Слънцето в любовната митопоетика от орнаменталната проза на д-р Найден Шейтанов
28.11.2022
Страната на изгряващото слънце: художествени ракурси
28.12.2022

СЛЪНЧОВАТА МАЙКА В БЪЛГАРСКИЯ ПЕСЕНЕН И ПРИКАЗЕН ФОЛКЛОР

Мария Маринова-Панова, СУ „Св. Климент Охридски“, България

 

THE SUN MOTHER IN BULGARIAN SONG AND FAIRY FOLKLORE

Maria Marinova-Panova, Sofia University „St. Kliment Ohridski“, Bulgaria

 

Abstract: The image of the Sun’s mother takes an important place in Bulgarian folklore. In folk songs she is an advisor and assistant of the Sun. In the folktales she helps people who have set out to seek an advice from the Sun. She takes care of him but sometimes she deceives him in order to get the information people need. The analysis proves that the Sun’s mother belongs to a previous generation of gods (goddesses).

Keywords: mythology, folktales, folklore songs, Sun’s mother, Sun’s wedding

Слънцето заема важно място в почти всички изследвани митологии (Иванов 1982: 461-462), най-важни от които са шумероакадската, египетската и гръцката. Най-често то принадлежи към второто, третото или дори по-късно поколение богове. Според шумероакадската митология слънцето (Уту, Шамаш) е син на бога на луната (Нана, Син) и съпругата му. Негова жена е Шенирда (или Суданга) (Афанасьева 1982б: 552). Според епоса Енума Елиш обаче изначалната слънчева характеристика е била присъща на Мардук, син на Еа и Дамкина (Афанасьева 1982а: 110, Грозданов 2016). В египетската митология богът на слънцето Ра, почитан като демиург, е роден от небесната богиня крава и е определян като божественото теле (Иванов 1982: 461, Рубинщейн 1982: 359). Слънцето е възприемано не само като светило, но и като мъдрец, знаещ и справедлив съдия (Иванов 1982: 461).

Следи от древни астрални и по-конкретно соларни митове са запазени в българския словесен фолклор. В песни и приказки, в които слънцето е основен или епизодичен персонаж, то е не само всевиждащо и всезнаещо, но е представено и в своя роднински кръг. Нещо повече – в редица митически песни то се жени за земна хубавица. Съществуват и сюжети, в които слънцето се надгрява с мома, обзалага се с момък или жени своята сестра за земен юнак. Така, макар и индиректно, се внушава представата за антропоморфния вид на астралните божества, както всъщност са представени и в шумерската митология.

Соларните митологични елементи в българския фолклор са предмет на изследване в студии и статии на Димитър Матов (1894), Анчо Калоянов (1994) и др. Изследвани са различни аспекти на древната соларна митология, върху които има по-късни битови напластявания, резултат от десакрализацията на старите вярвания и представи. Все още обаче има отделни елементи, незасегнати или неразвити от изследователите. Такъв е образът на слънчовата майка, която често се появява редом със своя божествен син. Този момент е особено интересен, тъй като в древните митологии обикновено се уточняват двамата божествени родители на слънцето. В българските фолклорни текстове обаче слънчовата майка или е единствената му роднина, или сама играе решаваща роля в живота на своя син.

Така в песните със сюжет „слънчова женитба“ майката е представена не само като грижеща се за него (чака го вечер, приготвя му вечеря), но преди всичко като негов изповедник и помощник. В най-популярния вариант на тази песен – „Слънце и Грозданка“, майката го съди и пита защо се е забавило, та му е изстинала вечерята, а то ѝ споделя, че е съзряло хубавица на земята, за която иска да се ожени. Майката е тази, която е натоварена от сина си да поиска съвет от Бога. Следва диалог между нея и Бог, по чиято идея е спусната гергьовската люлка, на която девойката е вдигната на небето. Тъй като Грозданка грешно разбрала съвета на майка си, и вместо девет месеца говяла девет години, Слънцето решило да я остави и да се ожени за друга. Слънчовата майка се появява отново в края на песента като неотклонен спътник на сина си – след като Грозданка проговаря:

Като я слънце зачуло

и стара майка слънчова

булка са назад върнали,

Грозданка с слънце венчали.

