Страната на изгряващото слънце: художествени ракурси
28.12.2022
Уводни думи
30.12.2022

СВЕТЪТ „РАСТЕ“ И „СВЕТИ“. ОПИТ ВЪРХУ СТИХОСБИРКАТА НА БИНЬО ИВАНОВ „ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА БАБИНИТЕ ОЧИЛА“

Надежда Стоянова, Софийски университет „Св. Климент Охридски“

THE WORLD “GROWS” AND “SHINES”. AN ATTEMPT ON BINYO IVANOV’S POETRY BOOK PATESHESTVIETO NA BABINITE OCHILA (THE JOURNEY OF GRANNY’S GLASSES)

Nadezhda Stoyanova, Sofia University St. Kliment Ohridski

The article is focused on the strategy to constitute the Self in the second children’s book by Binyo Ivanov – Pateshestvieto na Babinite Ochila (The Journey of Granny’s Glasses), 1985. The topic of the research is the light which reveals the world only when there is a subject to recognize it. The subject is supposed to be able to recognize or come to know the world, and its potential to change its dimensions. However, this is not something that the subject possesses by presupposition but something that becomes obtained after he/she has attained the knowledge of their own identity as a constant or variable characteristic. The three poems in the poetry book, “Priklyuchenie, v koeto ima mnogo moreta” / “An Adventure of Many Seas”, “Pateshestvieto na babinite ochila” / “The Voyage of the Grandmother’s Glasses” and “Prikazka za Naum, Ruma i Lunata” / “The Tale of Nahum, Ruma, and the Moon” are analyzed sequentially by presenting the maturation of the Self and the growth of the world in Binyo Ivanov children’s poetry.

Key words: light, Binyo Ivanov, children’s poetry, sun, moon, Self

 

Втората стихосбирка за деца на Биньо Иванов „Пътешествието на бабините очила“ (1985), публикувана след дебюта му в това поле – „Над полето, сред небето“ (1979), вероятно е най-малко познатата книга на автора. Тя рядко се споменава извън библиографските описания на произведенията на поета (вж. Дойнов, съст. 2010: 210; Маркова, Минева, Богданска 2009: 21) и трите публикувани в нея поеми почти не влизат в критическия дискурс за него. Причината се крие както в традиционното подценяване на литературата за деца, така и във факта, че през 80-те години спрямо поезията на Биньо Иванов за „възрастни“ започва труден процес на реабилитация, който естествено отмества вниманието от опитите му в други сфери, а също и че през същата 1985 г. излиза знаковата книга на автора – „Природи“, която приковава читателското внимание, макар и да не е непосредствено последвана от отзиви[1]. За „Пътешествието на бабините очила“ се появява рецензия в сп. „Деца, изкуство, книги“, в която авторката – Стоя Стоева – радушно оценява както съдържателната страна на изданието, така и стихосложението на поета (Стоева 1985: 47). Предвид краткия обем на отзива, Стоева само бегло маркира връзката с първата стихосбирка на автора за деца, и то с оглед на интереса и в двете към лироепическия жанр (Стоева 1985: 46). Но не собствено обръщането към жанра на поемата, колкото стремежът за разчупване на класическото стихосложение и заиграването с художествената условност са онези характеристики на произведението „Приключение, в което има и един уплашен тигър“ от първата стихосбирка, чието развитие се открива и във втората. Така „Над полето, сред небето“ и „Пътешествието на бабините очила“ разгръщат единен концептуален проект, който отличава лириката на автора за деца от тази за „възрастни“ и превръща двете стихосбирки в самостойна част от творчеството на поета.

В статията си „Говорещи и представящи се у/в поезията на Биньо Иванов“ Михаил Неделчев коментира сложното и нееднозначно присъствие на субектността в тази лирика: „Добиваме някакво усещане наистина за самопредставяне на предметни светове вътре в света, за пред- и над-субектност, което обаче веднага след стабилизирането и монументалното възправяне на констелацията е радикално подложено на преосмисляне с въвеждане, припомняне на субектността, конкретизиране и добиване на някаква гледна точка чрез субектността.“ (Дойнов, съст. 2010: 155–156) В лириката за деца тази разколебаност я няма – светът получава своя облик, защото е разпознат от субекта и изговорен от него, т.е. висотите и дълбините на заобикалящото ни се явяват функция на субекта и неговия потенциал за романтическо разрастване.[2] Това не означава, че светът не съществува отвъд субекта, но че той се осмисля и придобива значимост само през очите на Аза. Тази идея е експлицирана в стихотворението „Къде е всичко“[3] от първата книга за деца на автора, но е основополагаща и за стихосбирката „Пътешествието на бабините очила“. Тук проблемът ще бъде разгледан през темата за светлината, която невинаги е свойство на субекта, но която започва да разкрива света само когато субектът е наличен, за да  разпознае или опознае света, както и потенциала на съществуващото да променя размерите си. Тази способност обаче субектът не притежава по презумпция, а получава само след като е постигнал знанието за собствената си идентичност като константна или променлива величина.

