Страната на изгряващото слънце: художествени ракурси

СТРАНАТА НА ИЗГРЯВАЩОТО СЛЪНЦЕ: ХУДОЖЕСТВЕНИ РАКУРСИ

Мария Русева, Софийски университет „Св. Климент Охридски“

THE LAND OF THE RISING SUN: LITERARY PERSPECTIVES

Maria Ruseva, Sofia University “St. Kliment Ohridski”

The main objective of this article is to analyze the literary portrait of Japan created by travellers in Bulgarian literature from the first half of the 20^th century. The text argues that the Land of the Rising Sun is perceived as a unique otherness, which is highlighted by the European consciousness of major intercultural differences. Those are perceived on many levels and are visible in architecture, art, religion, worldview, etc. The Bulgarian journey to Japan emphasizes the asymmetries between the European and Asian cultural heritage, but also the desire to acquaint oneself with the Other.

Key words: travel, tourist, Japan, sun, Bulgarian literature, Anton Bozukov, Slavi Melnishki, Slavi Genchev, Luba Kutincheva

Образът на изгряващото слънце като водеща емблема на Япония се превръща в един от най-разпознаваемите стереотипи, посредством който европейският пътешественик подхожда към опознаването на страната. Този образ обаче не се свързва единствено с географската положеност на Япония в най-източната част на азиатския континент, тъкмо обратното – слънчевият диск е натоварен с богата национална символика. Изгряващото слънце е закодирано както в името „Япония“ – „Нипон“ или „Страна на изгрева“, така и в националния флаг, на който е изобразен червен кръг, задаващ пряка асоциация с огнения изгрев. Семантиката на слънцето допълнително се напластява с митологичната представа за японския народ като наследник на богинята Аматерасу (олицетворение на Слънцето), с която императорското семейство се обвързва в пряка потомствена връзка и посредством която легитимира своя божествен произход. Япония като една от най-древните източни култури, стъпваща върху постановките на шинтоизма, будизма и конфуцианството, от една страна, привлича вниманието на чужденеца със своите традиции и ритуали, а от друга страна, впечатлява със способността за скоростно трансформиране и ефективно адаптиране към западните достижения на модерния живот. Япония в периода на управление на император Мейджи (1868-1912) преживява бурен разцвет, благодарение на който през XX век се утвърждава като силна в икономическо, политическо и международно отношение държава и получава определението „хибридна нация“ (Иванов 2016: 243) – съчетаваща в себе си културата на Изтока с технологиите на Запада. По този начин Страната на изгряващото слънце се свързва както с представата за първоначалата и жизнеутвърждаващата сила на светлината, така и с идеята за слънцето като център – респективно за Япония като световна сила и лидер в региона на Източна Азия.

Япония като страна от Далечния Изток в рамките на българското културно съзнание от първата половина на XX век изглежда все още сравнително непозната, обвита в тайнственост и загадъчност. За поелия към Страната на изгряващото слънце пътешественик островната държава се заявява през представата за междукултурното различие, което се очертава на множество нива – архитектура, изкуство, религия, светоглед и др. В българската литература до Втората световна война образът на Япония се изгражда като другост, а контактът с нея зарежда модерния човек с качествено нови възприятия за света. Срещата с Япония откроява асиметриите между европейското и азиатското културно наследство, като на преден план са изведени отличителни за японеца черти като честност и скромност, храброст и морал, изтънчен вкус и вродено чувство за естетика.