(БНТ 1961: 82; БНПТ 1976: 27)

Сюжетът на този вариант на песента е най-разгърнат, въпреки че в други текстове присъстват различни елементи, допълващи образа на слънчовата майка. Единствено тук присъства образът на Бог, който е представен като върховен авторитет – той трябва да разреши женитбата на небесното светило със земна девойка. Важен обаче е фактът, че при него отива майката, а обръщението на Всевишния към нея е „старице“. На пръв поглед този елемент може да се възприеме като християнизация на древния мит, но всъщност целият сюжет на песента противоречи изцяло на християнската догматика. Може би в случая е запазен друг древен митологичен пласт, в който върховното божество е с мъжка ипостас. В такъв случай интерес предизвиква въпросът коя е слънчовата майка, към която Бог не само се обръща с уважение, но дори сам предлага решение на проблема, изложен от нея. Отговор може да бъде открит в другите запазени варианти на песента.

В „Слънце и Добринка“ отсъства мотивът за съвет с Бог, но затова пък майката подхожда със съмнение към желанието на своя син:

как ще таз мома да вземеш,

кога е мома на земя,

а ние светим на небе?

(БНТ 1961: 85; БНПТ 1976: 30)

Макар в песента майката да не е персонифицирана, астралната ѝ същност е несъмнена.

Слънцето обаче само́ е измислило решението – Гергьовските люлки. В този вариант липсва мотивът за отхвърлянето на земната годеница, като вместо това песента завършва така:

Оттогаз дори до сега

на небо греят две слънца:

едно е слънце слънцето,

друго е слънце Добринка;

слънцето грее летоска,

Добринка грее през пролет.

(БНТ 1961: 86; БНПТ 1976: 30)

Уточнението за съществуване на две слънца отвежда към шумероакадската митология, където според някои текстове Уту (Шамаш) и Мардук са братя (Wiggermann, 1992: 132-135), като вторият е определян като бог на есенното слънце (Wiggermann, 1992: 132-135). Дали това е случаен паралел, или в българската песен са съхранени остатъци от древен соларен мит, според който през различните сезони са греели отделни слънца? Това е интересен въпрос, който заслужава допълнително внимание, но не е предмет на настоящото изследване.

В песента „Слънце и Яна“ (БНТ 1961: 91-92) майката има неоспорима власт – сама решава съдбата на сина си. Първо, тя избира земната хубавица за снаха, след като решава, че е няма, сгодява Слънцето за друга, а в края на песента, разбрала грешката си, изгонва втората годеница. Тук всички решения взема майката, а синът сляпо ги изпълнява.

Независимо дали майката е активният персонаж, или тя само изпълнява желанията на своя син, остава фактът, че този песенен персонаж не е случаен.

Важно е да се отбележи и друга особеност от характера на героинята – нейната грижовност. При това тази черта се проявява не само към собствения ѝ син (чака го, приготвя му вечеря, участва по един или друг начин в задомяването му), но и в отношението ѝ към обикновените хора (следи за съдбата им). В два от вариантите („Слънце и Добринка“ и „Слънце и Мария“) майката споделя загриженост за това, че след като слънцето три дни не залязло, от това са пострадали невинни.

Слънце и Добринка Слънце и Мария
защо си грееш толкова,
що грееш и не захождаш,
да ти се мама порадва?
Защо си, синко, изгори
старите хора на нива,
младите момци в Добруджа,
малките моми в Загоре?
(БНТ 1961: 85; БНПТ 1976: 29)
Синко ле, ясно Слънчице,
стига стоя, стига грея,
изгоряха малки моми,
малки моми по нивето,
косачите в ливадето!
(БНТ 1961: 87-88)

 

Загрижена за съдбата за земеделците е слънчовата майка и в песента „Слънце и делба на братя“:

Слънчице, ясно огрейно,

нали ти мама заръча,

до пладне ясно да грееш,

от пладне в облак да зайдеш,

да зайдеш и да завалиш,

да ми разладиш по лозя,

по лозя млади копачи,

по ниви млади жетвари

и по ливади косачи?

