, „със светнали очи”[37]. За разлика от останалите герои, вижда и долавя всичко край себе си. Героят е „кротък по нрав”, добър и затова някак съвсем неслучайно точно той е до главата на умиращия вол, гали го по челото, шепне му топло, изпраща душата му към отвъдното. Ерофим е своеобразно съчетание на мъжко и женско родови характеристики: той не само говори с женски глас, но притежава и „женско сърце” – както в сборника „Женско сърце”, така и тук можем да видим едно по-широко разбиране за женското, което не се свежда само до чисто половите белези, а се мисли като символ на милозливостта, състрадателността, на усета за красивото. В този смисъл женското сърце доближава героя до Бога (както и Серафим), подчертава и засилва връзката му с него.

Повечето от светите отци (Амвросий Медиолански, Григорий Богослов и др.) считат, че ангелите са сътворени преди създаването на веществения свят и впоследствие са свидетели на действията на Бога. Косвено свидетелство за създаването им от Бога много от светите отци виждат в първия стих на Битие, като под „небе” те разбират света на ангелите, а под „земя” – веществения свят.[38] Ако приемем възможността образът на Ерофим да се мисли посредством аналогията с ангелите, то вече логично изглежда и Йовковото решение през неговия поглед да бъде представено своеобразното сътворение на земния свят.

В „Сутрин при изгрев слънце”, както и в „Първескиня” пред очите на Ерофим сякаш Бог отново създава небето и земята, слънцето, домашните и дивите животни, дърветата, полето и цветята – сред червената светлина постепенно изникват техните силуети, а светото дело се извършва под сладкогласната песен на коса, който, обърнат към слънцето, цял започва да блести. В животинския свят Йовковият герой вижда като в огледало и човешкия (в случая това се подчертава посредством използваните сравнения[39]): „като хората” животните са с различен нрав, възраст, хубост, в поведението им се откриват типично човешки черти – страх и подчинение пред по-силния индивид, стремеж към надмощие над другите, любов, суетност, коварство и хитрост, грижовност за малките и др. За да подчертае съвършенството на всичко, сътворено от Бога, Ерофим разказва на останалите герои в чифлика легендата за животните, създадени от дявола (кукумявката, вълка)[40], които още с външността си са в противоречие с хармоничния божи мир. Ерофим е и единственият герой, който остава в чифлика след неговата продажба – за да продължава да бди над него, да пази жив спомена за някогашния идиличен живот.

Начинът, по който Йовковите герои виждат слънцето и говорят за него, е показателен за тяхната чувствителност – на тази основа например в „Чифликът край границата” е прокарано различието между Галчев и Нона. Галчев има сетива за красивото около себе си, той е очарован и възхитен от живописната картина, която залязващото слънце рисува пред очите му („На същински порои се изливаше слънчевата светлина, превръщаше се ниско до земята в светла бяла мъгла, в която очертанията на полето се губеха, а блещяха из нея само паяжините, като сребърни жици на някоя тъкан… слънцето … изглеждаше тъй близо и тъй ниско, като че след малко щеше да се спусне и да кацне на самата поляна”). Подобно вълшебство го кара да направи и странната за Нона забележка: „Как засяда тук слънцето! …И колко е близо, сякаш да идеш там и да подскочиш, ще го уловиш с ръка. И в морето също тъй засяда”. И ако за Галчев слънчевият залез е най-приказният подарък, който – благодарение на природата, би могъл да поднесе на своята любима, за Нона залезът е нещо обикновено, делнично, незначително („Ех, и вие намерихте какво да кажете…Я оставете тез работи, какво ще гледаме слънцето, слънцето го гледаме всеки ден. Кажете по-добре нещо друго”, „Измислете нещо по-интересно”). В представите на Нона подобна чувствителност към природните обекти е присъща единствено на поетите, затова и Галчев тя ще етикира като „поет”. Под въздействието на любовта обаче и тя самата започва да усеща красотата и магията на слънчевия залез („Гледайте, гледайте! … Нали сте поет, гледайте слънцето. Зад друг един баир, много по-далеч сега, засядаше слънцето. По-рано, когато бяха го гледали, то беше доста нависоко, а сега почти беше се скрило, виждаше се само най-горната му част – червен резен като жар, който светна, помъти се като разтопен метал и отведнъж потъна зад черната линия на хоризонта”), дори пожелава на неговия фон да рецитира поезията на Некрасов.