Втората стихосбирка на Биньо Иванов за деца съдържа три поеми „Приключение, в което има много морета“, едноименната „Пътешествието на бабините очила“ и „Приказка за Наум, Рума и луната“, които последователно представят „порастването“ на Аза и на света в лириката на автора. Както и в първата стихосбирка, и тук се наблюдава „насичане“ на лирическия текст от прозаични фрагменти и извеждане на смислови акценти чрез изписване на определени лексеми с главни букви (наблюдения, вече правени в българската критика за поезията на Биньо Иванов за деца – вж. Костадинова 2017: 280, 281[4]). Прозаичните откъси често нарушават представата за ритъм и асоциативно напомнят на неравномерен ход на движение („зиг- / заг- / заг-/ зиг“ – Иванов 1985: 8), като оттласкване от предвидимите траектории на ритъма бележат и множеството анжамбмани в книгата. И все пак, може да се каже, че стихосбирката „Пътешествието на бабините очила“ носи по-нисък експериментален градус от първата стихосбирка на поета за деца, което вероятно е още една причина за по-рядкото попадане на произведенията в литературноисторическите изследвания днес.

 

Началната точка на пътешествието: „Приключение, в което има много морета“

Първата поема е посветена на загубила се в чуждите морета черноморска рибка, която е върната в дома си от стара костенурка. Както и стихосбирката „Над полето, сред небето“, и тази започва с висока честотност на употреба на частицата за превъзходна степен „най“: „Не може да не знаете най-малкия квартал в най-малкото градче под най-дълбоките води на морето. Именно там, на най-дългата улица, под най-белия камък живееше една рибка.“ (Иванов 1985: 7). Частицата обаче и тук няма за цел да представя крайните граници на видимото, неговите максимуми, колкото да показва променящите се размери на света съобразно вариациите във фокусното разстояние. За читателя би било нелогично „най-дългата улица“ да се разполага в „най-малкия квартал“, освен ако не са сменени параметрите за оценка, т.е. улицата да се определя спрямо квартала, а не спрямо града, градовете, света… Но тогава кой е корективът, спрямо който се определя размерът на самото градче или дълбочината на морето?

Всъщност в цялата поема „Приключение, в което има много морета“ може да се наблюдава колебание в погледа, непрекъснато оттласкване от по-близкото към по-далечното и обратно. В началото на текста това се реализира чрез сблъсъка между ограничените представи за света на безопитната рибка и контролът на знаещите възрастни:

Сто и двадесет пъти я предупреждаваха.

Родители,

Учители

я наблюдаваха-контролираха-контролираха-

наблюдаваха…

(Иванов 1985: 7)

Интересно е обаче, че страхът от попадането в непознато пространство се появява не когато се забелязва отдалечаването или се сменят собствено физическите характеристики на морето – неговата вода, флора и фауна, а когато залязва Слънцето, което би означавало, че светлината, а не конкретно наличен обект, създава усет за приютеност в света, докато тъмнината прави „видима“ другостта:

Додето падна вечерта.

[….]

И ето че самата тишина

след малко стана ДРУГА тишина.

И ето че самото шумолене

след малко стана ДРУГО шумолене.

И ето че водата

стана НЕПОЗНАТА.

(Иванов 1985: 8)

Поемата започва с убедителното „Не може да не знаете…“, но в хода на текста се вижда, че опитната стара костенурка не знае къде е „най-малкия[т] квартал в най-малкото градче под най-дълбоките води на морето“, за да упъти изгубената рибка. Единственият коректив е името на изходната точка – Черно море, защото, в поемата се настоява, че пътешествията могат да се предприемат само когато Азът знае своята изначална принадлежност. Доколкото читателите също познават „най-малкия квартал в най малкото градче…“ те също са припознати като част от общност, към която принадлежи и изгубената рибка. За тях и за рибката  мярата на „най-дълбоките води“ става същото свое Черно море, а не други морета или целият свят. Затова частицата „най“ се явява не  толкова означител на количествено или качествено превъзходство, колкото знак за емоционална принадлежност. И още, вижда се, че знакът за превъзходство може да се припише само на осветения от слънцето / от своето свят на познатото Черно море. Сходна интерпретация може да се изведе и за първото стихотворение от „Над полето, сред небето“ – „Нашата земя“, в което планетата е определена като излъчващо светлина небесно тяло:

Мила Земя, между всички звезди

най си голяма и хубава ти!