(БНТ 1961: 104)

Този момент заслужава специално внимание. Бидейки сама богиня, тя се чувства отговорна за действията на божествения си син, които създават проблеми в долния, земния свят. Нещо повече, тя има властта да „заръчва“ и да упреква за неспазените заръки. Тези разсъждения могат да бъдат задълбочени в две посоки. От Слънцето се очаква да изпълни заръката на майка си, т.е. то е в подчинена позиция спрямо божествената си майка. От друга страна, нарушаването на заръката ѝ е своеобразен бунт от негова страна – то отстоява своята независимост и мощ, факт, с който майката вече се съобразява. Слънцето получава правото да бъде самостоятелно и  независимо от майка си едва когато си е избрало съпруга.

Важен елемент в част от песните за слънчовата женитба е и споменаването на друг интересен персонаж – слънчовия баща. Най-често това е като устойчива формула – поръката на момината майка дъщеря ѝ „да говее на свекър и на свекърва“ и повтарянето ѝ при изпълнението на поръката. И само в един от вариантите („Слънце и Мария“) отхвърлената невеста се обръща към свекър си, за да поиска извинение за проговарянето си. Може да се допусне, че присъствието му е резултат от късна битовизация, тъй като иначе незначителната роля на съпруга и бащата в това божествено семейство е необяснима. Трябва да се отбележи, че такава е ситуацията и с българските народни песни, записвани в Бесарабия (Водинчар 2022)

Един от възможните начини за разглеждане на митическите песни за слънчовата женитба е с оглед традициите в българското семейство – говеенето на младата невеста, връзката между майка и син, решаването на съдбата на младите от момковата майка, а оттук и ролята на най-възрастната жена в иначе патриархалното българско семейство. Само че сюжетът на песента отвежда към древен мит, в който астралните божества са имали свои семейства. Още повече, че и земната невеста на слънцето не е случайна – тя също има само майка (в някои варианти – мащеха), не само че се отличава с необикновена хубост, но в много от случаите самото ѝ раждане е своеобразно чудо (тя е единствено оцеляло последно дете, „кърмено 9 години“, дете, родено след молитви, след използването на билки, дадени от слънцето, оживял камък, носен 9 месеца „под сърцето“ и др.).

Естествено се налага заключението, че песента за слънчовата женитба пази следи от древен астрален мит, според който божества поне от второ поколение, които са деца на божества с женска ипостас, създават ново семейство. В подкрепа на тази теза е и фактът, че именно песенната традиция е по-консервативна и пази повече следи от древните пластове.

Трябва да се обърне внимание и на приказната традиция, в която слънцето е представено като всевиждащ и всезнаещ персонаж – в няколко приказни сюжета при него ходят за съвет различни герои. Любопитен момент е, че в повечето случаи те се срещат първоначално с неговата майка, която очаква своя син за вечеря. Мотивът е характерен за някои от вариантите на редица приказки:

БФП 408: Царският син, прокълнат да се ожени за неродена мома, отива за съвет при слънцето;

БФП *461А*: Сиромах отива при слънцето за съвет как да си възвърне откраднат чудесен предмет;

БФП *461A**: Вдовица отива при слънцето за съвет как да промени съдбата на дъщерите си;

БФП *461***: Момък отива при слънцето да търси лек за сестра си, която го е спасила от орисията му;

БФП *735 D**: Бедняк търси справедлив съд от слънцето;

БФП 425А, БФП *430*: Царска дъщеря, омъжена за прокълнат жених, по време на изпитанието си получава вълшебни предмети от майките на вятъра, на месеца и на слънцето / от майката на слънцето и от благодарни животни.

Макар и епизодичен герой, в приказките слънчовата майка е представена с някои важни характеристики.