И така, в заключение бихме могли да кажем, че слънцето е неизменна част от художественото пространство в текстовете на Йовков, то е важен елемент от пейзажа, благодарение на неговия образ се засилва живописността на изградените от разказвача словесни картини. Както вече беше отбелязано, в редица случаи самото слънце е представено като художник, сътворяващ с лъчите си приказни платна. Слънцето е горе на небето, но и долу – то живее във и чрез природата, хората, вещите, съживени и преобразени от неговата светлина и топлина. Съзерцанието на искрящата от слънцето природа отключва у героите и/или героя разказвач едновременно зрителни, слухови, обонятелни възприятия[41]. Паралелно с пространствените, слънцето изпълнява и темпорални функции – насочва вниманието към отделни моменти на денонощието, както и към смяната на сезоните.

Макар повествователят рядко да използва сравнения, в които като термин на сравнението участва слънцето, той прибягва до тях, когато иска да подчертае ценността на отминалото време, огромната стойност на дадена вещ, да открои промяната у някой от героите (вж. например „Овчарова жалба”, „Жетварят”, „Дядо Давид”[42]). В същото време заслеплението на човека, обсебването му от някого или нещо, любовната болест се внушават отново чрез сравнение, отвеждащо към слънцето – героите се държат/ действат/ говорят „като слънчасал(и)”.

Слънцето обаче е един от образите символи, посредством които се осъществява срещата на двата основни кода в Йовковите творби – фолклорно-митологичния и християнския. В много от текстовете може да се види (пряко или асоциативно) сближаването на образа на слънцето с този на Бога. Светещото слънце на небето се превръща и в знак за присъствието на Бога, на върховния съдия, който наблюдава човешките дела – ето защо слънцето е свидетел както на трудовия делник, така и на военните битки, на смъртта, на последното пътуване на човека за отвъд.

Също както Бога, слънцето дава живот, озарява, преобразява. То внася радост в ежедневието на Йовковите герои, усещане за особена празничност (включително и в баталистиката). Благодарение на него природата разкрива цялото си богатство от цветове, оттенъци, форми, звукове. То провокира живота да зазвучи с множество различни гласове. Особено внимание в текстовете на Йовков се обръща на слънчевите лъчи, които не само предават на земята божествената енергия, но и – като своеобразен мост – свързват човека и Бога. Слънчевите лъчи са и нишките, които обединяват разнообразните форми на света в единно цяло. В Йовковите текстове слънцето се мисли като образна конкретизация на идеята за съзиданието, труда, плодородието, красотата, радостта от съществуването. В тях няма да видим образа на убиващото, наказващото слънце. То е преди всичко източник на животворяща сила и красота (земна и небесна).

В християнската традиция изгряващото слънце е символ на безсмъртието и възкресението. Точно затова във военните си разкази Йовков съзнателно контрапунктира образа на слънцето – живот (на слънчевия изгрев) на образите на мъртвите войници. В ролята си на свидетел на смъртта образът на слънцето се обвързва с мотива за болката и страданието. Както вече казахме, често в Йовковите текстове слънцето се представя с различните нюанси на червения цвят. В баталистиката кървавочервеното слънце е неразривна част от представата за войната като жестоко жертвоприношение. В зрелите Йовкови творби пък греещите на слънцето червени цветя непрекъснато изправят героите пред липсите в живота им и/ли пред извършените от тях грехове.

Посредством редуването на слънчевите изгреви и залези в творбите на Йовков се внушава идеята за вечния кръговрат на живота, ритъма на който следват и Йовковите герои. Вгледани във вечното (като Бога) слънце, те осъзнават и приемат по-лесно истината за своята тленност и за мимолетността на земното си съществуване.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Арнаудов, Михаил. 1961. Митически песни. В: Българско народно творчество. Т. 4. София: БАН.

Георгиева, Иваничка. 1993. Българска народна митология. София: Наука и изкуство.

Добрев, Добрин. 1989. Поетика на Йовковия разказ. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

Энциклопедия символы и знаки. <https://sigils.ru/symbols/soln.html> [дата на достъп 28.10.2021].