Обект на внимание в настоящото изложение са книги с подчертано познавателен характер, които се отличават с висока фактологична плътност и са ориентирани към относително незапознатия с темата читател. Начален подстъп към художествения образ на Япония ще бъде потърсен в първата българска пътеписна книга, посветена на тази страна – „Пътьом през Япония“ (1906) на Антон Бозуков.[1] Наблюденията ще бъдат допълнени от три по-късни книги, публикувани в началото на 40-те години на XX век – „Япония“ (1941) на Любен Мелнишки, „В страната на изгряващото слънце – Япония“ (1942) на Слави Генчев и пътните бележки на „първата българка, която слиза на Японския бряг“ (Кутинчева 1942: 24) – Люба Кутинчева с „Япония. Лични впечатления, наблюдения и проучвания“ (1942). Изброените заглавия на пътеписи се обединяват около фигурата на туриста, през перспективата на която ще бъдат маркирани някои основни щрихи към островната държава. В четвъртата книга туристическият елемент е допълнен и от културно-просветна дейност – по време на престоя си в Япония пътешественичката на Люба Кутинчева устройва сказки, посветени на България, като по този начин набляга върху необходимостта от създаване и развитие на междукултурни контакти на двете държави. Тази необходимост се препотвърждава и от появата на Българо-Японски академичен клуб към Софийския университет през 1940 г., който си поставя за задача „да запознае преди всичко академичната младеж, а ако е възможно и просветеното обществено мнение с бита и културата на японския народ и с напредъка и цивилизацията на нова Япония“ (Андреев 1942: 9). Пътеписните книги и дейността на Българо-Японския академичен клуб засвидетелстват както назряващото любопитство към Страната на изгряващото слънце, така и осъзнатата потребност от попълване на празнините по отношение на нейните културни специфики.[2] Засиленият български интерес към Япония в началото на 40-те години на XX век не е случаен и може да бъде обоснован като закономерно явление предвид присъединяването на България към оста Рим – Берлин – Токио в годините на Втората световна война. Доказателство за това се открива във встъпителните думи „По стъпките на българо-японския академичен клуб“ към сборника „Книга за Япония“ (1942) на председателя на клуба Владимир Андреев: „Нашите страни и нашите души са на един фронт, вярата, справедливостта на каузата ни е звездата, която гледаме и ние от запад и те от изток“ (Андреев 1942: 10). Въпреки че военновременните договорености в японско-българските отношения могат да бъдат разглеждани като първопричина за любопитството към Япония, във фокуса на пътешественическите впечатления застават множеството социокултурни кодове, с които се характеризират японската идентичност, мироглед и поведение.

Още в ранния пътепис от 1906 г. на Антон Бозуков е акцентирано върху уникалността на японската култура, която буди удивлението на българския пътешественик. От една страна, това е възхитата от скоростната модернизация и безупречно изграждане и функциониране на железниците в Япония (тема, която е актуална и за българския следосвобожденски контекст), а от друга страна, книгата демонстрира откровеното слисване на персонажа при опознаването на културните порядки в японското общество. Изтъквайки изключителната точност и бързина на движение на японските влакове, персонажът прави неволно сравнение с българските железници. Съпоставката свое – чуждо обаче не цели да изтъкне българската изостаналост на фона на останалите народи, а тъкмо обратното – търси положителния пример и изразява с безусловна увереност успеха в развитието на следосвобожденска България: „моето желание е да се направи у нас онова, което другаде е хубаво, та макар и в Япония“ (Бозуков 1906: 30). Опитът от пътуването до островната държава зарежда човека с положителната нагласа и енергия, че научно-техническият прогрес не е характеристика и привилегия единствено на Запада – Изтокът (а в това число и държавите от Източна Европа) притежава не по-малък потенциал за усъвършенстване и подем.