  1. Слънцето има само майка, не се уточнява имало ли е баща[1].
  2. Майката има функция само на домакиня – грижи се за своя син.
  3. Слънчовата майка съчувства на просителя – сама не знае отговорите / решението на проблема, но прави всичко възможно да му помогне.
  4. Има необикновени способности – превръща просителя в игла, в метла.
  5. Лъже сина си (на констатацията на слънцето, че му мирише на човек, заявява, че то само́ е донесло тази миризма, тъй като през целия ден е гряло над земния свят).
  6. С хитрост тя научава отговорите / решението на проблема, като задава въпроси на сина си (в някои от случаите разказвайки му свои сънища) или след като се е навечерял, му показва просителя.
  7. На другия ден, след като слънцето вече е напуснало дома си, отново връща предишния вид на просителя, който е чул отговорите, и го отпраща.

Тази схема на иначе краткия епизод от приказките представя слънчовата майка предимно като богиня, но от предишно поколение. Ограничената ѝ власт може лесно да се обясни с древните митологии, където новото поколение богове завземат властта от своите родители – така е и в шумероакадската, и в египетската, и в древногръцката митологии. Това, че богинята майка е състрадателна застъпница на земните хора, използваща дребни хитрости, за да узнае важни за тях тайни от своя син обаче е важен елемент, съхранен в българската приказна традиция. Нещо повече – в нея е запазена и представата за старици вълшебни помощници или дарители (БФП 432), в отделни варианти персонифицирани като майки на вятъра, на месеца и на слънцето или на митични персонажи (БФП 425А, БФП *430*).

Важно е да се отбележи, че не във всички варианти на отбелязаните приказки присъства епизодът със слънчовата майка. В други той е видоизменен – вместо да преобрази героя, тя просто го нахранва и му постила да спи, а след като слънцето приключва с вечерята си, му разказва за нечакания гостенин и слънцето само́ му дава съветите си или дори му подарява вълшебни предмети. При всички варианти обаче, където присъства образът на слънчовата майка, тя е представена като загрижена за съдбата на просителя и помагаща му да получи разрешение на проблема си.

При това героите, търсещи помощ от слънцето, често също имат свои грехове – царският син от „Неродена мома“ се е отнесъл грубо със старицата, желаеща да си напълни вода от построената от него чешма (БФП 408), дъщерите на вдовицата са мързеливи (БФП *461А**), царската дъщеря, омъжена за прокълнат съпруг, е проявила нетърпение, унищожавайки животинската му дреха (БФП *430*) и др. В други случаи нещастието на героя е резултат от вредителство – с измама му е отнет вълшебен предмет (БФП *461А*), вълшебният жених сокол е наранен от завистливите сестри на героинята (БФП 432), или героят иска лек за сестра си, превърната в камък, задето развалила орисията му (БФП *461А***).

В повечето от разгледаните приказки слънчовата майка е посредница между просителите и божествения си син, в желанието си да им помогне дори не се колебае да измами слънцето, за да изпълни молбата им. В други случаи тя е просто вълшебен помощник или дарител, с което улеснява задачата на героя. Всичко това, както и фактът, че липсват каквито и да било сведения за неин съпруг, отвежда към изначалния мит за богинята майка, десакрализиран в приказната традиция.

Приказният образ на слънчовата майка е своеобразно допълнение към нейната характеристика в песенната традиция. Анализът на посочените текстове свидетелства за съхранението на древни митологични пластове в българския словесен фолклор, претърпели известна десакрализация и битови напластявания.

Същевременно може да бъде направен един интересен паралел. Някои от чертите на слънчовата майка са запазени в един особено важен образ в християнската литература – този на Божията майка Дева Мария. В апокрифа „Ходене на Богородица по мъките“ тя е трогната от съдбата на грешниците и се моли за облекчаване на мъките им. Любопитен момент от този текст е, че молитвата ѝ не е отправена към божествения ѝ син, а директно към Бог Отец, който в първоначалния си отказ ѝ припомня кръстните мъки на Сина. Това обаче не я обезсърчава, тя призовава да се присъединят към молитвата ѝ всички светии и всички небесни сили, в резултат на което измолва макар и временен отдих за обречените на вечна мъка – от Велики четвъртък до Петдесетница. Нещо повече – нейната милостивост е възпята и в богородичните акатисти: „Радвай се, Помощнице на християните и милосърдна Застъпнице за грешните!“ (Акатист на Пресвета Богородица пред Нейната икона „Достойно ест“, Кондак 1); „Радвай се, защото приемаш молитвите на всички християни; радвай се, защото не отхвърляш моленията и на най-отчаяните грешници.“ (Акатист на Пресвета Богородица пред нейната чудотворна икона „Неочаквана радост“, Икос 1).