Иванов, М. Ангелология. В: Православная энциклопедия под редакцией Патриарха Московского и всея Руси Кирилла. <https://www.pravenc.ru/text/115092.html> [дата на достъп 23.10.2021].

Илчев, Стефан. 1969. Речник на личните и фамилните имена у българите. София: БАН.

Ичевска, Татяна. 2003. Библейското слово у Йовков. Велико Търново: Faber.

Ичевска, Татяна. 2019. Медицината в българската литература. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

Йовков, Йордан. 1970. Събрани съчинения в шест тома. София: Български писател.

Калоянов, Анчо. 2000. Българското езичество. Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. Електронно издание. Издателство LiterNet, 6. 11. 2002 <http://www.liternet.bg/publish/akaloianov/stb/content.htm>

Матов, Димитър. 1894. Бележки върху българската народна словесност. – СбНУ 10.

Райкен Л., Уилхойт Д., Лонгман Т. (ред.). 2005. Словарь библейских образов. <https://azbyka.ru/otechnik/Spravochniki/slovar-biblejskih-obrazov/> [дата на достъп 28.10.2021].

Сендлър, Егон. 2010. Светът на цветовете. <https://www.pravoslavie.bg/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%86%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5/> [дата на достъп 30.10.2021].

Топорков, А. Л. Солнце. В: Энциклопедия „Русская цивилизация“. <http://endic.ru/enc_rus/Solnce-1534.html> [дата на достъп 28.10.2021].

Шевалие, Жан, Геербрант, Ален. 1996. Речник на символите. Т. 2. София: ИК „Петриков”.

 

[1] По този въпрос вж. повече у Ичевска 2003.

[2] Според фолклорно-митологичните представи слънцето е антропоморфно същество, с огнен венец, което вижда всичко и знае всичко, поради което в народните песни народът често се обръща към него, търсейки помощ или отговор на своите въпроси – вж. например Арнаудов М. Митически песни. // БНТ, Т. 4. С., 1961, с. 12, Матов Д. Бележки върху българската народна словесност. // СбНУ 10, 1894, с. 287.

[3] Вж. Топорков, А. Л. Солнце – Энциклопедия „Русская цивилизация“.

[4] Както посочва А. Калоянов, правно-магическите функции на бога слънце се пренасят в образа на обожествения владетел, на царя жрец, тъй че мит, обред и социална практика в ранносредновековното българско общество са формирали представата за слънцето, което знае правилата за организацията на времето и пространството, а също така и обредите, чрез които се осигурява лесно преминаване през кризисни ситуации – Вж. повече у Калоянов 2000: 29.

[5] Вж. по-подробно: Энциклопедия символы и знаки – https://sigils.ru/symbols/soln.html. Идеята за слънцето – символ на всевиждащото око на Господ, лесно може да се види например в Псалом 18. В него описанието на ежедневното движение на слънцето предшества размишленията за закона на Господа, а двете неща са свързани от фразата: „от неговата топлина нищо се не укрива” – Пс. 18: 7 (Райкен Л., Уилхойт Д., Лонгман 2005). В Псалов 83 се появява и метафоричното уподобяване на Бога със слънце („Защото Господ Бог е слънце и щит..” – Пс. 83: 12).

[6] Вж. https://abvbiblia.com/rechnik-jertvoprinoshenie/.

[7] Вж. по-подробно Ичевска 2019: 202 – 203.

[8] Вж. повече у: Ичевска 2019: 210 – 219.

[9] „Наблизо до двата трупа е цъфнала шипка. Откъм хълма иде стихийният шум на боя. Но тук слънцето сякаш по-ярко пече и стои някаква дълбока и уединена тишина. Една пчела лети над розовите цветове на шипката, прави малки и трепетни кръгове и, бръмчи”.

[10] „Една сутрин на селския мегдан, огрян от първите лъчи на слънцето, видяха окървавени и безжизнени труповете на двама румънски войници, които през нощта бяха патрулирали из село. Тогава, преди да се научат другите войници от поста, обезумели от ужас и страх, всички от Люляково се разбягаха през полето по околните села. Никой не видя Къня кръчмарина” („Балкан”).