(Иванов 1979: 7).

Това не означава, че в творбите на Биньо Иванов за деца чуждите светове са потопени в тъма, а че започва да се изгражда взаимозависимост между светлината и емоционалното разпознаване на своето от субекта. Съзнанието за изходната точка на пътешествието е съзнание за себе си, чрез което погледът може да бъде навигиран в колебанието си между близкото и далечното, малкото и голямото, а безпроблемното придвижване на Аза в пространството и подстъпите към другите морета и светове става възможно.

 

Отвъд дома: „Пътешествието на бабините очила“

            Лирически герой в едноименната поема в стихосбирката „Пътешествието на бабините очила“ са очилата, които също искат сами да опознават света, но това се оказва невъзможно без човешкия поглед, скрит зад тях.

Очилата от самото начало са определени като изключителни, тъй като осигуряват на възрастната жена необходимата ориентация в света:

… най-най-чудното нещо

са БАБИНИТЕ ОЧИЛА

[…]

Боже, що така съм като кукумявка сляпа,

я да викам помощ от съседката,

ама как да видя на коя посока е съседката?

(Иванов 1985: 17–18).

Тази представа за незаменимост обаче дава основание на очилата да се откажат от своята принадлежност и да търсят независимост:

днес не сме нито

бабини, нито дядови, а сме едни

САМОСТОЯТЕЛНИ ОЧИЛА!

(Иванов 1985: 23)

Но тяхната воля за самостоятелност води до „ослепяването“ им, до невъзможността им не само да разберат къде се намират, но и да разграничават нещата в света, което поражда поредица от нерационални страхове:

– Ние сме, бабо, в опасност голяма,

кълве ни нас, бабо, Хималайски орел!

– Ха, значи съседският петел е дошел.

(Иванов 1985: 25).

Качество на човека като субект се оказва способността да измерва отстоянията в света (между Хималаите и двора) и отликите на нещата в него. Именно тогава героите виждат света като осветен:

И блестят зрънцата златни, и слънчевият

ден грее сто пъти по-слънчев, и се радват

бабините очила на светлината, разляла се

от двора към полето и пеещата гора.

(Иванов 1985: 28)

Не може да се каже, че събирането на бабата с очилата огрява света, но само усилената чрез погледа на бабата светлина открива гледката в желаната за очилата пътешественическа перспектива – отвъд границите на бабината градина. Така поемата препотвърждава тезата от „Приключение, в което има много морета“, че името на началото, съзнанието за принадлежност стоят в основата на всяка воля за порастване на себе си и на света, но още – че само човекът като субект контролира траекториите, по които това „разрастване“ може да се реализира.

 

Умножаване на световете: „Приказка за Наум, Рума и Луната“

Носещата игрословна рима в заглавието си трета поема се състои от пет части и „стихотворение“. Нейни главни герои са кучето – социалният поет Наум, и котката – романтическата героиня Рума, която в хода на текста възпитава в идеалистичните си нагласи към света своя приятел и предизвиква недоволството на обществото. В поемата социалната поезия се явява дисциплинирана форма на подчинение спрямо статуквото, негово препотвърждаване и в този смисъл тя утилитаризира представата за функциите на изкуството. А доколкото се извежда и необходимостта от преодоляването на този естетически и властови модел, може да се каже, че произведението има определен манифестен характер, като противостои на основни принципи, налагани от актуалния тогава социалистически реализъм. В текста е имплицирана и идеята за високия социален статут на поезията и осъзнатия ѝ символен ресурс – неслучайно живущите в блока изпадат в паника, когато разбират, че са изгубили барда на своето всекидневие, и съответно виждат необходимостта да наложат санкция на смутителя:

– Наум вече няма да пише за тока!

– Наум няма да пише през зимата за Парното Отопление!

– Наум няма да пише за Детското Поведение!

– А за какво Наум ще пише? – За Луната.

Мигом всички се хванаха за главата.