Встрани от прогресивното мислене на японския народ пътните бележки на Антон Бозуков отличават високата гостоприемност и внимателно отношение към чужденците. Приобщаването на пътешественика към японската атмосфера и начин на живот започва още от посрещането, настаняването в традиционните японски къщи, преминава през старателното развеждане и запознаване със забележителности и достига до водещите обществени норми и култура на хранене. В процеса на това приобщаване избуяват цивилизационните разминавания и несъответствия между европейското и азиатското световъзприятие. Например по време на хранене, баня и тоалет японките оказват пълно съдействие и грижа на гостите, което от своя страна стъписва чужденеца: „За нас, европейците, туй се явява просто безобразие, нам неволно ни става срамно“ (Бозуков 1906: 20). За западния гост този тип прислужване от страна на жената е непонятен и притеснителен – героят се срамува да се преоблича в присъствието на японката, която на свой ред намира това смущение за неоснователно: „Привикнали още от деца да гледат майка си, баща си, братята си голи, за тях няма нищо чудно, никакъв срам или стеснение“ (Бозуков 1906: 20–21). Що се отнася до споделянето на японската трапеза, боравенето на чужденците с местните прибори добива комичен вид: „Японците и японките примираха от смях, когато гледаха как ние не можем нищо да уловим с техните вилушки – клечки, та се принудихме всеки да търси в куфара си вилица и лъжица“ (Бозуков 1906: 22). Разминаването в битийните навици откроява същностните различия на два типа култури, които се оказват принципно несводими една към друга – откъм начин на мислене, живеене и др.

И ако основният сблъсък в ценностните разбирания се задава на ниво европейско – азиатско, следва да се отбележи, че за българина от началото на XX век Япония се вписва във възприятията за Изтока през екзотичното, но коренно се различава от познатата представа за Ориента и Близкия Изток. Докато наблюдава емблематичния танц на гейшите, пътешественикът изтъква свойствената отлика на японската естетика в сравнение с ориенталската еротика: „Всичкото изкуство [на гейшите  – б. м., М. Р.] е в грациозните им движения, които прави тялото и ръцете, а не ония груби въртения на корем и гърди, както в турския кючек“ (Бозуков 1906: 51). Танцът на гейшата е израз на нежната красота и изящни движения, които възвисяват погледа и ума на наблюдателя, докато при ориенталския танц акцентът попада по-скоро върху съблазнителната женственост и плътска екстатичност.

Впечатленията за японската учтивост, естетика и интелект се препотвърждават и в по-късните пътеписни книги от началото на 40-те години на XX век. Към тези качества пътешествениците прибавят към народопсихологията на японския народ още изрядният ред, висок морал и скромност. Улиците, площадите и уредбата на къщите в Страната на изгряващото слънце се отличават с образцова чистота и подреденост, а разположението на интериора на дома кореспондира хармонично с представата на японците за изтънченост и вкус. В пътеписната книга на Любен Мелнишки се посочва типичната „простота“ на японската стая, по която „тя съвсем се отличава от европейските стаи, претрупани с излишни предмети и безполезни дреболии“ (Мелнишки 1941: 18). Линията на съпоставка между японско и европейско може да бъде продължена и с натрапващата се диспропорционалност в мащабите – на богатите и големи европейски къщи се противопоставят скромните и малки дървени японски къщички; пищните европейски блюда в големи чинии се сравняват с мъничките прибори и порции при японското хранене. При участието във японска вечеря на европееца му се струва, че „се намира между деца, които си играят на гощавки и ядат само за забава, не от нужда“ (Мелнишки 1941: 31). В пътните впечатления на Люба Кутинчева темата за дисбаланса при различните култури на хранене е допълнително разгърната в епизода, когато пътешественичката решава да върне жеста с гощавката, като устрои вечеря на японци с традиционни български ястия. И ако в японската кухня количествата храна, които човек приема, са по-оскъдни, но засищащи, в случая с българските блюда японците си хапват не посвоему, а „чисто по български“ – рецептата за мляко с ориз дотолкова им се услажда, че един от тях неволно преяжда (Кутинчева 1942: 97).