[11] „Рано на другия ден, преди още да беше изгряло слънце, Спас седеше пак отвън на пейката и, посърнал и замислен, гледаше не към градината на Гергилана, а нейде пред себе си. В същото време Радой, най-кроткият и най-добрият измежду опълченците, метеше с голяма метла пред помещението. Неговата метла наближаваше вече едно място, където сред прахта и сламките бяха разпилени десетина полуувехнали бели рози, и той беше готов да помете и тях, когато Спас дигна ръка и извика:

– Стой! Там да не метеш! Остави цветето тъй, както си е!

Радой се спря зачуден.

– Няма да метеш там ти казвам.

– Е, защо?

– Затуй.

И с по-мек глас, Спас прибави:

– Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй, както си е”.

[12] Вж. „В тая минута слънцето, което беше на залязване, излезе из облак и хвърли жълтеникавите си лъчи върху двете носилки. Настъпи гробно мълчание надлъж и нашир из селото. Огрени от слънцето, лицата на убитите се виждаха ясно, със сплъстената си и разбъркана коса, със запечените рани по тях и жълти като смин лица, изкривени, страшни…” („Чудният”); „Тук сред море от кръв, при последните лъчи на залязващото слънце, сред заглъхващите, уморени гърмежи на топовете, обезсилен, но непобедим, той умира. Умира една голяма душа, умира една легенда…” („Те победиха”). За функциите на залеза в творбите на Йовков вж. и Добрев 1989: 36.

[13] За символиката на жълтото вж. също: Сендлър 2010 – https://www.pravoslavie.bg/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%86%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5/

[14] Възприемането на слънцето като Господ и почитането му ни обяснява и наличието на редица действия, които са забранени да се извършват пред слънцето или в посоката, в която е то на небето – вж. подробно Георгиева 1993: 22.

[15] Вж. по-подробно у Шевалие, Геербрант 1996: 381.

[16] Но нещо друго обръща вниманието му. Нещо се белее отстрана на храста, губи се и се показва. Какво може да бъде пък това? Огромни два кръга, единият по-голям и бял и вътре в него – друг по-малък и жълт. Тия кръгове висят във въздуха, люлеят се, някаква радостна усмивка иде сякаш от тях. Постепенно и тия кръгове намаляват, стават съвсем малки, очертават се определено и ясно. Та ето що било това!

Стрък бяла лайка, малко едно цвете, което се полюляваше от вятъра и ту се възвиваше, ту показваше цялото си венче срещу погледа на Люцкана. Той разбра най-после какво виждаха очите му. Погледът му не се отмести вече в друга посока. И ето, като по някакво чудо сякаш, лицето му се разведряше, някаква тиха и вдъхновена радост раздипляше бръчките му, отпъждаше сенките. В угасналия вече поглед заблещука слаба искрица, устните се помъчиха да се усмихнат. Едната му ръка сочеше нататък. Пръстите се разшаваха и бавно, с мъчителни и отчаяни усилия се насочиха към засмения цвят, леко разлюлян от вятъра…

[17] В древността хората дори засаждали лайка на гробовете на починалите си близки, вярвайки, че тя ще им помогне да възкръснат така, както слънцето се възражда за живот всеки ден.

[18] „Но при това сурово и мрачно съседство още по-релефно се откроява хубостта на града: лучите на слънцето като че падат само върху него, зеленината на градините изглежда по-светла, по-нежни и грациозни са очертанията на куполите и по-силно блещи белината на къщите” („Те победиха”); „Излязох при вратите на чифлика. Огряна от слънцето, планината откриваше всички подробности на очертанията си и всички бои, с които я пъстреха сипеи, скали, поляни и гори. Ясно се виждаше и укреплението на Инджас..”. („Светата нощ”); „През разпокъсаните облаци далеч навътре падаше слънце и блещеше върху пяната на вълните. Сега целият конус на Тасос се виждаше и само хоризонтално през средата, като бял пояс, обгръщаше го тясна ивица от мъгла. Зад поста полето се зеленееше, измито и свежо. Прострените дрехи се развяваха над бялото здание, като разноцветни флагове, и постът имаше идиличния вид на тихо и спокойно жилище” („Случайни гости”); „И ако има нещо оригинално в изгледа на тоя град, то е странната илюзия на мираж, която неизбежно иде през летните дни: облян от слънце, разноцветният град е открит и уединено блещи сред безкрайната пустиня на полето” („Добрич”); „Върху нея блещяха брилянтните искри на слънцето, обграждаше я отвсякъде нежната синина на небето. Това беше Пирин” („Пирин”); „Пролетен ден. От двете страни на шосето, което иде откъм гарата, се редят ниски, разноцветни къщички, облени със слънце. … цъфнали овошки приветливо се белеят над всеки зид, врабци чуруликат и се борят в клоните и белият цвят се рони над улицата като сняг” („Земляци”); „И сега, когато слънцето скоро щеше да заседне и лъчите бяха меки и нежни, върху тъмния фон на тоя облак полето изглежда възхитително зелено и хубаво” („Земляци”).