[…]

… Две секунди мъдруваха,

една секунда гласуваха,

най-силният и храбър чичко я хвана

и щрак – затвори я на тавана.

(Иванов 1985: 42, 43)

В тази част текстът се превръща в сатира на обществото и налагания от властта соцреалистически метод на художествено изображение. На него се противопоставя романтическата по характера си поезия, която не е обвързана само с дадени тематични предпочитания с идеалистични конотации, но най-вече носи определен етичен заряд, според който всяко живо същество има свой житейски опит, който може да бъде трансформиран в поетически „разказ“:

(Някой ще каже: Котешка история.

Някой ще каже: Кучешка история.

е – врабче, костенурка, делфин, жираф или

кенгуру – какво значение има това,

щом думата ни е за СЪЩЕСТВА?)

(Иванов 1985: 32)

И още – в тази поема може да се разчете тезата, че утилитарната поезия разполовява, „разглобява“ света, за да може да модифицира и контролира интерпретациите за него, докато същинската задача на лириката е да оцелостява представата за свят и битие, разгърната през идеята за единността на природата:

(Нима е чудно, че душата на поета

от изумление и радост бе превзета?

Тъй още там роди се тази Ода

и за небето, и за ЦЯЛАТА ПРИРОДА.)

(Иванов 1985: 41)

Заскобяванията на тези съществени за текста фрагменти са автоироничен жест, показващ съзнанието за доминиращата естетика, спрямо която изведените тезиси се оказват вторични и безоснователни.

При първата си среща с Луната кучето Наум вижда изгрева на небесното тяло като постепенно увеличаване на светлината, но и като възможност за умножаване на световете. Така представата за цялост на природата обозначава не просто интегрирането на различни същества и обекти в идеята за свят, а възможността за мултиплициране на световете и техните хоризонти / „небеса“, с което многократно се надхвърлят затворените перспективи на всекидневното битие на хората в блока:

Бе далече Луната, а вече приижда, приижда

и насипва сребро на стаените долу полета,

и приижда Луната, наедрява и наедрява,

а небето зад нея се удвоява и утроява,

сто реки светлина са нахлули в реките

и прошарват една подир друга стрехите!…

(Иванов 1985: 40)

В началото на поемата пътешествията на Рума на Луната носят нотка на съмнение, откроена от преразказвателния модус на текста („… а после разправяше – на Луната била!“ – Иванов 1985: 34). Впоследствие бягството на Луната е представено като фантазъм, а Светлината на небесното тяло се превръща в самостоятелен персонаж, чрез който Рума си приписва нови качества – става друга, летяща котка. И тук знанието за себе си става ключов фактор за осъществяването на пътешествието, но това знание не е обвързано с идеята за стабилна и непоклатима идентичност, а с високата степен на нейната вариативност[5], предпоставена от широкия емоционален хоризонт и фантазмена дълбочина на романтическия субект:

Покатери се. И чу, че Светлината

ѝ каза: – Хайде, не плачи,

засмей се бързо и при мен ела,

не знаеш ли, че имаш и крила?

(Иванов 1985: 45)

Бягството от измислица добива характера на истина, когато е възпятo и съответно удостоверенo от поета Наум, с което се препотвърждава не само възможността на романтическия субект да надмогва всекидневното статукво, но и съществуването на различни светове, които могат да бъдат постигани чрез въображението и поезията. По този начин обаче се преобръща един от основните концепти на идеологическата пропаганда, настояваща, че ограниченията на човешката природа могат да бъдат преодолени чрез научния и технически прогрес в социалистическата държава, като една от посоките на този прогрес е развитието на космонавтиката. „Лунните ботуши“, бидейки аналогични на чизмите на известния герой от приказката на Шарл Перо, се превръщат в метонимия на героизма, предпоставен не от физическото или рационално надмощие на човека, а от неговата творческа и психическа способност да избяга от удобните или не тавтологии, в които настоящето го полага.

Може да се обобщи, че ако в първата поема от книгата – „Приключение, в което има много морета“ – светлината е свързана най-вече с емоционалното припознаване на своето, без това да отнема от възможността за разширяване на хоризонтите, във втората поема – „Пътешествието на бабините очила“ светлината е свързана с възможността на Аза да проглежда отвъд измеренията на своето, то в третата поема – „Приказка за Наум, Рума и Луната“ – светлината изразява потенциала на субекта чрез въображението и творчеството да постига вариативни представи за себе си и за света и така да гради хуманистичната по своя характер идея за битието като единно и цялостно, но съвместяващо разноречието и многоликостта на видимите и невинаги видимите светове.