Възможно обяснение за наклонността към по-минималистичен начин на живот на японеца в сравнение с европееца може да бъде потърсено във факта, че японската цивилизация не се определя като антропоцентрична, а като космоцентрична – „базова ценност в нея не е човекът сам по себе си, а универсума и единството на човека с него“ (Иванов 2016: 23). В тази връзка пътеписните текстове подчертават силната привързаност на японеца към природата, както и усетът за морален дълг и национална чест: „Характерът на японеца е съчетание от великолепни черти: уважение към миналото, семейно чувство, патриотизъм, храброст, веселост, любов към природата и благоприличие“ (Мелнишки 1941: 35). Японецът не поставя личната идентичност на върха на ценностната си система – неговата пирамида на ценностите е преобърната, като Азът се схваща като крепител на семейството, обществените структури и родината. Водещо е не личното благополучие, а постигането на колективен просперитет. Ето защо към изброените добродетели съвсем логично се прибавя и забележителната японска честност. Героинята на Люба Кутинчева забравя чантата си на една от гарите, докато пътува с влака, и почудата ѝ е голяма, когато на следващия ден служител на реда я донася непокътната (Кутинчева 1942: 43–45). Друг знаменателен пример за японската честност е безпрекословното доверие, с което се случва търговията на стоки – в магазините функцията на продавача е напълно заличена – японците сами оставят сумата за покупките в предназначени за целта каси, без да минават проверка през служител на магазина (Кутинчева 1942: 42). Автоматизацията на процесите и премахването на определени работни длъжности, базиращи се на механична дейност, сигнализират не само за големия технологичен прогрес на страната, но и за сериозната напредничавост и интелигентност в мисленето на японеца. Последните обаче не биха били възможни без наличието на почтеност, коректност и добросъвестност – качества, които твърде вероятно са наследени от кодекса на самураите[3].

На ниво всекидневно общуване японецът е представен през погледа на българските пътешественици като извънредно вежлив и въздържан: „Тихи, спокойни, японците са внимателни към всяко свое движение, обмислят всяка своя дума и никога не изразяват с прекалени движения ни добрите, ни лошите си чувства“ (Мелнишки 1941: 39-40). Оскъдната жестова експресивност и отчетлива смиреност допълват характерологичния образ на японеца като представител на култура с „висок контекст“, при която:

…комуникацията е наситена с множество социокултурни кодове, които често остават недоразбрани от чужденците. В тези култури се вербализира само част от съобщението, а останалата част се подразбира от невербалните кодове и контекста на ситуацията. (Иванов 2016: 26).

Такъв тип култура от висок контекст се отличава по своята затвореност и трудна възприемчивост от страна на Другия – непринадлежащ към нея. Ето защо процесът по опознаване на японската общественост се превръща в предизвикателство за чужденеца, при което разпознаването на скритите контексти е по-скоро въпрос на предположения, късмет или случайности. Така например, докато присъства на гала вечеря с гейши, героинята на Люба Кутинчева се чувства съвестно, че докато се храни, гейшата срещу нея не докосва ястията: „В миг на възторг, аз ѝ поднесох купичката с вино и я помолих да пие“ (Кутинчева 1942: 108). Гейшата отвръща на милия жест с „благодарствен поглед“ – „По-късно узнах, че по време на хранене, да се поднесе вино на гейша, било израз на най-голямо уважение към нея“ (Кутинчева 1942: 108). Българската чужденка в Япония подхожда интуитивно в конкретната ситуация, в която обаче дълбоките контексти няма как да бъдат отгатнати от непосветения човек в тях. Японската култура стъпва не само върху умението да се говори/споделя, но и върху неписани правила на обществения етикет, допълващи приетите норми за поведение, жестове, мимики и действия и др.

И ако за европейците японската култура изглежда трудно разбираема и недосегаема, то за японците западните достижения на европейската и американската култури изглеждат „отворени“. Образът на столицата Токио от началото на 40-те години на XX век, представен в книгата на Слави Генчев „В страната на изгряващото слънце“, се успоредява с вече споменатата по-горе теза за Япония като хибридна нация, следваща лозунга „Западна наука, източна етика“ (Иванов 2016: 243). Градската инфраструктура съчетава в себе си големи булеварди с мащабни сгради в европейски стил, високи небостъргачи от американски тип и традиционните ниски японски къщички, прорязани от тесни улички (Генчев 1942: 15-18). Смесването на различните архитектурни стилове обаче не бива да се възприема като признак за лековерно подражание и „догонване“ на Запада. Без да се отклонява от установените принципи и традиции, японецът изучава постиженията на Другия, като възприема само онази част от тях, която би допринесла във функционален план за собственото развитие.