[19] Скоро пекваше слънце и сега поляните светваха още по-зелени. И друга зеленина се виждаше зад тях – нивите. Но те не бяха светлозелени като тревата, а помрачени, почти синкави, разлюлени като море. („Една торба барут”); Под меката светлина на залязващото слънце всичко се вижда ясно на тази страна. Блестят зелените поляни, из доловете се подават черни сенки, белеят се пътищата, а на запад зеленото море на нивите, заляно със слънце, прелива талазите си и блещи. („Грехът на Иван Белин”); „полето светна на слънцето” („Летен ден”); „скоро пекваше слънце и сега поляните светваха още по-зелени” („Една торба барут”).

[20] „Слънцето беше превалило на запад и хвърляше меки полегати лъчи. Силно осветен, червеният корпус на вършачката блещеше сред зелените ниви, поклащаше се и се люлееше като кораб”(„Жетварят”).

[21] „Тогава той ги следеше малко по-отдалеч, бавен и тежък, обзет от кротка меланхолия, в която живееха привички от друго време. Или пък се спираше на едно място и като поклащаше глава и размахваше опашка, за да се брани от мухите, дремеше с полузакрити очи и с увиснала долна бърна, лъснат от слънцето, все тъй внушителен, едър и хубав”; „Нервни тръпки преминаваха по тялото му, лъснато като смола на слънцето, ноздрите му се раздуваха, очите му горяха и гледаха с тоя особен, някак унесен и скръбно-мечтателен поглед, какъвто имат породистите коне”; „Безброй коне, навързани около пространни коловози, лъснати от слънцето, пръхтят от жегата и размахват опашки” („Земляци”); някогашните коне – „червени… като ги огрее слънцето, косъмът им лъщи като злато, като сърма” („Женско сърце”); слънцето прави конете да блестят като злато в „Помпадур”; „два едри, черни коня лъщяха на слънцето, живи, неспокойни, разпуснали гъсти гриви, като лъвове” („Жетварят”); „Наблизо беше спрян кабриолетът й и черният кон лъщеше на слънцето като смола” („Чифликът край границата”).

[22] „Слънцето беше залязло вече и на червеното небе на заника се рисуваха черните редици на колоната. А горският, който беше останал много назад, видя да препуска и да се носи покрай тия редици черният и грамаден силует на коня, а зад него блясъкът на ножовете по пушките ту загасваше, ту пламваше отново.“ („Земляци”); „Кучетата залаяха по различни места из селото и тук – таме се появяваше и бързо изчезваше между къщите някой от тия конници, блясваше ярко на слънцето саблята му или дългата му пика закачаше и разлюляваше надвисналите вейки на овошките.“ („Балкан”); „В полето се движеха наши патрули. Наредени като ветрило, те вървяха бавно, спокойно, заглеждаха се напред и отново пак тръгваха с преметнати на рамо пушки, ножовете на които от време на време ярко проблясваха на слънцето.“ („Край Одрин”).

[23] „Денем грееше слънце, снегът ослепително блещеше, въздухът беше неподвижен и топъл. Не само от слънцето, а като че от цялото небе се сипеха лъчи и въздухът, и снегът, и всяка капка вода ослепително блещяха.“ („Земляци”).

[24] „Морето беше тихо и гладко, като застинало стъкло, и ослепително блещеше под слънцето.“ („Случайни гости”).