Книгата на Биньо Иванов „Пътешествието на бабините очила“ доразгръща поетическия и концептуален проект, който авторът започва в първата си стихосбирка за деца – „Над полето, сред небето“, като успява да улови в голяма степен проблематиката и особената динамизация на пространствените и времевите измерения на световете, която се разчита и в лириката му за „възрастни“ – в книги като „Навярно вечно“ (1980), „Природи“ (1985), „Стихотворения“ (1989) и др. От друга страна, лириката, предназначена за невръстни читатели, в голяма степен показва стремежа за възпитаване на аудиторията в съзнанието за субектно присъствие и вярата в потенциала на всеки интерпретативен прочит на света да увеличава и умножава измеренията на битието. А чрез последната поема „Приказка за Наум, Рума и Луната“ загатва за вариативността на тази субектна позиция, с което се прави подстъп към сложното конфигуриране на субектния глас в поезията на автора за „възрастни“.

 

Статията е подготвена по проект „Острови на неблажените. История на неконвенционалната българска литература от 1944 до 1989 г. в нейния социокултурен контекст“, № КП-06-Н60/1 от 16.11.2021, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ към Министерството на образованието и науката.

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Дойнов, Пламен /съст./. 2010. Биньо Иванов в българската литература и култура. София: Кралица Маб, Департамент „Нова българистика“ на Нов български университет.

Иванов, Биньо. 1979. Над полето, сред небето. София: Български писател.

Иванов, Биньо. 1985. Пътешествието на бабините очила. София: Отечество.

Костадинова, Ана. 2017. Сънят на инфантата. Посоки на антинормативизма в поезията за деца на НРБ. Велико Търново: Фабер.

Маркова, Искра, Диана Минева, Виолета Богданска. 2009. Биньо Иванов: био-библииографски указател. Кюстендил: Регионална библиотека Емануил Попдимитров.

Стоева, Стоя. 1985. Поетични пътешествия. – Деца, изкуство, книги. № 1, 1985, с. 46–47.

 

[1] Рецензия на Александър Кьосев за стихосбирката се появява чак през 1989 г. в първия брой на самиздатското сп. „Глас“ (от 1989 г.) след трикратно отхвърляне на отзива от други издания, както свидетелства критикът (Дойнов, съст. 2010: 201) В края на своя текст обаче Кьосев отчита, че „Природи“ е третата стихосбирка на поета, оставяйки явно встрани „Над полето, сред небето“ (1979) и коментираната тук книга „Пътешествието на бабините очила“ (пак там: 206).

[2] Настоящата разработка е подготвена като втора част на публикуваната вече статия  „Оттук дотам и след това, или за поетическите светове в стихосбирката „Над полето, сред небето“ на Биньо Иванов“, сп. „Страница“, № 2, 2022, с. 153–165. По тази причина е търсена тезисна кореспонденция между двете статии.

[3] „във някой чудесен ден ти ще узнаеш: / Пътеката дълга и мириса хлебен, / росата, / звездите – всичко е в тебе“ (Иванов 1979: 32).

[4] Книгата на Ана Костадинова „Сънят на инфантата“ е едно от новите и пълноценни изследвания върху българската поезия за деца след 1944 г., в което името на Биньо Иванов се споменава неколкократно с коментари, които промислено контекстуализират поезията му, но наблюденията са съсредоточени най-вече върху първата стихосбирка на поета (Костадинова 2017: 101, 280–282).

[5] Като част от тази тенденция в творбата може да се осмислят и имената, които Рума често дава:

И отгоре на всичко, измисляше разни

прякори – непоносими и безобразни –

например, щом зърна Наумовата химикалка,

му каза: –  ти не си На-ум, ти си На-хи-

микалка.

(Иванов 1985: 36)

 

Надежда Стоянова е доктор по българска литература и преподавател във Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните ѝ интереси са в областта на историята на новата българска литература и култура. Автор е на книгите „Възходът на слънчогледите. Българската литература от 20-те и 30-те години на ХХ век: опити с времето“ (2015) и „Украси и гримаси. Мода и модерност в българската литература от 20-те и 30-те години на ХХ век“ (2022). Публикувала е литературоведски статии и студии в специализирания периодичен печат. Част е от редакционната колегия на сп. „Филологически форум“. Ръководител е на проект за млади учени „Литература и техника. Изобретяване на модерността в българската литература“ (2016 – 2018).