Приведените паралели и направените наблюдения извеждат образа на слънчовата майка като обвързан с божественото – самата тя е с божествен произход. В християнството митът е модифициран – Дева Мария е избрана от Бога за майка на Сина. От друга страна, връзката на този персонаж с хората е особено устойчива и тя е не само техен застъпник, но и съумява да им осигури помощта на божеството. Българският приказен и песенен фолклор пази следи, чрез проучването на които може да бъде реконструиран сравнително пълнокръвен образ на слънчовата майка.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Акатист на Пресвета Богородица пред Нейната икона „Достойно ест“, Кондак 1 < https://mitropolia-sofia.org/index.php/biblioteka/predanie/3661-akatist-dostoino-est> [дата на достъп 21.06.2022]

Акатист на пресвета Богородица пред нейната чудотворна икона „Неочаквана радост“, Икос 1 <http://www.sveta-gora-zograph.com/blagodatna/akatisti/akatist.php?id=5> [дата на достъп 21.06.2022]

Афанасьева, Вероника К. 1982а. Мардук. В: Мифы народов мира, т. 2, Москва: Издательство „Советская энциклопедия“, с. 110-111

Афанасьева, Вероника К. 1982б. Уту. В: Мифы народов мира, т. 2, Москва: Издательство „Советская энциклопедия“, с. 552

БНТ 1961. Българско народно творчество. т. 4. Митически песни. София: Български писател

БНПТ 1976. Българско народно поетическо творчество. т. 1. София: Наука и изкуство

БФП. 1994. Български фолклорни приказки. Каталог. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

Водинчар, Елена. 2022: Образът на слънцето в представите и вярванията на българите в Бесарабия. В: „Над него ден изгрява“, или за образа на слънцето в българската литература и фолклор. София <https://bglitertech.com/elena-vodenchar/> [дата на достъп 21.12.2022]

Грозданов, Любомир. 2016. Енума Елиш. – История на света <https://www.istorianasveta.eu/ct-menu-item-21/%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D0%B8/%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%80%D0%BE-%D0%B2%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0/25-%D0%B5%D0%BD%D1%83%D0%BC%D0%B0-%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%88.html> [дата на достъп 21.06.2022]

Иванов, Вячеслав В. 1982. Солярные мифы. В: Мифы народов мира, т. 2, Москва: Издательство „Советская энциклопедия“, с. 461-462

Калоянов, Анчо. 1994. „Верско-митическото и религиозно-езическото“ в две жетварски песни. В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. Т. 2., София, изд. БАН, с. 227-245.

Матов, Димитър 1894. Бележки върху българската народна словесност. В: СбНУ 10, с. 268-323.

Рубинщейн, Р. И. 1982. Ра. В: Мифы народов мира, т. 2, Москва: Издательство „Советская энциклопедия“, с. 358-360

Wiggermann, Frans. 1992. Mesopotamian Protective Spirits: The Ritual. BRILL <https://books.google.bg/books?redir_esc=y&hl=bg&id=xYX64ZkwkMIC&q=marduck#v=onepage&q=marduk&f=false, https://books.google.bg/books?redir_esc=y&hl=bg&id=xYX64ZkwkMIC&q=marduck#v=onepage&q=shamash&f=false> [дата на достъп 21.06.2022]

[1] Съществуват, макар и по-рядко срещани текстове, в които Слънцето има баща, но те са с различен сюжет и остават встрани от настоящото изследване.

 

Мария Маринова-Панова доктор по фолклористика и културна антропология и преподавател във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски”. Научните ѝ интереси са в областта на фолклора и етнологията. Публикувала научни статии в областта на фолклористиката и културната антропология.