[25] „Цветя!…Тия пресни и смеещи се бои, които проблясват на слънцето, ликуват и говорят на своя сладостен и тайнствен език”; „Войната… помнеше и разбираше най-вече началото й, оня шумен и незабравим празник, когато от всички страни се сипеха потоци цветя, грееха на слънцето…” („Последна радост”).

[26] „Най-много бяха овчите опашки, високи и жилави пръти, с отрупани с жълт цвят върхове, които светеха в лучите на слънцето като остриета на копия“; „Неусетно слънцето беше залязло. Полето беше потъмняло, но жълтите цветове на овчите опашки още личаха и като тънки златни линии сечаха падналия здрач над зеленината. Като че в тая тиха вечер, в молитвения час преди изгряването на звездите, хиляди свещи горяха в полето с устремени към небето пламъци…“ („Дядо Давид”).

[27] „От двете страни на улицата се редяха пожелтели кестени, пясъкът ослепително блещеше на слънцето и високо над покривите светеше ясно небе, далечно и хладно.“ („Песента на Солвейг”).

[28] „Знамена се развяваха цял ден над всичките тия къщички, белите им стени приветливо светеха на слънцето” („Дядо Давид”).

[29] „Слънцето се докосва до върховете на овошките в лозята и скоро ще залезе, поляните възхитително се зеленеят. Назад и напред по шосето се движат безбройни групи, месят се тъмни и светли облекла и като големи бели, сини и червени цветя блещят отворените дамски чадъри.“ („Последна радост”).

[30] „Разбърканите й коси леко играеха и светеха на слънцето” („Чифликът край границата”).

[31] Русите коси на Минка „светят” на слънцето („Ревност”); „очите й сега светеха, като че в тях имаше нещо от слънцето, което грееше навън” („Една торба барут”).

[32] „По зелените поляни, наполовина в сянка, наполовина залени със слънце, пасяха овце, бели върволици от гъски идеха към село, между едно стадо коне и друго млади жребци се отделяха, препускаха с развени гриви един срещу друг и цвилеха. И светлините, които залезът хвърляше в небето, опияняваха сякаш ластовичките и докато хвърчаха ниско до земята, те изведнъж като стрели се въземаха нагоре. Спокойни и важни, щъркелите се прибираха по салплъците, Сали Яшар ги гледаше как нахранваха малките си, след туй се оттегляха настрана, продумваха си сякаш нещо и, като отхвърляха главите си назад, като че за да погледнат към небето и към бога, гръмко и тържествено започваха да тракат с дългите си клюнове” („Песента на колелетата“).

[33] Вж. по-подробно Добрев 1989: 37.

[34]„… една сутрин, малко подир изгряването на слънцето, около малката къщичка, която беше оставена на подофицера, се появи и пак се прибра жена с бяла забрадка. След туй там се замярка и се защура по всички посоки, като блещеше на слънцето между бурените, нискостриганата глава на едно девет-десетгодишно момче”.

[35] „Дядо Давид не беше предишният. Някакъв червей се беше вмъкнал в тоя силен и як като някой дъб човек и мълком го разяждаше… гледа през прозореца или пред себе си, мълчи с часове, мисли и пуши. …Явно беше, че неговата мисъл, вглъбена и устремена навътре в душата му, с мъка се откъсваше нанавън… Нямаше никакво съмнение, че нещо се чупи и ломи в душата на дяда Давида”.

[36] „Но една сутрин, когато слънцето току-що беше изгряло и росата още светеше по тревата и по листите на орехите, пред долната воденица се спря един голям черен пръч. Звънците се чуваха наблизо и не беше мъчно да се разбере, че тоя пръч се е отлъчил от Мариновото стадо. Селяните, които изнасяха и внасяха чували на горната воденица, го видяха, че стои на едно място, сякаш се бои да прекрачи черната сянка, която орехът хвърляше накръст връз поляната. След малко там видяха Женда. Тя стоеше до пръча, даваше му хляб на ръката си и се смееше”.

[37] До голяма степен този детайл препраща към Пс. 103: 4, в който ангелите са описани като въплъщение на Божията мощ: „Ти правиш ветровете Свои Ангели, огнените пламъци – Свои служители”.