В заключение може да се каже, че ако за европееца Япония се позиционира в самия край на Далечния Изток, в мисленето на японците Европа се определя като „Тайси“ или „Краен Запад“ (Дейвис 2019: 329). Запечатаният художествен образ на Страната на изгряващото слънце в разглежданите пътеписни книги разколебава представите за център и периферия на световната карта, а също така предопределя отварянето на азиатските култури към света – тенденция, която се засилва в годините след Втората световна война. Неслучайно началото на българския литературен интерес към тази държава, заявен през първата половина на века, е активно продължен през следващия идеологически натоварен период, когато образът на Япония е уплътнен в детайли посредством появата на редица пътеписни текстове.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Андреев, Владимир. 1942. По стъпките на българо-японския академичен клуб. В: Книга за Япония, съст. Неболиев, София: Нар. печат.

Бозуков, Антон. 1906. Пътьом през Япония: Лични бележки. София: Дневник.

Величкова, Катя. 1942. Японката. В: Книга за Япония, съст. Неболиев, София: Нар. печат.

Генчев, Слави. 1942. В страната на изгряващото слънце – Япония. София: Прогрес.

Дейвис, Норман. 2019. Под различни небеса. Световно пътешествие в историята. Прев. от англ. Христо Димитров. София: Сиела.

Иванов, Братислав. 2016. История на Япония. София: Изток-Запад.

Кутинчева, Люба. 1942. Япония. Лични впечатления, наблюдения и проучвания. Стара Загора: Родина.

Мелнишки, Любен. 1941. Япония. София: Хемус.

Нитобе, Инадзо. 2005. Бушидо. Духът на Япония. Прев. от англ. Юлиан Антонов. София: Изток-Запад.

Lambourne, Lionel. 2005. Japonisme: Cultural Crossings Between Japan and the West. New York: Phaidon Press.

[1] Ако в България интересът към Япония до началото на XX век изглежда все още спорадичен, що се отнася до Западна Европа и Америка, критиците говорят за „японизъм“ и „япономания“ след средата на XIX век, както в полето на изобразителното изкуство, литературата и театъра, така и по отношение на модата, фотографията, архитектурата и др. (вж. Lambourne 2005).

[2] В изданието на българо-японския академичен клуб „Книга за Япония“ (1942) Катя Величкова отбелязва: „Цъфнали вишни, слънце, Фуджи, това тризвучие изчерпваше години наред представата, която имахме за далечна Япония, създадена от книги, декори и филми“ (Величкова 1942: 59). На свой ред председателят Владимир Андреев пише категорично: „можем да констатираме днес, че вече не се гледа на Япония като на страна на мистериите“ (Андреев 1942: 10). Фрагментарният образ на Страната на изгряващото слънце в „Книга за Япония“ се попълва с детайли от изготвените от членове на Клуба статии, включващи историко-географски преглед, културен, стопански, спортен, военнополитически преглед и др.

[3] В книгата „Бушидо. Духът на Япония“ Инадзо Нитобе пише: „Самураите израствали с мисълта, че ще бъдат beau ideal [образец за съвършенство – б. м., М. Р.] на цялата нация“ (Нитобе 2005: 164).

Мария Русева е доктор  към Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на монографията „Поетика на пътя в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век“ (2022), както и на критически статии и рецензии в областта на новата българска литература. Член е на редакционния екип на сп. „Филологически форум“. Участва в редица проекти, сред които „Литература и техника. Изобретяване на модерността в българската литература“, „Острови на неблажените. История на неконвенционалната българска литература от 1944 до 1989 г. в нейния социокултурен контекст“ и др.