[38] Вж. повече: Иванов https://www.pravenc.ru/text/115092.html; https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,137/catid,58/id,3060/view,article/; https://www.pravoslavie.bg/%D0%A6%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%B2%D0%B0/%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D1%82%D1%8F%D1%85%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%80%D0%BE%D0%BB%D1%8F-%D0%B2-. В подкрепа на своето становище те превеждат сцената с изкушението на първите хора – Адам и Ева са изкушени от паднал ангел в образа на змия, т.е. очевидно както създаването на ангелите, така и тяхното падение се е случило преди появата на човека.

[39] Домашните животни са „като хората”, някои от кокошките са хубави „като млади момичета”, белогривестият петел е „като горд султан” и др.

[40] В разказа се цитират почти дословно народните представи за тези животни – вж. Георгиева 1993: 55.

[41] Вж. например: „Дохождаш рано сутрин, когато по тревата още свети роса и слънцето току-що изгрява. Сядаш някъде да наточиш косата, високият бурен почти те закрива. Тъй тихо е, че всеки удар на чука ясно и звънко кънти. Изправяш се, още няколко резливи удари с бруса и започваш. Косата се размахва, блещи, съска като змия, тревата поляга и пада под нея. Въздухът се изпълва с миризлив дъх на билки, открива се някое гнездо, или пък уплашен смок се гърчи под косата и бяга. Слънцето се издига и припича” („Жетварят”); „Виждаха родната степ, излегната под грейналите лъчи на слънцето, като засмяна, девствена хубавица, раздиплила до безкрайните хоризонти зелената си атлазена дреха с разкошни, причудливи бродерии от жълт синап, ясносиня метличина и огненочервени макове. И над всичко това едно необятно, дълбоко лазурно небе, изпълнено с блясък и лъчи, с дъх на билки и с песните на трепетни чучулиги…” („Безотечественици”); „Бяха се изкачили на билото на планината и вървяха на запад. Започна да се развиделява. Изведнъж над главите им от единия край на небето до другия като че преминаха запалени стрели и върховете насреща пламнаха червено. Изгряваше слънце. Из долищата плувна мъгла като дим, по тревата заблестя роса. Планината разкриваше от двете им страни безкрайната си върволица от върхове, урви, сипеи и гори, а изостреният гръб на билото, по което вървяха, беше издигнат в самото небе, наравно с белите облаци. И нищо друго не виждаха, освен някоя подплашена сърна или някой орел, изпънал криле над дивите пропасти. Насреща им духаше лек вятър, изпълнен с дъх на билки” („На Игликина поляна”); „Токмакчията слезе на двора. Слънцето беше заседнало. Гълъбите и ластовичките бяха се прибрали под стрехите, кокошките прехвръкваха по клоните на овошките и търсеха по-удобни места за пренощуване. Във вечерната прохлада по-силно се чувствуваше дъхът на салкъмите, небето на запад беше червено като кръв” („Съд”); „Слънцето беше превалило и грееше само по върховете на овошките. Градината цяла беше в сянка, зеленината изглеждаше сочна и влажна, слънчогледите отпуснаха главите си, във въздуха се понесе силният дъх на босилека. Слугите, подплашени от подпоручика, се разтичаха между хана и градината, разговорът и веселието се оживиха” („Частният учител”).

[42] В „Овчарова жалба” ясно се вижда разликата между настоящето и миналото – днес ги няма някогашните хора, някогашната красота, въплътена и в дрехите – „ония ми ти елечета и зеле атлаз, грейнали като слънце”. Сред бъркотията на дядо Недковата стая иконата на Христос изглежда „родена сякаш из околния хаос, както слънцето се ражда из мрачините на нощта” („Жетварят”). Когато по лицете на дядо Давид светне усмивка – „като слънце изпод облак”, той целият се променя, става ведър и дружелюбен.

 

Проф. д.ф.н. Татяна Ичевска е преподавател по Българска литература след Първата световна война в ПУ „Паисий Хилендарски”. Автор е на пет монографии („Митичното в българската литератера – светове и форми”, 2000, „Библейското слово у Йовков”, 2003, „Романите на Димитър Димов”, 2005, „Медицината в българската литература”, 2019, „Българската литература: сюжети, контексти, проучвания”, 2021) и на множество статии и студии върху българската литература.